Днес
- Знаеш ли накъде си тръгнала?
Колкото и да ми се искаше да отговоря на този въпрос... не можех.
Устните ми бяха гробище, върху което думите умираха отнесени като въздишки върху повея на сковаващия от студ Февруарски вятър.
Сълзите ми замръзваха в мига, в който се отронеха от очите ми и се превръщаха в малки кристалчета, които просто блестяха по лицето ми, чакайки да бъдат откраднати.
- Не съм създадена за този свят... - казах в сподавен плач (след кратко мълчание), заравяйки лице в кокалестите ръце протегнати към мен.
- О, малка моя, светът не е готов за теб... - отвърна ти. Оставила си отпечатъци, почти незабележими, но са там и изгарят устните, които си целувала; разтреперват ръцете, които са те докосвали, и преобръщат световете, в които си влизала и от които си си отивала.
- Знаеш, че не съм аз тази, която си е тръгвала...
Така беше... Толкова често и толкова много посрещах, и изпращах, че спрях да заключвам вратата.
Не знам накъде отивам. Дори не знам дали съм тръгнала изобщо ...