ТРИНАДЕСЕТТЕ ВЪЗГЛАВНИЦИ: МАЙСТОРЪТ НА КИЛИМИ ОТ РАЗРУШЕНИЯ ГРАД  И НЕГОВАТА ВНУЧКА

-Тая възглавница е много дебела!- каза Роси, която едва успяваше да я помръдне от мястото й.- Хайде да видим какво има в нея!

- Сигурно е мноого голяма приказка!-  предположи Виктор и двамата започнаха да тършуват в калъфката. За тяхно учудване, извадиха малко килимче, на което беше изобразена камила и палма.

- Килимче!- извикаха двете деца в един глас- Но защо е тук и ние не сме го виждали?

- Не трябва ли да е на пода или окачено на стената?- зачуди се Русалия.

- Да, може би трябва, но нали крие приказка, свило се е там и ви чака...- каза баба им, която току- що беше влязла в стаята.

- Приказка! Нова приказка! Хайде, бабо, разкажи я!

-Само ако сте си измили зъбите и облекли пижамите, нали знаете?

- Ние ей сега! – И още докато говореха, двете деца вече държаха четките за зъби с изстискана върху тях паста. Затъркаха усърдно зъбите си, от време навреме плюеха пастата, която беше доста повече от необходимата и плакнеха устата си. След няколко минути вече ухаеха на чисто и бяха заели местата си на двете легла в спалнята.

- Тази приказка е за прочутия и  добър майстор на килими от една страна, която  се намира далеч от нас, но не толкова далеч, че да не можем да я посетим. Само че сега там има война, самолети нападат градовете и бомби разрушават домовете на хората, войници се сражават по улиците и всеки се чуди къде да избяга, за да спаси себе си и семейството си.

  В един такъв град, където почти не са останали здрави къщи , хората се крият в развалините и ровят из тях за да намерят нещо за обличане, завивки или храна, та там живее майсторът на килими Идрис. Всички го познават, не само в града, но и в цялата страна, защото неговите килими бяха толкова красиви, че казват, че самият крал пожелал да застели с тях двореца си. Но когато войната започна и хората тръгнаха да се спасяват в други страни, Идрис вече нямаше клиенти и никой не само не купуваше килими, но и не влизаше в дома му.

  Един ден синовете му казаха, че повече няма да останат в града и ще тръгнат да си търсят убежище в друга страна. Натовариха малко багаж в колата, качиха се и те и потеглиха. Но не стигнаха далече, пътищата бяха разрушени, а и гориво нямаше откъде да заредят.

Завърнаха се в дома на баща си , но положението се влошаваше. Нямаха работа и не можеха да изхранват децата си. Баща им се чудеше как да им помогне, той самият не искаше да напусне родния си град, но децата и внуците му не можеха да останат, те на всяка цена трябваше да стигнат до съседното кралство и да си уредят живота там. Само че  как да се придвижат, нямаше гориво за колите, влаковете не се движеха, а  и камили и коне нямаше. Изведнъж той се плесна по челото и започна да преглежда старата тетрадка, в която рисуваше моделите,  преди да ги изтъче. После отиде в килера и извади няколко чувала с цветна коприна и вълна, седна на стана и започна да тъче. Бързаше, както никога досега, тъка цяла нощ, а на сутринта синовете му се хванаха за главата.

- Какво правиш, татко? За какво ти е този килим? Хората нямат пари за храна, никой няма да го купи!

-Този килим не е за продаване, каза Идрис- Той не е обикновен, а вълшебен. Още когато се учех на занаята, старият майстор ми даде един модел и каза да не го тъка, докато не се наложи да спасявам живота  и семейството си. Каза, че килимът е летящ и когато кажеш вълшебните думички, с него можеш да отидеш където си поискаш! За вас го тъка, момчета, с него вие ще се спасите и ще намерите най-после мирна и щастлива страна, където да работите спокойно и да живеете с жените и децата си!

  Разбира се, отначало синовете не повярваха на баща си, помислиха, че от бомбардировките е загубил разсъдъка си. Оставиха го да тъче и не му противоречаха. Но ето, че след няколко дни килимът беше почти готов и Идрис накара всичките-синовете, снахите и децата им, да  стъпят на него.

„Горкият, съвсем се е смахнал, помисли си големият му син, сам не знае какво върши! Но нека да изпълним желанието му, така може и да разбере, че няма летящи килими и този е една най-обикновена постелка!“

  Жал им беше на младите за баща им, те всички много го обичаха и не искаха да му противоречат, още повече, че смятаха, че когато килимът не полети, той сам ще се убеди че  не е вълшебен и разсъдъкът му ще се върне. 

-А сега да се сбогуваме!- каза Идрис- Няма да можете нищо да вземете оттук, защото килимът няма да полети, ако се полакомите за пари или вещи! Но когато стигнете на сигурно място, можете да го продадете и да започнете нов живот там.

  И той прегърна силно всеки поотделно, а очите му се насълзиха и едва се сдържаше да не заплаче.

-Време е! Запомнете думичките, не ги забравяйте никога, защото , ако не ги кажете, килимът ще продължи да лети, ще подмине съседното кралство и ще тръгне да обикаля земята!

  Слезе от килима старият майстор и извика няколко думи силно.

- Чакайте, Нур я няма!- сети се изведнъж по- младата му снаха, но мъжът й я сгълча.

- Голяма работа, като че ли наистина ще полети!

  В този миг краищата на килима леко се отделиха от земята, после малко по малко се издигнаха нагоре, след това и целият килим се зарея над къщите и полетя на запад.

- Полетя!- развика се Идрис,-Наистина полетя! Сбогом, деца мои,  и бъдете щастливи!

-  Нур!  - извика снаха му, когато забеляза малкото момиченце , което се прибираше в къщи без да подозира, че всички вече са заминали. –Татко, пази Нур!

- Не бой се, снахо!- извика Идрис-  И за нея ще изтъка килимче и ще я изпратя да ви намери!

   И той се втурна да посрещне най-малката си внучка, да я прегърне и утеши, че скоро пак ще види родителите и сестрите си на по- добро и мирно място. След това седна отново да тъче.

-Какво искаш да изтъка на килимчето, Нур?- попита Идрис малкото девойче, което продължаваше да лее сълзи от големите си тъмни очи. Те се стичаха по бузите й, падаха на земята и потичаха в ручейчета надолу по улицата.- Искаш ли да изтъка една камила и една палма? Така винаги ще си спомняш за нашата страна и за мене...Виж, палмата ще е като тази, която расте пред къщата ни...Не плачи, златна моя звездичке, умоляваше я дядо й, още утре сутринта ще можеш да се качиш на килимчето и да напуснеш тая страна. Обещавам тая нощ да довърша килима. Ти си малка и лека, затова няма да е много голям, детето ми...

- А ти, дядо?, попита момичето, Ти няма ли да дойдеш с мене? Тук е много страшно, ето, самолетите пак се върнаха! Хайде двамата да заминем, изтъчи по- голям килим, моля те!

- Не, миличката ми, аз ще остана тук и ще ви чакам да се върнете, каза старият човек и тежко въздъхна- Стар съм вече, а само младите могат да летят на моите килими. Ще пазя къщата и когато войната свърши, вие ще си дойдете и пак ще сме заедно.

  На другия ден килимчето беше вече готово и дядото среса косата на малката Нур, върза й шарената панделка , прегърна я силно и я накара да стъпи отгоре му.

-А сега повтори вълшебните думички, моето момиче, повтори ги и не ги забравяй никога, иначе ще полетиш през целия свят и ще подминеш мястото, където всички вече те очакват.

  Нур прилежно повтори няколко пъти думичките,  проля още малко сълзи и килимчето полетя. Но не щеш ли, изви се силен вятър, грабна го и го понесе с огромна скорост. Малкото момиченце се хвана здраво за ресните му, легна с лице надолу и зачака халата да се успокои. Но тя не спираше, носеше я все по-далече и по- далече. Прелетяха над пустинята, над високи планини, после се понесоха над океана и вълните му едва не достигнаха до Нур, толкова силна беше бурята.

-Моля те, мило килимче, само не падай, че не мога да плувам и се страхувам от големите риби! Веднъж дядо ме заведе на пазара и видях една огромна акула, която рибарите бяха убили и донесли за да продадат месото й. Лелее, какви зъби имаше, ти не можеш изобщо да си ги представиш! Дядо каза, че можела да прегризе цяла крава, а какво остава за малко момиче като мене!

  Бурята не стихваше, а момиченцето постепенно се умори да се страхува и сладко заспа.

  Когато се събуди, едва не извика. Килимчето се носеше над огромен град с небостъргачи, въздушни мостове над  също така огромна река. В далечината се виждаха самолети, които ту кацаха, ту излитаха от широки писти. Явно, това беше летището.

-Дали да не сляза тук?- зачуди се Нур. Има толкова много хора и сигурно няма война, все някой ще знае къде са мама и татко.

  Но щом го помисли, килимчето взе да се снижава и закръжи над една сграда с голям двор, където играеха много деца. Сигурно беше училище. Когато го видяха, децата започнаха да викат и да го сочат с ръце.

-Те са деца като мене, сигурно ще ми помогнат!

  И тя каза вълшебните думички. Килимчето бавно кацна точно на баскетболното игрище под коша. В миг я заобиколиха много деца, питаха я нещо, но тя не ги разбираше. Беше отишла наистина много надалеч, като по- късно разбра, през половината земя.

-Откъде си?- питаха децата-Как се казваш?

  Но тя само ги гледаше и поклащаше глава. Накрая едно от момчетата хукна нанякъде и след малко се върна с един глобус. Нур се зарадва, защото тя беше много добра ученичка и веднага посочи къде се намира нейната страна. Децата отново зашумяха, а учителката им им обясни, че в тая страна тъкат прекрасни килими , но сега има война и сигурно момичето е избягало за да се спаси от сигурна смърт.

-Но как да й помогнем да ни разбира?- питаха се децата. Едно й подаде вода и каза как се казва на техния език, но Нур посочи глобуса и попита:

- Къде съм, коя е тая страна?

  Децата се досетиха и момчето, което донесе глобуса, посочи едно голямо розово петно.

-Китай! Аз съм в Китай!- извика малката пътешественичка. –Но това е много далеч от нас, далеч от близките ми! Как сега ще се върна? Не съм сигурна, че килимчето ще може да ме пренесе! Ами ако пак има буря? Страх ме е да пътувам така, страх ме е!

  И тя горчиво заплака. През това време малките китайчета се съвещаваха как да помогнат на непознатото момиче, което съвсем сигурно беше изгубило семейството си. Всеки се обади по телефона на родителите си и така намериха един майстор на баклави, който можеше да говори езика на новата им позната. Не след дълго, братът на едно от момичетата го докара в училищния двор на мотора си.

  Така Нур разбра, че е попаднала в град Шанхай и засега няма как да се върне в родната си страна. Момиченцето се натъжи, но майсторът на баклави, който също като дядо й се казваше Идрис, предложи да я вземе при себе си и после да мислят какво ще правят.

  Така Нур остана в Китай. Всеки ден ходеше на училище и научаваше по няколко думи и как се пишат, което никак не беше лесно . Скоро научи езика толкова добре, че стана една от първите ученички в класа. Но едно нещо не й даваше покой. Тя много тъжеше за родителите и двете си сестри, а още повече за дядо си, който навярно си мислеше постоянно за нея и беше сигурен, че я е изпратил при семейството й.

 Един ден, докато пишеше съобщения във фейсбук, написа името на сестра си. Какво беше учудването й, когато откри не само нея, но и точния й адрес! Скоро вече си пишеше с цялото си семейство, а те й писаха, че и дядо й скоро щял да пристигне при тях, защото бомба разрушила къщата им и вече нямали нищо. Било много опасно да остава в техния град и затова щели да живеят в Египет. Там се търсели много майстори на килими и щели да изкарват добри пари.

  Нямаше как, Нур пак трябваше да се качи на вълшебното килимче, което пазеше като зеницата на окото си, защото смяташе, че то й е единственото нещо, останало от дядо й.

  Дойде денят, когато трябваше да замине. Килимчето пак беше постлано на баскетболното игрище и децата я бяха заобиколили. Всеки искаше да й подари по нещо, но тя отказа, помнеше какво й каза дядо й: ако се полакоми за пари или вещи, килимчето няма да я послуша и ще си остане завинаги в чуждата страна. Тогава всеки просто я прегърна и й пожела добър път, после тя каза думичките и килимчето излетя. Долу децата махаха с ръце и викаха името й , докато не я загубих от очите си.

  Този път нямаше буря и килимчето благополучно се приземи на пазара в Кайро, откъдето един полицай я заведе при родителите й. Разбира се, след като си нагъна килимчето и го сложи под мишница.

- След това...какво да разказвам?Бабата на Виктор и Роси наистина се чудеше, защото приказката беше се разказала дотук. Знаеше се само, че Нур  е добре, ходи на училище и иска да стане пилот.

-А ти откъде имаш килимчето, бабо?- попитаха децата.

-Аз ли? Ами купих го от един магазин на пазара в Кайро за осемдесет долара! Продавачът ми каза, че едно момиченце му го продало, защото искало да купи подарък за рождения ден на дядо си! А той бил най- прочутият майстор на килими в Кайро...

- Значи, това килимче е летящо?- попита Виктор.

- Да, летящо е, потвърди баба му. Само че аз не знам вълшебните думички! Продавачът също не ги знаеше, в бързината Нур изглежда, е забравила да ги спомене...Но не се отчайвайте, тя сигурно е станала пилот на самолет и все някога ще я срещнете, когато летите за Америка или Египет. Тогава може да я попитате и тя сигурно ще ви ги каже.

-Не се ли е върнала в страната си?-попита пак Роси- Там още ли има война?

-Да, деца, за нещастие, в тая страна все още има война...Никой не знае кога хората ще се върнат там. Но аз съм сигурна, че и това ще стане! Ще се върнат, ще построят отново къщите и ще продължат да тъкат прекрасни летящи килими за внуците си и дори за децата от далечните страни като нашата...

- И  тогава и ние ще отидем там, нали, бабо? Искам да видя как се тъкат тия килими...

- А аз искам да се науча, каза Роси, тогава ще изтъка един мноого голям, за всичките ми приятели ...И ще си летим където си поискаме, нали? Няма да се страхуваме от бурите, нито от пустините, няма да се оставим на акулите или дивите зверове...Ще летим нависоко, а те само ще ни гледат...

  Както си говореха, постепенно сънят ги победи и скоро очичките им се затвориха. Баба им  угаси аплика и тихо, на пръсти , напусна спалнята. Беше сигурна, че вече сънуваха вълшебни сънища за непознати страни, където няма война, бури и страшни зверове... 

  Юни 2018