Израснах в района на малкото трамвайче. Живеехме на улица ”Криволак”, в една двуетажна неизмазана къща. Тя имаше малка тераса към улицата, неголям двор и много добри и разбрани хазяи. През лятото на 97 минах оттам, беше красива и кокетна с новата си бяла мазилка, малките дискретни лампички в разцъфналия двор и прясно боядисаната си ажурна ограда. Една жена излезе на терасата и ни заговори. Бяхме с брат ми, търсехме дирите на нашето детство, искахме да се закачим за нещо, макар и незначително. Не го намерихме, но тази среща ни върна в миналото.

                  Казахме ù кои сме, от онова време бяха изминали четиридесет години. Жената ни покани в къщата, седнахме в големия хол, обзаведен със стилни и масивни мебели. Беше запазила добри спомени за цялото ни семейство. Тогава, в детството, тя е била по-голяма от нас, сигурно ни е ръководила в уличните игри. Разказа ни за семейството си, за старите си родители, които, като нашите, вече не са между нас. И за момент не почувствах озлобление, че на тях им е било наложено да живеят с наематели, които са от редиците на  новата власт. Спомням си отказа на дядо ни да вземе един голям апартамент на булевард ”Витоша” и така да разреши проблема за всички, бяхме седем души, макар и с брат ми да бяхме малки дори за училищния чин. Вашият дядо беше друг, различаваше се от  съпартийците си, каза ни едновремешната ни хазяйка. Че беше друг, това го разбрахме няколко години след като той си построи апартамент и всички вече бяхме напуснали къщата. Пенсионира се още млад, възгледите му са се разминавали силно с новото време и това го беше накарало да се оттегли рано от активния живот. Останал му беше само спомена за онези години, в които като политкомисар беше стигнал до река Драва. По цели дни пишеше с химическия молив по листите, търсеше уединение в поляните на Витоша за своите спомени. Накрая се роди книгата му, последните бройки от която подаряваше на приятелите си, които като него не бяха се пригодили към новия живот и страдаха за изопачените идеи на младостта си.

                  Малкото трамвайче беше романтично. То имаше само три спирки, средната бе спирка ”Вишнева”. Големият трамвай, двойката, обръщаше в началото на улица ”Елин Пелин”, където липите цъфтяха с тежката си и замайваща миризма всяка пролет.  Тези, които искаха да прекосят гората по тесните му релси, за да почувстват боровия дъх на гората, бяха малки и големи. Двете мотриси се изчакваха, докато се разминат. Зеленото трамвайче с дървените пейки и кожените дръжки, за да не залитат пътниците по завоите, скърцането на релсите и вятъра в надвисналите навън глави, това не се забравя.

                   Или летният театър от другата, източната страна на гората. Алеята, която водеше до него, беше насипана с малки гладки камъчета. По средата ù имаше чешма със студена и бистра вода. В каменното ù корито спокойно плуваше голяма видра, на която най-много се радвахме ние, децата. Тази алея беше любимото място за разходка на чичо ми и неговото младо и усмихнато момиче. Кратките излети с тях, смехът им и радостта, че са заедно, високите борове  в началото на гората, малкото игрище и люлките, всичко бе така живо и чисто.

                    Бързо отминаха годините, много неща се промениха. Мястото си е същото и ние сме същите, макар и толкова променени от времето. Само споменът си остава така красив, както  беше видрата, боровата гора и цъфналите липи.

                    Споменът за скъпото и единствено детство, това, във което освен игрите имаше и едно винаги вълнуващо пътуване с незабравимото наше малко трамвайче.

                   21.11.2008                                                     Любомир Николов