Човек дава всичко от себе си за реализирането на своите мисли, но те сами по себе си достатъчни ли са за конкретни действия при осъществяването на една или друга идея? Не е ли разумът този, който тласка , който диктува и подпомага вземането на решения и като правило, съобразени с мисълта за утрешния ден.

 Защото, ако можех да живея само с мисълта за него, щях ли да изгарям от тази потребност да чувствам физически топлината му и щеше ли така да ме е страх, че без Него животът ми би изгубил всякакъв смисъл?

  И ако си стоя тук самичка, и ако си живея само с мислите, защо ще ми е необходимо да се подчинявам на разума си, който ми казва да давам всичко от себе си в името на Него и така прави мисълта ми неделима част от моя разум.

  И като се замисля какво ме е крепяло през всичките тези години, разбирам, че аз съм живяла единствено и само чрез себе си. Не напразно е казано, че човек вярва в неща, в които самият той иска да повярва. Вижда неща, които иска да види, независимо дали думите в действителност са такива, каквито са или просто са изопачени.

  Смятам, че аз вярвам в това, което съм. Накара ме да повярвам надеждата ми. Човекът без надежда е развалина, която поглъща всичко. Развалина и от вън, и от вътре. Защото външният ни вид не винаги може да е такъв, какъвто е по природа. Красотата сама по себе си не винаги отразява характера и вътрешният свят на човека. Често тя може да заблуди околните.

 "Обичах я, защото е красива! Желаех я, защото чрез нейната красота разбрах колко силно всъщност мога да обичам.

   Но уви - тази жена не се оказа нищо друго, освен една измамница."

 "Никога няма да забравя тези очи! В тях имаше нещо тайнствено, дълбоко... И аз изведнъж изпитах към този напълно непознат някаква топлина."

"И дори той да не беше красив, в него видях нещо много по-величествено от всички останали, които бях срещала преди..."

  Идва момент, когато човек губи красотата си и понякога преждевременно, макар, че до вчера е смятал, че тя му е дадена от Бога и веднъж завинаги. Лошото е, когато макар и красив, човек, загубвайки се във вътрешността на своето собствено Аз, не вижда и не приема красотата като част от себе си, защото е позволил да го погълне празнотата.

  "Бях красива или поне така смятах, но днес, след като го видях с онази другата, разбрах, че вече не съм толкова хубава, колкото смятах до вчера."

           Животът празнота ли е или е празна само душата на човека, която не може да намери смисъла на своето съществуване, когато вече е преминал през кръговрата на живота и не е забелязал това, което трябва да забележи? Защото същността и дълбината на нашата вътрешна стихия ни е погълнала до такава степен, че пропускаме малките и незначителни неща, които ни заобикалят. А те, дори и малки на външен вид, притежават такава красота, която може да забележи само онзи, който възприема смисъла на живота в това, което е около него и по-малко в това, което му се предоставя като възможност за лично облагодетелстване.

           В живота всичко се променя. Човек придобива различни вкусове и качества. Разсъжденията и мислите непрекъснато придобиват различен смисъл. Животът преминава пред очите ни и ние се сблъскваме с реалността, която ни предоставя хиляди възможности, а зад нас, някъде във времето, остава нашето минало, което донякъде допринася за развитието на нашето бъдеще, чрез което приемаме, че сме по-различни от това, което сме били.

     "Ако някой ми беше казал, че днес ще изглеждам по този начин, то със сигурност нямаше да му повярвам."

         На пръв поглед ние изграждаме определен образ в съзнанието ни и го възприемаме така, както желаем да го определим, независимо дали той представлява нещо за самите нас или е забулен дълбоко в индивидуалната ни личност, защото човек вярва в това, в което иска да повярва.

          Някой казват, че щастието идва само веднъж. Идва неочаквано и не го ли грабнеш в този момент, то ти се изплъзва така, че ти преставаш да мислиш за него, сякаш никога не го е имало.

          Други твърдят, че човек не може да бъде щастлив, защото винаги нещо му  убягва и все нещо му липсва. Човекът обаче, може и трябва да изпита щастието, стига да може да го почувства.

          Някой вярват в съдбата, други по-малко. Аз не съм нито от едните, нито от другите. Сигурно и съдбата чертае нашите пътеки, но в голяма степен и от нас зависи това, което ще ни се случи утре.

          "Защо ми трябваше да отивам там, където отдавна вече съм ненужна? Може би ако не бях отишла, всичко това нямаше да ми се случи. Но уви... Изглежда така ми е било писано.

Ако бях пристигнала на време, тя нямаше да тръгне и сега нямаше де е мъртва."

            Някой силно вярват, че нещастието им е отредено от съдбата и не забелязват нищо около себе си. Оставили са се в ръцете на нещо невидимо и са се примирили с това, че друг определя живота им.

В крайна сметка, обаче, идва онова осъзнаване за безсмислието човек да се вайка и да плаче за нещо, което вече е изгубено. Възможно е тогава в съзнанието им да долетят нежни проблясъци, които да отворят път към живота им. Тогава навярно ще изчезне това чувство на съжаление за това, което са изгубили и философски ще си кажат, че всички губят по нещо.

            Но дори да отказваме изцяло да приемем съдбата такава,каквато ни се предоставя, все пак тя крие хиляди възможности. И ако можем да тръгнем по нейния път, да не мислим единствено и само за себе си, ами и за това, което е около нас, ние можем и да приемем, че животът е толкова хубав.

            "И в най-голямото нещастие има човешка надежда! И в най-голямото разочарование има нещо още по-хубаво! Защото в началото е блаженството, което поражда любов, а всяко разочарование е само горчив спомен, което от своя страна води до ново начало, а началото, това пак е любов."

          Обичам да говоря за любовта. Тя осмисля живота. А какво е живот без любов... Суета, в която се изгубва смисълът на съществуването. Любов е всичко и тя най-силно олицетворява както вътрешната, така и външната красота. Тя отваря очите ни широко за това непрекъснато движение около нас. Защото човек, ако възприема думата любов като някакво тяло, което в истинския смисъл е приобщено и свързано към друго тяло без чувства и емоции, тогава се изгубва величието на самата дума.

        Стигам до убеждението, че човек непрекъснато търси любовта, макар по някога да я жертва и да понесе болката в себе си, но не може да твърди, че нея никога не я е имало.

        Любовта не съществува само в самите нас, но и около нас. И дори понякога тази любов да е замъглена в съзнанието ни до такава степен, че ние пропускаме истинското й значение, трябва да възприемем живота такъв, какъвто е.

      "Щастлив е онзи, който живее в своето собствено време, без да възвръща нищо от миналото, което трябва да бъде забравено, за да преотстъпи място на настоящето, в което ще трябва да открие самия себе си и да пресъздаде образа такъв, какъвто иска да бъде.

        Ако тази болка/голямата/завладее цялата ни душа и психична основа, ние не бихме могли да виждаме нищо друго, освен самата нея. Съзнанието ни ще възприема нещата по начин, който ще моделира у нас един различен възглед и ще прави всичко възможно да се предотврати тази болка. Но понякога не успяваме да премахнем това психично отклонение, което подтиска вътрешността на индивидуалната личност до такава степен, че тъмната страна започва бавно да отваря своята агресия, както към самият себе си, така и към целия този заобикалящ свят. Тогава човек преценява това, което прави погрешно. Постъпва необмислено и не разбира последствията.

 Превръща се в друга самоличност, психичното му отклонение го тласка към омраза и гняв към всички тези, които го заобикалят. И ако навреме не се предотврати тази негова тъмна страна, то тя ще го поглъща изцяло, тласкайки го към към необмислени действия, които от своя страна остават големи последствия след себе си.

   Някой започват да гледат на нещата по-различно. Виждат предметите, но ги възприемат по начин, по който уравновесеният човек не би ги възприел. Затова към тях трябва да изпитваме единствено съжаление, съчувствие и търпение и така да облекчим болката, която е в самите тях.

    В други агресията настъпва и те излъчват омраза към всичко, което ги заобикаля. Нараняват, без да могат да преценят действията си. Това им създава странното усещане, че владеят положението, въобразяват си, че притежават всичко, мигновено започват да се разпореждат с живота на другите, защото страдат от мания за величие. Но идва ден, когато пред очите им преминава всичко. Тъмната им страна бива затваряна по един или друг начин, повлияна от някакъв външен фактор и тогава сякаш се пробуждат от дълбок сън, не могат да повярват, че всичко, което е отминало е плод на тяхното деяние и съвестта сама по себе си проговаря.

НАЧАЛО НА КНИГАТА

                            ДУШИ НА ДЕМОНИ

                            В ТЪРСЕНЕ НА ПРИНЦ

                                                                              "Не вярвай на това, което хората

                                                                               приказват, ами се вслушай

                                                                               в собствения си инстинкт.

                                                                               Той ще ти подскаже нов път,

                                                                                ако старият е свършил!"

                Някога лековерно вярвах на хората, които все ми повтаряха, че Антон е добър човек. Явно тези внушения бяха причината да приемам всяка негова дума без капчица съмнение и да оправдавам някои от постъпките му, които никак не кореспондираха с представите за добро и лошо на едно момиче от дълбоката провинция, където думите все пак значеха нещо. Момиче, което току-що е дошло в един по-голям град с тайната надежда, че това е по-добро място за човек, който не само има мечти, но е и твърдо решен да ги постигне. А и в онези първи месеци след нашето запознанство, нямах много време да мисля по-дълбоко и да анализирам нещата.През нощите купонясвахме и на тези купони аз бях в центъра на вниманието. Уискито се лееше непрестанно, а моят Антон ме обсипваше с подаръци. Масата ни винаги бе в центъра на заведението, отрупана с цветя, напитки и храни, които аз дори и не бях виждала в предишния си скучен и еднообразен живот.

       Преди да се разсъмне съвсем, шофьорът ме Филип ни откарваше до голямата вила в Бояна и там потъвахме в насладата на ласките и любовта.Животът бе един безкраен празник.

       Тогава тайно си мечтаех да стана негова нежна и всеотдайна съпруга. Правех всичко по силите си, за да му покажа задълженията си и колко признателна мога да бъда. И ето, че един ден мечтата ми се сбъдна.След пищната сватба и медения месец нещата, които уж ни свързваха, бавно но неотменно започнаха да се променят. Вярна на възпитанието си никога не му натрапих своето мнение. Но колкото повече проявявах търпение, толкова повече той започна да ме възприема като даденост, като човек спечелен веднъж и завинаги, който безропотно приема нещата такива, каквито той казва, че са. Такива, каквито се виждат през неговите очи.

    Тоест, трябваше да се съгласявам безпрекословно,че съществувах благодарение и единствено на него. Така започна по-късно да твърди той и в същото време все по-рядко ме водеше някъде и все по-често стоях затворена между четирите стени.

    Но всъщност и тогава аз имах друга представа за едно съвместно съжителстване. Вярвах силно, че любовта обединява дори коренно различните по характер и ценности хора. Че ражда великодушието, което ни помага да прощаваме недостатъците и да поощряваме положителните качества.Само така човекът да теб може да се почувства свободен и независим в постъпките си, без да наранява другия. И сега съм убедена, че това е от жизнено важно значение за съществуването на един успешен брак.

    Но когато вече казах, дойде времето, когато вече официално ми бе забранено да изразявам свое мнение, особено пред други хора, а когато го изразявах, то оставаше без отговор, без реакция.Това постоянно мълчаливо внушение за незначителност бавно, но неотменно, ме караше да потъвам в празнота. Животът ми започна да пулсира с пулса на безсмислието. Особено в нощната тишина и безсъние, когато това усещане започна все по-често да гризе душата ми, започнах да мисля за изход и промяна. За начина, по който да прогоня самотата и да си върна достойнството. Усещането за свободен и пълноценен живот.

   По-късно, дори в онези редки случай, в които получавах някакво внимание от Антон, чувството ми за самота оставаше, докато един ден осъзнах, че бях потънала в трайна летаргия.

   Не съм сигурна кога и дали изобщо той е почувствал промяната в мен. Дали се е запитал на какво се дължи дългото ни мълчание вечер, а може това и изобщо да не го е интересувало... Не знам дали пък не си даваше сметка, че тази бавна агония, в която умираха чувствата ми, се дължи на него и на никой друг и не го е навестила гузната съвест на човек, който разпилява всичко, което аз исках да спася!

  Но какво спасявах в действителност... Нищо!Вече нищо, защото аз самата бях превърната в нищо. И ако по-рано се бях вслушала в собственият си глас, в интуицията си, която ми подсказваше, че този човек носи гибел на всички, до които дори само се докоснеше, нямаше така безумно да се страхувам от него без никаква съпротива да потъвам в неговото блато, което той смяташе за достоен живот. За живота, какъвто го живее само истинския мъжага, както обичаше често да заявява гордо.

        Но аз повярвах на хората около него, които непрекъснато го възхваляваха: "Антон е велик", "Антон е мъжага" , "Колко щедър, колко добър е Антон, ти нямаш просто представа" и пренебрегнах чувствата си. Изоставих самата себе си, за да се отдам на нещо несъществуващо или може би съществуващо реално само в представата ми за времето, което безвъзвратно бях изгубила.

     Колкото и да се опитвах през всичките тези години да докажа на себе си, че трябва да го обичам, толкова повече разбирах, че любовта ме е потънала в огромния океан на самотата.

   Понякога любовта неусетно залязва. Дори и да се опиташ да я задържиш, откриваш, че от нея не е останало нищо, което може отново да я превърне в пламтящ огън, който някога е изпълвал живота ти със светлина. Вътрешният ми глас ме караше да преосмисля живота си, да започна да изграждам наново собственото си Аз, да се потърся сама и сама да се намеря постепенно, чрез навестяващите ме нови възгледи и новата философия, които все по-често ме навестяваха и ме караха все по често да гледам по един нов начин всичко, което ме заобикаляше.