Част първа – Всичко с времето си 

– Все още не разбирам, как е възможно да имаш връзка с един човек толкова дълго време и после БАМ – тя плесна силно с ръце – и нищо. Все едно не е било, напълно непознати.
– Ами чувствата на хората се променят с времето, как да ти обясня. На някой просто не им е писано да са заедно…
– „Раждаме се сами, живеем сами и умираме сами всичко друго е илюзия“–изрецитира тя с поглед вперен през отвореният прозорец, наблюдавайки изпълненото със звезди небе.
  Аз поогледах голямата празна стая и кимнах в съгласие.
– Очевидно е така. А ти от къде го знаеш това?
– Прочетох го в някоя от твоите книги, но ти недей да сменяш темата! Кажи ми, как е възможно чувствата на хората да изчезват така? Ами спомените? И те ли се изпаряват?– тя се обърна към мен с нарастващо любопитство в погледа.
– Ти какво, нима очакваш да говоря от името на всички хора? При всеки е различно.– отвърнах аз колебливо.
– Тогава ми кажи за себе си. Какво е твоето виждане по този въпрос? 
– Страшно си настоятелна. Казвал ли съм ти го?
– Да, много пъти. Но ти сам каза, че не ти остава много време, а аз искам да знам, колкото се може повече неща!
   Тактичността определено не ѝ бе силна страна. Познавахме се повече от година и я бях запознал със здравословното ми състояние, а в думите ѝ не се усещаше и капка тъга или съжаление, но все пак беше права. На мен наистина не ми оставаше много време да живея. Дори вече бях надхвърлил очакванията на лекарите. Според тях трябваше да съм си заминал преди два или три месеца. Но на пук на това аз все още бях жив. Често, когато оставах сам в тихата бяла стая на санаториума се чудех, дали моята „приятелка“ не стои зад всичко това. Но все още не бях събрал куража да я попитам. Аз знаех за някой от нейните способности, но дали имаше силата да направи това? И ако да, защо? Нима правеше всичко това за да отговарям на въпросите ѝ?
– Хайде Стефко, времето тече. Тик–так тик-так. Нали така?- тя погледна към часовникът над леглото ми с нещо, което ми заприлича на усмивка.
За миг бях почти убеден, че ми се присмива. Не само на мен, а на цялото човечество. Спомних си първият път, когато ме попита, какво е тиктакащото нещо закачено на стената. Беше преди повече от половин година в един зимен следобед. Седяхме в трапезарията на моята къща и пиехме горещ шоколад. Колкото и да я гледах, не можех да намеря никаква разлика между нея и всеки друг човек.
–  Вие хората лесно се залъгвате от външността – казваше тя.
   Наистина изглеждаше толкова истинска. Дори и шоколада си пиеше и бях почти сигурен че му се наслаждава, въпреки че не казваше нищо. Харесвах компанията ѝ и дългите ни разговори. Въпреки, че доста често имах чувството че разговарям с дете, а не с свръх интелигентна форма на живот. Много от простичките неща, с които ние хората сме свикнали на земята ѝ правеха силно впечатление. Всичко и бе ново и чуждо, но тя имаше неутолимо желание да разбере, за какво точно служи всяко едно нещо. А аз нямах нищо против да ѝ обяснявам.
– Тази джаджа с която много често си играеш, за какво точно служи?
– Телефона ли? С негова помощ мога да комуникирам с други хора на далечни разстояния. Дори на другият край на земята.- заявих гордо.
– Значи вие не можете да използвате телепатия? Това обяснява, защо употребявате звуковата система. Възхитително. А това на стената, какво е? Това което издава този звук „Тик–так тик-так“.
– Това е часовник. Човешко изобретение. С него измерваме времето.– аз обърнах апарата си към нея. – виж и на телефона имам часовник.– И не само с него мога да правя снимки, да слушам музика…
– Чакай! Нима е толкова важно винаги да знаете точното време?– отново се учуди тя.
– Ами да. Важно е. Винаги трябва да знаеш колко е часът. Ние така вършим нещата. Събуждаме се в определено време. Ходим на работа в точен час…
– Това звучи доста погрешно.
– Че защо? 
– Как защо? За първи път се срещам със създания, които сами са си поставили окови. Вие съвсем съзнателно сте станали роби на нещо, което сте измислили. Някаква илюзия. Така нареченото “Време“.
– Ти не разбираш. Нашият свят е така устроен…-погледнах към мястото където стоеше преди миг, но сега то бе празно. Беше се изпарила. Това не ми направи силно впечатление, вече знаех за тази й способност. Друго обаче ми привлече вниманието. Бе взела чашата с горещ шоколад с нея. Облегнах се назад в креслото си и загледах тъпо към старият ми стенен часовник.
– Добре че не ѝ показах пари…