- Тъмно е! Промълви градинското джудже на спуканата пластмасова лейка.
Отвън бе паднал сребърно перлен здрач. Студът бе изковал своя аплик около бледото и подпухнало лице на луната. Тя бавно тътреше старите си пробити чехли по билото на дълбоко спящата отсрещна планина. Утрото се струваше толкова далечно на двамата приятели, че чак тръпки ги побиваха от страх. Какво щяха да правят през дългата, меланхолична зимна нощ. Джуджето се опита да покрие треперещата от студ лейка с парче от някаква стара, избеляла рогозка. Протегна олющената си на няколко места глинена ръка и нежно я погали.
- Благодаря ти! Тихо промълви розовата лейка и обърна към джуджето страната си, на която бе нарисувана една маргаритка. Това е за теб, промълви му тя. Беше получавал тази маргаритка хиляди пъти, но винаги усещаше едно странно гъделичкане, което преминаваше като искра през малкото му глинено телце. Точно тази искрица му даде сили преди време да надмогне гравитацията и да направи първата си крачка в градината ...