Глава 3           Последствия

            Мьонг-у, магьосникът съветник на принц Мартин Савахов, наблюдаваше господаря си мълчаливо от ъгъла. Негово височество в момента трескаво обикаляше покоите си, без да може да заспи – очевидно го тревожеше утрешната сватба, въпреки че не искаше да си го признае и се оправдаваше с наличието на гръмотевична буря.

            Нов трясък на гръм отвън стресна изнервения принц, но нямаше как да залости повече прозорците, отколкото вече го беше направил. Принцът беше млад... и се държеше като такъв в очите на Мьонг-у.

            Мьонг-у, за разлика от него пък, беше на 50 години и беше видял много неща, още преди да стане личен съветник на принца. Замислен, той се заигра с няколко от мънистата в една от ситните плитки на дългата му прошарена коса. Цялата му коса беше на ситни плитки и така я беше носил цял живот – беше традиция от родните му земи, която той не искаше да наруши по никакъв начин. Принцът промърмори нещо под нос, предизвикано или от новата мълния, която за миг освети хоризонта показващ се през прозорците на принцовите покои, или пък предизвикано от трескави мисли за принцеса Адия.

            Говореше се, че принцесата е по-красива от най-красивата жена, раждала се някога. Косите ù светели на слънцето, очите ù били две звезди... славата ù беше безкрайна. Самият Мьонг-у се беше изкушил да види как изглежда тя и беше надникнал във водите на една река, за да види там лика й. Не беше останал разочарован, независимо че принцесата не беше руса. Не беше нужно косите й да са от злато, за да блестят очите на мъжете.

            В небето отново гръмна гръмотевица и принцът изруга.

            -Това шибано вре...

            -Кхъ-кхъм! – обади се Мьонг-у – Ваше Височество, мерете си приказките.

            Принцът се закова на място и изгледа убийствено съветника си. Принцът беше също красив, въпреки кривия му нос. Но беше рус, имаше внушителни рамене и атлетична фигура и би зарадвал принцесата, за това Мьонг-у не се тревожеше... единствено го тревожеше, че по някакъв начин нещо му пречеше да надзърне дори за секунда в бъдещето на девойката. Това обаче щеше да се промени, когато я срещне на живо. Утре сутринта тя щеше да дойде от кралството си, за да живее в кралство Лахан, там където ù беше мястото – до своя съпруг.

            -Времето е виновно, Мьонг – ядоса се принцът – времето е виновно...

            -Тревожите се, че ще попречи на принцесата да използва портала ли, ваше височество? – попита Мьонг-у и остави мънистата по косата си намира. Пръстите му този път си намериха друго занимание – от левия джоб на зелено-синьо-червената си роба от груб плат измъкна малко тютюн, а от десния хартийките за цигара. Започна да си свива една, докато с периферното си зрение следеше принцът да не събори някоя скъпа ваза-дар от далечни кралства.

            -Не, не мисля за принцесата въобще! Нивите... тревожа се за нивите – ядосано измърмори принцът.

            -Порталът не се влияе от астрономическите условия – обясни спокойно Мьонг-у и поднесе цигарата към устата си – принцесата ще пристигне благополучно.

            -Не, не пуши – сряза го принцът.

            -Да ви почерпя ли, ваше височество? – Мьонг-у се усмихна лекичко, а принцът отново изруга. Нямаше как да се научи, помисли си смътно магьосникът.

            Секунди по-късно обаче принцът дойде до съветника си и протегна ръка. Мьонг-у сложи цигарата на дланта на принца, след това негово величество я пъхна между устните си. Мьонг-у поднесе внимателно ръката си към цигарата и я запали с малко огънче, излязло от върха на показалеца му. Приятна топла вълна се разля по тялото му от използването на магията, а принцът вдиша дълбоко и почна да кашля отчайващо.

            -Мамка му, какъв шибан тютюн си..

            -Ваше височество! – сряза го Мьонг-у.

            -Добре, прав си – принц Мартин въздъхна тежко – да, нервен съм заради сватбата. Доволен ли си?

            -Та аз го знаех – отвърна Мьонг-у и сви рамене – и не се забавлявам от тревогите ви, каквото и да си мислите, ваше височество.

            Принцът върна цигарата на магьосника.

            -Няма да пуша. Аз съм високопоставен и величествен мъж, който не са занимава с пошли навици.

            -Ммм – Мьонг-у сви рамене отново и доволен вдиша от цигарата си. Блаженство плъзна по тялото му.

            -Ще тренирам с меча си – обяви принцът.

            -По-добре да поспите. Ще уплашите принцесата, ако имате сенки под очите.

            -Я млъквай!

            Мьонг-у отново вдиша дълбоко от цигарата си и стана от стола, на който беше седнал. Отиде до прозореца и се загледа навън – бурята беше утихнала, все едно беше там само за да създава оправдание на принца да е изнервен, и сега, когато си беше признал истината, тя се беше отеглила да си почива край планинските върхове.

            -Да отворя ли прозореца? Ще влезе чист въздух – каза магьосникът.

            -Какъв смисъл има, ако ще пушиш вътре – измърмори принцът и Мьонг-у чу зад гърба си звука от приплъзване на меч от ножница. Принцът искаше да се упражнява вътре, не дори в залата за тренировки. А в спалнята си! Това противоречеше на правилата за добър и спокоен сън, но пък принцът явно не смяташе да спи. Мьонг-у отвори прозореца и студен и свеж въздух го лъхна в лицето, изпращайки тръпки по тялото му.

            Енергията на принца се насочи към Мьонг-у и магьосникът разбра, че принцът има намерението да атакува невъоражен противник в гръб. За една кратка секунда Мьонг-у се поколеба дали да не се престори на нищо-не-разбрал, но сетне реши, че както е изнервен, принцът като нищо може да си забие меча в гърба на съветника и после да реве като бебе за грешката си. Магьосникът бързо се дръпна от пътя на принца, за стотни от секундата се придвижи до него и го хвана, бутайки го назад към центъра на стаята, да не би случайно, принцът, от устрема си да го стресне, да падне през прозореца.

            -Мамка му, мамиш! – извика принцът, дръпна се от Мьонг-у и отново се приготви да атакува.

            -Не сте ми дали меч, ваше височество – изтъкна магьосникът и отново вдиша от цигарата си. Пиеше му се биричка, помисли си той смътно.

            Мартин Савахов гледаше съветника си право в сивите му очи, които така светли понякога изглеждаха плашещо. Но пък, разбира се, Мьонг-у беше от десетимата най-могъщи магьосници в света и нищо чудно ирисите му да бяха странни просто защото целият беше странен.

            Съветникът кротко чакаше и пушеше цигарата си, хващайки я с дългите си пръсти с неописуема наслада. Лицето му изглеждаше сякаш получава върховно удоволствие всеки път щом вдишаше ужасния зле вонящ и вреден дим.

            -Вземи си меч – каза Мартин и зачака с нетърпение и нервност магьосника. Той отиде до поставката за мечове, измъкна един от там, премери тежестта му в ръце със замислено изражение и с цигарата в устата, сетне го измъкна от ножницата му и се усмихна подканващо на принца.

            Мартин се чудеше как някой с такова слабо и кокалесто тяло като Мьонг-у може да държи меч, без да се счупи на две. Или пък да му падне ръката.

            -Трябва да ядеш повече – каза Мартин, опитвайки се да разсее противника. Мьонг-у отново дръпна от цигарата си, сетне я загаси в тока на ботуша си и прибра останалото от нея в десния джоб на робата си.

            И тогава Мьонг-у атакува като змия – бързо и непредсказуемо и само годините тренировки спасиха ухото на Мартин от пътешествие навън през прозореца. Мечовете се срещнаха с метален звън, който накара кръвта във вените на принца да закипи. Той искаше битка, искаше нещо да премахне мислите му от тревога по принцесата.

             Мартин нападна яростно, без да пести сили – правило на тези тренировки с Мьонг-у беше, че на последния му е забранено да използва магия по какъвто и да е начин. Затова Мьонг-у беше принуден да парира атаката на противника със собствените си сили, сетне още една и още една... младостта на Мартин бушуваше дивашки, докато той замахваше отново и отново към противника, търсейки пролуки в защитата му... нещата можеха да загрубеят за секунди, но Мьонг-у беше талантлив в лечителството... в какво ли не беше, разбира се.

            Може би в отношенията с жените. Да, това беше истината.

            Мартин изкрещя, фокусирайки силата си и натисна с раменете за по-опасен удар. За негова изненада изби меча от ръцете на Мьонг-у и оръжието тупна глухо върху скъпия килим. Магьосникът леко присви очи, но това беше единствения знак за гняв на лицето му. Въпреки бръчките, Мьонг-у изглеждаше по-млад от истинската си възраст.

            -Вземи го. Не съм свършил – сурово каза Мартин.

            Мьонг-у отиде като нормален човек до меча си, тъй като не му беше позволена магия – а Мартин беше виждал как Мьонг-у използва въздуха за да си вземе нещо от много далеч и да го накара просто да долети до него... магията обаче можеше да направи хората мързеливи. Мьонг-у взе меча от земята, намести го в дланта си и приклекна лекичко, готов за нова порция посрещане на.... силните емоции на Мартин.

            Мартин атакува отново, сетне мигновено се завъртя и се опита да изненада противника, но не успя да го заблуди с фалшива атака. Въпреки това не даде никакъв шанс на Мьонг-у да отвърне на удара. Магьосникът беше принуден да отскочи рязко назад, от което множеството мъниста в косата му дръннаха. Той стъпи стабилно на краката си, но по челото му вече беше избила пот. На Мьонг-у му трябваха повече физически тренировки.

Принцът се раздразни, че не беше облякъл нещо по-удобно – в сравнение с Мьонг-у, чиято роба имаше цепки и от двете страни, които стигаха почти до кръста му, а отдолу беше облечен с някакъв странен черен клин и онези кожени ботуши, принцът беше облечен като за... ами, спане. Копринен халат, извезан със сребърни и златни нишки и хлабав колан. Ако му се развържеше колана, щеше да лъсне по гол задник пред съветника си.

            Образът на принцесата привлече вниманието на Мартин и той позволи на Мьонг-у да си поеме малко дъх, докато мислеше за нея. Мьонг-у му беше показал как тя изглежда – е, беше картина, която магьосникът беше нарисувал само с четка и черен туш, но той беше добър художник, а принцесата... дори на хартия беше адски красива.

            Мартин се плашеше колко красива би била на живо.

            -Уморихте ли се? – попита го Мьонг-у.

            -Ще ти се. Давам ти малко време да си поемеш дъх, старче – отвърна му Мартин и отново стегна хватката си на дръжката на меча.

            В този момент обаче нещо странно се изписа на леко мургавото лице на Мьонг-у и той отпусна меча си надолу. Принцът се напрегна, а магьосникът леко смръщи вежди. Очите му гледаха далеч от тук... два пъти преди подобно изражение се беше изписвало на лицето на съветника на принца. Видение за бъдещето.

            Принцът отиде до съветника си и взе меча от ръката му без да срещне никаква съзнателна реакция. Мьонг-у примига бавно, продължаваше да гледа някъде другаде.

            Това би било опасно, ако това беше истинска битка, а не упражнение, замисли се Мартин, докато наблюдаваше лицето му за знаци, че се е върнал в настоящето. Принцът проследи с погледа си острите сиви очи, изпъкналите скули на магьосника.. и се замисли. Искаше му се да не трябва да се жени... или въобще да се занимава с нещо. Беше му приятно и спокойно по цял ден да се шегува с Мьонг-у, или пък да се упражняват с мечовете или...

            Мьонг-у примига и си пое дълбоко дъх, което беше сигналът за завръщането му в реалността.

            -Какво видя? – попита нетърпеливо Мартин.

            Магьосникът бавно плъзна сивите си очи към принца и изражението му никак не се хареса на Мартин – тоест, направо си го уплаши. Каквото и да беше видял Мьонг-у, не беше добро. Никак даже.

            Мартин преглътна тревожно.

            -Какво видя, дявол да го вземе!? – ядоса се принцът при липсата на отговор. Мьонг-у продължаваше да се взира с адски светлите си очи в принца и да мълчи, стиснал силно устните си. – казвай, иначе ще убия някого!

            -Никога през живота си не сте убивал човек, мислите, че това е лесно? – неемоционално го попита Мьонг-у, вместо да отговори за проклетото видение. Мартин започваше сериозно да се изнервя и незнайно защо, но очакваше видението да е свързано с предстоящата утре венчавка.

            -За нея е, нали? За принцесата – настояваше Мартин.

            Мьонг-у бръкна в левия си джоб, но принцът рязко натисна китката му вътре, препречвайки му възможността да си извади тютюна.

            -Няма да пушиш преди да си ми отговорил, Мьонг! – сурово каза принцът – това е заповед!

            -Ваше височество, моля ви, не пръскайте звездния си прах над мен – сряза го магьосникът, думи, които можеха да бъдат разбрани по безброй начини в зависимост от това за колко велик се мислиш или пък колко... странно въображение имаш. Обезоръжен, Мартин пусна ръката на съветника си и му позволи да си свие цигара и чак да си я запали, преди отново да настои за отговори.

            -Казвай вече!! – ядосано каза Мартин, а Мьонг-у издиша бавно дим, загледан настрани – иначе честно, ако не убия някого, поне ще размажа нечия муцуна в...         

            -Шшш.

            Мартин млъкна послушно, въпреки че той беше човекът, раздаващ заповеди.

            -Има ли шанс да размислите, ваше височество? – изненадващо заговори Мьонг-у след известно мълчание и Мартин вдигна вежди с учудване.

            -За какво?

            -Принцеса Адия.

            -Не съм го мислил аз, ако не ти е ясно. Всичко е уредено от баща ми и нейният баща – отвърна Мартин – значи видението е било за нея.

            -Не, не беше за нея – Мьонг-у издиша нова порция дим – беше за... мъжа в сърцето й.

            -И няма да съм аз? – предположи Мартин.

            Мьонг-у поклати глава.

-Този мъж е опасен, ваше височество – каза Мьонг-у – тя ще му даде сила. Той ще... се превърне в заплаха.

-Глупости! Тя няма да му дава сили, защото ще бъде моя съпруга!

-Разбира се, ваше височество. Прав сте.

Мьонг-у тръгна към стола си, но Мартин грубо го сграбчи за ръката и го дръпна назад. Сивите очи го срещнаха с упрек, но някак съветникът му не беше в състояние дори да му се скара както подобава. Изглеждаше уморен и тревожен и само мълчаливо загледа принца.

Мартин пусна ръката му.

-Извинявай... – започна принцът, но се поколеба – аз... искам да знам какво си видял.

-Ще трябва първо да го разтълкувам, ваше височество... – заговори Мьонг-у, а принцът плъзна погледа си към говорещите устни на магьосника. Защо го гледаше там? Нямаше логика... – това, което мога със сигурност да ви кажа...

            Една капка пот се стече от слепоочието на Мьонг-у, а той преглътна преди да продължи да говори. Мартин стоеше, напълно обезоръжен и не знаеше какво се случва в тази нощ с него. Не беше толкова изнервен за сватбата... колкото не искаше да се жени. Наистина не искаше да се жени!

            -Ако се забъркате с принцесата.. – продължаваше да говори Мьонг-у, докато в Мартин нещо се беше пречупило и той чувстваше болка от счупването. Какво беше то? Защо?

            Магьосникът спря да говори, забелязал нещо нередно в принца и смръщи вежди. В сърцето на Мартин обаче избухна гняв към всичко, което не разбираше – видението, собствените си емоции, утрешния ден... принцът стисна своя меч, изкрещя с ярост и в последния момент Мьонг-у му се измъкна... Мартин захвърли меча настрани и блъсна с всички сили съветника си назад, при което гърбът на магьосника се блъсна в стената, опасно близо до една скъпа картина.

            -Ваше височество, какво ви... – започна Мьонг-у, но не успя да довърши думите си, защото Мартин просто го целуна по устните и го накара да млъкне, силно. Доста силно.