toxin (Таня Донова)
357 4100
23.02.2014 г., 0:31 ч.

Любов в една секунда 

  Проза
1055 1 8
2 мин за четене

    Вгледах се в нея. Беше толкова спокойна в съня си! Дали ако я целуна, ще се събуди? „Направи го“ – сякаш в съгласие потрепераха клепките ù. Наведох се.

***
    Стоеше до колене във водата, а милионите звезди на небето до една блещукаха в косите ù. Имах чувството, че е стъпила накрая на лунната пътека и всеки момент ще тръгне по нея. Излъчваше увереност, бях сигурен, че ако понечи да върви, ще стигне до самия край на хоризонта, там където море и небе се вричаха във вечна вярност. Разпери ръце сякаш искаше да прегърне въздуха около себе си или да даде възможност на бриза да обвие тялото ù, не знам, но вятърът предпочете да изпълни няколко акробатични номера с ефирната материя, която едва-едва покриваше половината бедра – хващаше я, засукваше я около себе си, завърташе я настрани и нагоре и отново я спускаше плавно около излъчващата лунното сияние плът. Вълните, коя от коя по-немирни, се забавляваха, втурвайки се в лудешки бяг към краката ù, обгръщаха ги ласкаво, после се затичваха към брега, само за да се плиснат обратно в прасците ù и неохотно се връщаха в морето. Завиждах им, ревнувах я от тези палавници, които като топли длани галеха коленете, доставяйки ù наслада. 

    Тръгнах към нея, пясъкът изохка под стъпките ми, сякаш я искаше само за себе си и я пазеше от чуждо посегателство. Вятърът опря в гърдите ми невидими ръце в опит да ме задържи надалеч от момичето. Водата, и тя се блъсна недоволно в краката ми, когато нагазих в нея, но нямаше никакъв шанс да ме спре. Аз бях по-силен, повелител на брега, на бриза, на вълните. И на Нея. Нежно повдигнах косата и устните ми помилваха врата ù. Вдъхнах я. Да, това беше специфичният аромат на любовта, всеотдайната, искрената, копнежната. Не можех да го сбъркам, но можех да го попия в себе си и исках да го почувствам с всяка пора на разтворилата се под напора на желанието кожа. Обърна се. Върху устните ù с боси нозе ситно запристъпяха пламъчета-нестинари, дошли от нищото, за да осветят лицето ù. Обви доверчиво ръце върху раменете ми. Момиче, отдавна знам, че притежавам сърцето ти, но не се отдавай толкова наивно цялата, защото няма връщане назад. След това сливане оставаш завинаги моя, моя, моя. С всеки тласък дълбоко в утробата ти, моя, с всеки издишан стон на наслада, моя, с всеки прилив на кръв в главата ти, моя, с всяка конвулсия на тялото ти, моя. 

    На небето Голямата мечка беше закрила очите на малката, за да не види как неподвластни на разума сили с нечовешки вик се взривиха в две тела.

***
    Отлепих устни от челото ù, а тя се усмихна насън. Дали ме усети?

© Таня Донова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??