Ден августовски като всеки друг: микроскопични приливи, мижави отливи и въобще - мижав природен интерес към мащабни катаклизми. Ведно с мижавата си раница съм се натоварил на маршрутката от Резово за Бургас и благославям факта, че съм сам в превозното средство. Полюшвайки се в самотен оргазъм, не усещам как стигам до автогарата в Царево, където фактологията със самотата ми придобива драматичен обрат: тумба изпотени курортисти, подръка с впечатленията си, препълват РАМ-паметта на маршрутката като едни същински вируси, кикотят се и натрапчиво си въобразят, че съм в тон с настроението им. И това донакъде е така - до момента, в който на врата се появява последният пътник – сестрата на Волния Уили, с два сребърни пръстена на масивните си плавници и с намерението да заеме последното свободно място. Неволно изпускам вик на ужас – въпросното място е до мен, въпреки посредствения ми опит да го заема съвместно с моето. Уили се усмихва, пуска фонтан от радост и успешно дебаркира на крайната, предпоследна седалка, водеща отколешен териториален спор с моята. Свивам се в реални граници, придърпвам си раницата в краката и се опитвам да ме няма, което се харесва на девойката с тонажна водоизместимост: с хедонистичен полъх на удоволствие тя напряга пружините на съседната седалка, вади си телефона, гмурва се във вайбър и нехае за каквото и да е. А каквото и да е е жалкият ми порив за пространство, в което да осъществя мижавата си мечтичка - да дишам. За повечето хора това е неизкоренима даденост, но не и за холестеролното явление до мен: чатът с нейна приятелка от дълбините изключва възможността да чуе страданията ми, въплатени под формата на предсмъртно пъшкане и възклицания от рода на: „По-добре да бях хванал такси! 100лева – 100 лева, поне щях да стигна жив!“; „Трябва да посетя някой ресторант в Царево, явно порциите си ги бива!“, „Тия от Грийнпийс са бахти педалите!“ - и т.н., и т.н., все отчаяни опити да привлека емпатия. Не, бате, а и се чудя за какво го използва тоя мобилен – с ултразвуци пак щеше да се свърже!
Хеле, по някое време шофьорът се сеща да пусне климатика, не, че не исках да му извикам да го стори още на Царево, ама то за да извикаш ти трябва О две.
С половин ноздра и с един съкрушен бял дроб стигаме Бургас, изскачам навън и се заричам: видя ли изхвърлен на плажа кит, никакво бутане обратно в океана – давам му телефон, да го спасява вайбър! През това време ще се разпищоля на плажа и ще му покажа нагледно що е то пространство и има ли то почва на пясъка.
© Илиян Всички права запазени