Маделин

Маделин лежеше в  балдахиновите завивки и превърташе песните в CD плеъра. Минаваше полунощ, а тя все още не можеше да заспи. Дали беше заради предстоящото контролно по математика, или партито у Джейк – най-популярното момче в училище,  идния уикенд, никой не знаеше. Въпреки че Мади беше едно доста добре изглеждащо момиче, в 12 клас вече, това ù бе първата покана за подобно събиране – бе предпочела да залегне над ученето последните години. Изслуша и последната песен от диска за 2-ри път тази вечер и го изключи. Остави плеъра на нощното шкафче, а след това свали и очилата.  Изключи нощната лампа и придърпа завивките към себе си. 

Тъкмо започваше да се унася, когато мобилният ù телефон иззвъня. Маделин с нежелание се надигна леко, пипнешком взе очилата си, а после и телефона. Неизвестен номер я търсеше след полунощ. Беше сама и реши, че е по-добре да не вдига. Скоро Телефонът ù отново иззвъня. Същият номер. Мади отново не вдигна. Вместо да чака трето позвъняване, момичето скокна от леглото и остави апарата на масата в кухнята. После отново си легна, но не можа да заспи – някакво неприятно чувство се бе загнездило в гърдите ù и не ù даваше спокойствие. Опита се да си припомни всички формули, но това не я успокои, надяваше се поне да ù помогне за теста.

Часовете до сутринта ù се сториха много дълги. Посрещна изгрева с чаша кафе на терасата. Беше топло – началото на лятото наближаваше. След като допи кафето си, Мади остави чашата в мивката и се облече за училище. Взе си чантата и се спря за малко пред масата – телефонът ù звънеше отново. Беше забравила, че е звънял преди това. Погледна плахо кой я търси и вдигна.

- Госпожица Кроу? – чу се дрезгав мъжки глас от другата страна.

- На телефона. – отвърна момичето. – Кой сте вие?

- Полицай Игор Твен. – чу се от другата страна. – Моля, елате в градската морга възможно най-скоро. Трябва да разпознаете труповете на родителите си.

- М... моля?! – Маделин се подпря на масата с ръка, докато се опитваше да осмисли наученото току-що.  – Да, ще дойда веднага! – успя да само да каже момичето.

Четири часа по-късно Маделин стоеше на стълбите при  старата, вече изоставена ЖП гара. Тук рядко идваха хора и Мади можеше да намери усамотението, от което сега имаше неописуема нужда. Сълзите ù  обливаха сърцевидното лице, сега разкривено в странна гримаса.

- Аз съм до теб. Аз ще съм до теб винаги от тук нататък. – нашепваше ù мъжки глас.

- Джей, тях ги няма! – извика Маделин и се изправи, започна да обикаля около перона.

Момчето остана да стои на стълбите и се загледа в приятелката си – Маделин от година насам си правеше планове как след  като завърши училище, ще се махне от това забравено от бога, както го наричаше тя, място.  

- Сигурна ли си, че бяха те, Мад? – попита плахо момчето.

- Видях труповете на родителите си, да! – отвърна момичето. – Накараха ме сигурно час да стоя в една стая с тях, докато са оправели някакви документи! Разбираш ли, прекарах 60 минути с останките на мама  и татко! – сълзите ù не можеха да спрат. – Тях вече ги няма... и никога повече няма да ги има... никога. – прошепна едва момичето и зарови лице в шепи.

**Следва продължение**