perperikon (Пер Перикон) 20 декември 2017 г., 0:22

Маса за двама 

673 8 14

                                        На сина ми

 

Маса за двама

 

   Шофирането в центъра на града винаги е неудобство. А в ден с киша и предколедна суматоха по улиците то си е живо изпитание за нервите на шофьорите. За мен обаче обикалянето на центъра с автомобил в дните преди празниците е наложително, с оглед на професията ми. Затова гледам да не се впрягам много на нерваците около мен. Още повече сега, когато излязоха резултатите от повторните ми изследвания, и се оказа, че съм абсолютно здрав! Някаква нелепа грешка твърде прибързано ме бе изпратила на границата между живота и смъртта. Една безкрайна седмица не знаех на коя земя съм. Трябваше ли да науча, че съм ХИВ позитивен, за да се замисля за досегашния ми живот, за връзките ми, за отношенията с близките ми, изобщо за истински важните неща? И ето, че вчера присъдата ми бе отменена. Бях помилван. Лабораторна грешка! Животът ми не свършваше на тридесет и две! Днес отново бях на линия, рециклиран, зализан, по-нов отвсякога! Не се шегувам. Бях преживял своя катарзис и наистина се чувствах така.

   Можех ли да се ядосвам в такъв момент на някакво градско задръстване? Шофирах бавно и внимателно, без да обръщам внимание на наглите засичания отляво и отдясно, на нервните бибиткания и на долетелите през плътно затворените стъкла ругатни. Не ми пукаше за тях. На „Супертрамп” от радиото на колата - също. Тях ги вълнуваше съвсем друго - искаха да са сигурни, че аз не съм радикален, либерален, фанатичен и престъпен, а че съм благонадежден, уважаван, подходящ и израстващ. Да, в този момент определено бях такъв, какъвто те желаеха. До Рождество оставаха някакви си две седмици, можех ли да бъда друг?

   Задръстването ме спря на „Раковска”, малко след „Славейков”. И тогава го видях! Стоеше зад отсрещния тротоар с блестящи, току-що измити стъкла. Какво правеше тук?! Кога изникна?! Минавах по този маршрут всеки ден, и бях готов да се закълна, че вчера го нямаше. Но днес беше изникнало от нищото, напук на всякакви мои представи! Малко ресторантче с лице към улицата не по-широко от три, три метра и половина. Стъклена врата и миниатюрна витрина с дървена дограма с шпроси по нея. Над тях скромна и ненатрапваща се табела – „Маса за двама”. Зад витрината кръгла маса с два стола. Бяла покривка и горяща свещ в коледно венче. Боже, какво имаше на това място до вчера? Цветарско магазинче? Дали пък не беше за шоколад? Не можех да си спомня...

   Зад мен опашката наду клаксоните. Бях се зазяпал и не бях забелязал тръгването на колите отпред. Потеглих плавно. А Ходжсън по радиото извисяваше глас „Кой съм аз? Кой съм аз“...

   Свих в първата пряка, повъртях се из уличките и паркирах на първото видяно място. Грабнах куфара с мострите и през мокрия сняг хукнах към новоизлюпеното ресторантче.

   Тук е моментът да спомена с какво се занимавам и че всъщност „Маса за двама“ бе обект на професионалния ми интерес. Продавам истина. Ако във виното е истината, както са казали древните, то аз я продавам. Бутилирана, отлежала, скъпа. Истината никога не може да бъде евтина. Темида ще ме подкрепи! Внасям малкоизвестни, но много добри португалски вина. Продавам ги само на ресторанти. С чар, обаяние и разбира се с много труд бизнесът ми върви. Едва ли ще ме направи богат, но аз съм доволен от приличния живот, който ми осигурява.

   На вратата на „Маса за двама“ нямаше табела с работно време. Не се виждаше и движение зад витрината. Погледнах часовника си. Минаваше единадесет – време, в което в кухните на ресторантите трябваше да кипи подготовка за обедните гости. Натиснах колебливо дръжката. Беше отключено. Бутнах вратата, а над главата ми запяха месингови звънчета. Вмъкнах се бързо вътре и сякаш влязох не в ресторант, а в уютната дневна на топъл и обичан дом. Естествено, първото впечатление бе масата. Безупречно изгладена ленена покривка, ленени салфетки в бели чинии за сервиране, два сребърни комплекта прибори за хранене, сребърен свещник с горяща свещ в коледно венче от елхови клонки. Зад масата, долепена до стената, стоеше истинска сребриста елха, украсена с няколко гирлянда и светещи цветни лампички. До нея имаше старо пиано „Шиидмайер“, а срещу него горяща камина хвърляше топлина и отблясъци с пламъците си. По-натам в дъното на помещението имаше диван и фотьойл с дамаска в коледни цветове и малка махагонова масичка. Зад тях се виждаха две врати. Стените на помещението бяха обсипани с картини в златисти рамки. Всъщност не! Когато се вгледах, разбрах, че това не са картини, а обработени с някаква странна техника снимки. Изглеждаха като маслени картини, но си бяха снимки. На тях бяха запечатани гостите на ресторанта, седнали на кръглата маса до витрината. Бяха само двойки – мъж и жена, две жени, двама мъже. На всякаква възраст. Всички те бяха усмихнати и изглеждаха щастливи. Чудех се – как можеше да има толкова много снимки, след като само до преди ден-два ресторантчето го нямаше...

  Чух тихо подкашляне зад гърба си.

   - Добър ден! С какво мога да помогна? – гласът бе женски.

   Време беше! Завъртях се бавно. Ако кажа, че пред мен стоеше ангел, няма да излъжа. Рус ангел с дълги къдрави коси, събрани в ефирна мрежа. Беше облечен в бял костюм със сако плътно затворено до шията със златни копчета. Всъщност това беше униформа на готвач, но ми отне няколко секунди време, преди да го осъзная. Може би, защото бях потънал във виолетовите очи на жената. Усетих, че губя дар слово. Тя обаче търпеливо изчакваше да събера ума си.

   - Здравейте! Аз... Не бях виждал вашият ресторант. Отскоро сте тук, нали?

    Жената се усмихна, но не отговори. После спря поглед върху куфара до краката ми и лицето ѝ отново доби сериозно изражение.

   - Да... – продължих леко сконфузен аз – Бих желал да говорим за бизнес. Макар че... – погледът ми се плъзна към ленената покривка на масата и горящата свещ - ... в този момент ми се иска да седна на тази маса, да се отпусна и просто да зяпам минувачите по улицата...

   - Съжалявам, но това е невъзможно. Това е маса за двама. А Вие сте... Заповядайте на малката масичка отзад! Там ще ми разкажете за Вашето предложение. Имам десетина минутки. Аз съм Лина. Заповядайте!

   - Петър. Приятно ми е!

   Настанихме се на меката мебел, извадих мострите и започнах добре отработената си тирада за съвършенството на виното, което предлагах. Лина ме гледаше право в очите, без дори да удостои с внимание бутилките вино. Не бях срещал до този миг толкова прям и проникващ поглед. Усетих, че започва да ми става горещо, започнах да се потя. Насреща ми цепениците в камината пукаха, сякаш се смееха на това. Смутих се още повече и потта рукна на ручейчета по челото ми. И точно когато щях да се престраша да извадя салфетка, за да я попия от лицето си, звънчетата на вратата весело запяха.

   - Извинете ме! Гостите леко са подранили. Изчакайте тук!

   Жената скочи пъргаво и тръгна да ги посреща. Въздъхнах облекчено и бързо избърсах лицето си. Едва тогава хвърлих поглед на дошлите. Бяха мъж малко над моята възраст и възрастна дама. Лина ги настани на масата, като преди това взе палтата им и ги закачи на закачалката до вратата. Размени няколко  любезни думи с тях. После тръгна към дъното на ресторанта. Минавайки покрай мен само кимна. Хлътна зад една от вратите, а след секунди се появи с табла с чаши и бутилки вода. Остави на малката масичка пред мен бутилка и чаша и тихо прошепна.

   - Ще се наложи да изчакате двамата да си тръгнат. Имат резервация за час и половина. Не е удобно да ги безпокоим, като минавате покрай тях. Съжалявам! После има половин час до следващата двойка. Може да си тръгнете тогава.

   В следващите минути останах сам. Лина беше единственият човек, работещ тук. Тя бе и сервитьор, и готвач, летеше напред-назад, а най-изумителното за мен беше това, че когато сервира на гостите малка бутилка розе и салати, за няколко минути седна на пианото и тихо засвири ноктюрно от Шопен. Хипнотизиран я гледах. Имаше нещо нереално в това един готвач и сервитьор да свири толкова нежно тази мелодия. Когато приключи, стана тихо и отново хлътна в кухнята.

   Правех се, че гледам телефона си, но от време на време хвърлях поглед и към гостите. Чудех се - майка и син ли са? Тя беше много възрастна. Можеше да бъде и негова баба. Но кой кани баба си на ресторант? Той я гледаше право в очите, разказваше ѝ нещо. По някое време очите му се напълниха със сълзи. Възрастната дама протегна ръка към неговата и нежно го погали. Едва тогава забелязах колко сбръчкана бе десницата  ѝ. Любопитството ми нарастваше. За какво ли разговаряха?

   В този момент Лина мина за пореден път покрай мен, остави ми ново шише с вода и сякаш прочела мислите ми, тихо прошепна:

   - Той е известен учен в Церн, а тя е неговата учителка по физика от гимназията. Преди двадесет години тя го окуражи да продължи с любимото си занимание, да се вслуша в сърцето си, а не в разума си... Днес той я покани тук, за да ѝ благодари...

   Гледах изумен. Вярно, че ресторантчето беше миниатюрно, но да наеме цялото, само за да покаже признателността и уважението си към своята бивша учителка, това за мен беше невероятно!...

   След като изпрати мъжа и възрастната дама, подадох визитка и каталог на вината на стопанката на „Маса за двама“. Очаквах, че и тя ще ми подаде визитка. Не го направи. Само каза:

   - Ще направя поръчка. Ще я пусна на електронната поща. Нямам телефон.

   - Но как?... Тогава... Тогава как клиентите Ви правят резервациите си?

   Жената ме изгледа учудено.

   - Не са клиенти. Мои гости са. Обикновено ги каня аз. Понякога идват непознати. Като Вас сега. Тогава отправям еднократна покана да доведат човек по техен избор. В избран от мен ден и час. Все пак графикът е натоварен. Ако тук на новите ми гости им хареса, им правя снимка, закачвам я на стената и започвам да ги каня редовно.

   Слушах невярващо. Говереше така, сякаш имаше поне няколкомесечен опит в това място. Но до вчера него го нямаше. Питах се – дали пък не живее в свой измислен свят? Броят на снимките по стената отговаряше с „не” на моя въпрос...

   Ежедневието ме завъртя на мига, в който напуснах „Маса за двама”. Имах толкова много заявки за предстоящите предколедни банкети и тържества в заведенията, на които доставях вино, че през следващите дни дори и не помислих за малкото ресторантче. Бях го забравил. И ето че във вторник видях писмото от Лина. Канеше ме в сряда между девет и единадесет вечерта с избран от мен приятел или близък човек. В писмото имаше и списък с част от моите вина, но държеше да ги доставя в четвъртък в девет сутринта. Може би се страхуваше да не поръчам от моето вино? Засмях се на глас.

   Набрах телефона  на Магдалена. Кого друг да поканя в „Маса за двама”, ако не нея? И без това ни предстоеше отлаган от седмици разговор. След онази нелепа история със сгрешените изследвания Маги се бе отдръпнала от мен. А самата тя бе инициаторът да се изследваме. От месеци намекваше, къде на шега, къде сериозно, че е безумие да продължаваме трета година да плащаме два наема за две квартири и че може би е време да съберем четките си за зъби в една чаша. Маги, Маги, Маги! Замъкна ме уж случайно в онзи търговски център, уж случайно в деня за борбата със СПИН и уж спонтанно реши, че не е зле да дадем кръв за изследвания в мобилната лаборатория в мола! „Може да ни потрябват за някое по-сериозно развитие на връзката ни” – се бе засмяла тя... После... Резултатът от нейната проба бе отрицателен, а моят... Когато получихме резултатите, Маги изведнъж охладня и започна да се държи резервирано с мен. Обвиняваше ли ме в нещо?! Къде отиде доверието? Така и не ми отговори в прав текст. Бях изпаднал в онова страшно чистилище между живота и смъртта. Нейната реакция бе последното нещо, което тогава ме вълнуваше. После, след втората и третата проба, и най-вече след извиненията от лабораторията, тя бе разбрала от общи приятели за грешката, и ме потърси. Звънеше упорито по телефона, звънеше на вратата на квартирата ми, чукаше, викаше, а аз мълчах вътре, вперил поглед в белия таван. Когато се нуждаех от подкрепата на близък човек, нея я нямаше. Появи се едва когато лошото бе отминало. Изпитвах горчивина и разочарование...

   Времето лекува. Бях ѝ простил. Със сигурност и тя бе изживяла невероятен шок покрай моята погрешна диагноза. Опитвах се да се поставя на нейно място. Не можех да я обвинявам. Хората реагират по различен начин на трудностите...

   Тя вдигна телефона. Зарадва ми се. Звучеше искрено. Поканих я на среща в ресторантчето. Не беше чувала за него. Уговорихме се да се срещнем на следващата вечер на „Славейков”. Площадът бе на две крачки от ресторанта.

   Валеше тих пухкав сняг. Беше натрупал няколко сантиметра. Въздухът бе студен, но невероятно чист. Почти нямаше пешеходци. Все пак беше мразовита зимна нощ по средата на седмицата. Целунахме се срамежливо. Като на първа среща. Пъхна длан в моята и я поведох към „Раковска”. Тя опря глава до рамото ми. Прегърнах я. Мълчахме. Щяхме да имаме достатъчно време на чаша вино пред горящата камина да изясним бъдещето си.  

   - Ето го. Това е „Маса за двама” – посегнах и отворих вратата на ресторанта. Отвътре ме лъхна топлина и миризма на канелени курабийки.

   - Петре! – чух как Маги извика зад гърба ми – Какво става с теб?!...

   Дръпна ме силно за ръкава на якето.

   - Какво има, Маги? Не разбирам... – гледах я учудено.

   - Ти ми кажи!

   - Маги, давай да влизаме! Студено е. Вътре ще говорим...

   Дръпнах се от вратата, хванах я за ръката и се опитах да я вкарам вътре. Тя изпищя и се отдръпна назад.

   - Петре! Как можа?!... Ти наистина си жесток! – разплака се и хукна да бяга.

   - Маги, чакай! Маги-и! – извиках след нея, но не я последвах.

   Не разбирах какво се случваше. Хвърлих поглед към витрината на ресторантчето. Вътре зад масата стоеше Лина и ме гледаше с втренчен поглед. Едва доловимо клатеше глава. Сякаш ми казваше „Няма смисъл. Това е краят”. Знаех го и без нея. Махнах с ръка и си тръгнах. Това май наистина беше краят на една дългогодишна връзка. Имах нужда от нещо силно за пиене. Хлътнах в уличките към „Витошка” и влязох в първото изпречило ми се барче. Помня, че започнах с водка. После часовете ми се губят.

   Събудих се с чувството, че устата и гърлото ми са се превърнали в част от австралийската пустиня. И то от нагорещената, обедна пустиня! Огледах се. Бях в леглото си. Не можех да си спомня как се бях озовал в него. Бях с ризата и панталона от снощи, но сакото и якето ми лежаха прилежно сгънати на стола до бюрото ми. Под него бяха ботушите ми. „Кой идиот сгъва дрехите си в австралийската пустиня?!” – бе първата логична мисъл, която с мъка се прокрадна в главата ми. Сигурно се бях опитал да го кажа и на глас, но се чух как само муча несвързано.

   - О, я кой се е събудил! – някаква червенокоса непозната влезе в стаята. Спортни джинси и пуловер в цветове близки до косата ѝ. Носеше чаша вода и срязана стъклена ампула – Витамин Це! Изпий го! Ще се почувстваш по-добре.

   Нахвърлих се на чашата. Попи в пясъка на пустинята със съскащ звук. Ефектът беше нулев. Подадох я на червенокосата. Тя я взе и я донесе отново пълна. Това се повтори още два пъти. Едва с последната чаша изпих ампулата. Вече можех да обърна  внимание на непознатата.

   - Какво правиш тук?! Как влезе?

   - Неблагодарник! Спасих ти живота! Щеше да лежиш сега вкочанен навън, ако не бях аз! Е, и Ангелина, разбира се. Тя ме изпрати да те търся по кръчмите. На минус петнадесет четвърт час в снега е достатъчен за...

   - Кой? Коя Ангелина? – прекъснах я аз.

   - Сестра ми. Тя работи в „Маса за двама”. Имаше гости и ме помоли аз да те потърся...

   - Ангелина... Лина... Разбира се, как не се бях досетил... О кей! Благодарности и прочие. А сега си върви! Спасен съм...

   Опитах се да се надигна от леглото, едва ми се удаде.

   - Добре, тръгвам. Понеже минава десет, Ангелина каза да ти предам, че в четири без десет ще чака виното, което ти е поръчала за девет часа.

   - Уф!... Изложих се още на първата поръчка!... – затворих засрамено очи.

   - Разбрах, че е имало основателна причина. Не си го слагай на сърце! Не сте били един за друг. Все пак тя е незряща.

   - Какви ги говориш? Кой е незрящ? – скочих от леглото.

   - Бившето ти гадже. Магдалена.

   - Говориш глупости! Кой ти каза това?

   - Разбрах, че тя те е взела за луд, когато си се опитал да я блъснеш в каменния зид на онази сграда.

   - Какви ги плещиш?! Какъв каменен зид?

   - Чакай, чакай! Не ми казвай, че не знаеш, че „Маса за двама” е само за зрящи! Опа-а-а!... Ама ти май наистина не си знаел!...

   Ако беше влетяла с метла през затворения прозорец, едва ли щях да я гледам по-стреснато от сега.

   - Е, не! Наистина ли никой не ти каза, че ресторантът на сестра ми е видим само за зрящи?... Или за просветени?... Или за чисти души? Както искаш ги наречи! Не?!... Съжалявам да го чуеш от мен. Всъщност Ангелина набързо спомена, че до скоро и ти си бил незрящ, но нещо разтърсващо се е случило с теб и си се променил... До преди седмица и ти не си предполагал за съществуваването на „Маса за двама”, нали?  Приятелката ти обаче не е...

   Не я чувах. Ушите ми бучаха. Станах и се затичах към банята. Напъхах се под душа и пуснах студената вода до край. Отворих уста и се опитях да наводня великата австралийска пустиня...

   Когато се върнах зъзнещ в стаята, червенокосата я нямаше. Нямаше я и чашата и отворената ампула. Дрехите ми от снощи и ботушите ми бяха на топка на пода. Гледах невярващо. Потърсих телефона си. Часовникът му показваше седем и половина. Едва сега забелязах, че навън светлината едва пробиваше тежките снежни облаци. Червенокосата беше само лош кошмар! Приседнах на леглото. Спомних си думите ѝ. „До скоро и ти си бил незрящ, но нещо се е случило и си се променил”... Тръпки преминаха по гърба ми! Отговорът беше там – в онзи ресторант. Трябваше да го получа. Още повече, че имах среща след час в него. Време напълно достатъчно да се обръсна, да се облека и да мина през склада за виното.

   Тя ме чакаше на вратата. Отвори я точно навреме. Бях мъкнал трите кашона с бутилките няколко пресечки от паркирания далече пикап. В непочистения сняг това си беше мъчение. Стоварих кашоните чак вътре в кухнята. Мимоходом забелязах, че е по-голяма от залата на ресторанта, че блести от хром и чистота. Не това ме вълнуваше в момента.

   Седнахме на меката мебел. Подадох ѝ фактурата за плащане по банка. Гледахме се и мълчахме. А толкова много въпроси напираха в мен. Не знаех как да започна. Преместих поглед към масата на витрината. Май никога нямаше да имам възможността да седна на нея... Отвън по тротоара, замислени в грижите си, забързани в тяхното решаване, минаваха пешеходци. Никой от тях дори не хвърляше и поглед към „Маса за двама“. Само някакво малко момиченце се спря за миг, погледна в ресторанта и посочи украсената елха на майка си. Тя обаче говореше по телефона, не обърна внимание на дъщеря си, а нервно я подръпна с ръката, с която я държеше. За миг погледите ни с детето се срещнаха. После то се скри от полезрението ми.

   Изправих се. Трябваше да тръгвам. Май нямах смелост да задам важните въпроси. Можех да опитам с някой маловажен.

   - Малката дали ни видя?

   - Всички деца ни виждат.

   - А майка ѝ?

   Лина се усмихна тъжно.

   - Тя вижда само една стена. Повечето възрастни отвън виждат само зида и мазилката. Цял живот те изграждат стени помежду си. Какво друго да видят?... Витрината и вратата са невидими за тях. Както и повечето други врати към околните. Само хора с чисти сърца и души могат да ни видят... Не се натъжавай! Знам каква болка изпита снощи, но трябваше да минеш през нея... Приятелката ти е просто незряща. Някои неща се виждат само със сърцето, очите не са достатъчни. Тя не е от хората, които го могат... До скоро и ти не беше от тях. Но ето наближава Коледа и хората отварят сърцата си. Много от незрящите стават по-добри и започват да разбират истинския смисъл на живота, на връзките, на целите си. Затова и „Маса за двама“ е тук. Да ни видят, да повярват, че доброто не свършва след Рождество. Да съхранят неговото огънче. Затова и на масата отпред винаги гори свещ... Радвам се, че ти ни откри! Искрено ми се иска да вярвам, че винаги когато минаваш от тук, ще виждаш скромното ни ресторантче и огънчето в него. Вярвам, че скоро ще започнеш да забелязваш и други нови, непознати за теб до този момент красиви неща и места. И нови добри хора...

   - Коя си ти? – осмелих се най-сетне да попитам.

   Още една тъжна усмивка озари лицето ѝ.

   - По-важният въпрос е „Ти кой си?“.

   - Да, може би... Напоследък и аз все по-често си задавам този въпрос.

   - Ето, виждаш ли! За това говорех.

   - Трябва да вървя...  Е, май никога няма да мога да седна на онази маса...

   - Защо мислиш така?

   - Проиграх единствения си шанс.

   Лина се засмя на глас. За пръв път видях снежните ѝ зъби. А очите ѝ искряха!

   - Само Бъдещето ще покаже!...

   За Коледа заминах при родителите си в малкия град, в който бях роден. Празнувахме с тях, с брат ми и семейството му. Племенниците ми бяха най-щастливи от моето присъствие. Докато не се сглобихме всички варианти на конструкторите Лего, които Добрият старец им бе донесъл, не се спряхме. Никой не попита защо Маги тази година не е с мен.

   След празниците работа понамаля. Отдадох се на книгите и на ските. Витоша беше снежна и примамлива. Животът отново ме завъртя в своята центрофуга – работа, спорт, в петък и в събота вечер среща с приятели. При една такава среща много предпазливо попитах дали някой от тях е чувал за малко ресторантче само с една маса. Умишлено не споменах име и адрес. Никой не реагира. На сбогуване Кимбо се доближи и тихо прошепна в ухото ми „Добре дошъл в клуба! Онзи на Раковска!“ Очите ми грейнаха. Не бях сам!

   Веднъж-дваж месечно доставях вино и в „Маса за двама“. Май работата за Лина се беше увеличила. Изискваше доставките да стават все по-рано сутрин. Нямахме време за много разговори. Един ден тя сподели, че ще отварят нов ресторант на „Дондуков“. Сестра ѝ, червенокосата Жана, щеше да го стопанисва. Беше щастлива. „Добрите хора стават все повече“ – ми каза на тръгване.

   Някъде в средата на април се случи нещо неочаквано. Няколко тапи от вино преобърнаха живота ми. Но това е една съвсем друга история. Тогава тези тапи ме срещнаха с Ника. В края на април я поканих на първата ни среща. През май вече бяхме заедно, а през септември тя се пренесе при мен.

  И тъкмо, когато си мислех, че я познавам достатъчно добре и че няма с какво да ме изненада, вечерта преди Бъдни вечер Ника се прибра превъзбудена в къщи.

   - Знаеш ли, днес открих един страхотен ресторант на „Раковска“! Отворили са го тези дни. Запазих маса за утре вечер. Малко късничко – за единадесет часа, но всички часове преди това са заети. По това време обикновено затварят, но аз бях толкова настоятелна, така се молех, че собственичката се съгласи да останат заради нас! Тъкмо, винаги ме упрекваш, че бавно се приготвям, но до единадесет все някак си ще се натуткам! Казва се „Маса за двама“. И има само една маса!... Представяш ли си?! Ще бъдем сами. Сами! Само аз и ти двамата ще посрещнем нашата първа Коледа в най-уютното място на света!...

   Лицето ѝ сияеше. Хвърли се влюбено на врата ми. Усетих как сърцето ми напира да излезе. Не ѝ бях разказвал за ресторанта. Много пъти ми се беше искало, но се бях страхувал, че може да е „незряща“. Приемах я такава, каквато е, но изтръпвах от мисълта, че може и тя да избяга от моята „лудост“, ако видеше само стена на онова място. Но ето, че сега това бе невъзможно. Тя бе като мен, аз бях като нея, двамата бяхме един за друг!

   Лина ни посрещна на вратата. В очите ѝ играеха закачливи пламъчета, които сякаш шептяха „Аз нали ти казвах – само Бъдещето може да покаже!“ Беше права. Сега вече бях разбрал какво има предвид. Ако ти не можеш да заведеш някого в „Маса за двама“, не се отчайвай! Просто този някой не е бил за теб! А този, който е за теб, той все някога ще се появи в този живот и ще те заведе във вашата истинска „Маса за двама“...

   Лина ни настани на масата до витрината и дискретно се оттегли в кухнята. А вдигайки салфетката от чинията си, Ника намери под нея малко снежнобяло пухче.

   - Ха! Виж какво има тук! Какво е това?

   - Перушинка от крилата на ангела. Не знаеш ли, че Ангелина е ангел?

   - Коя е Ангелина?

   - Стопанката на това място. Жената с бялата униформа.

   - Не! Шегуваш се, нали?!

   - Не ми ли вярваш? Ще ти докажа! Казват, че когато перушинка от крилото на ангел полети във въздуха, започва да вали сняг. Искаш ли да проверим произхода на това пухче?

   - Искам!

   - Тогава просто го духни във въздуха и виж какво ще се случи!

   Ника сложи пухчето в центъра на дланта си и го духна силно към витрината. То се блъсна в стъклото, сякаш се поколеба за миг, аха да падне, но изведнъж се вдигна нагоре, зави към вратата и точно в този момент от вятъра ли, от какво ли, вратата се отвори широко, течението поде перушинката, понесе я над улицата и я вдигна към нощното небе. Скочих и затворих вратата, преди нощният мраз да успее да нахлуе вътре. После двамата вперихме поглед към улицата навън. И тогава чудото се случи! Отначало тук-там единични снежни парцали започнаха като срамежливи пеперуди да се спускат и да кацат върху побелелия от лугата асфалт. После те придобиха смелост, сгъстиха редиците си, а след няма и минута навън валеше толкова обилен сняг, че витрините на отсрещния тротоар просто се стопиха в бялата пелена.

   Ника гледаше невярващо. Докоснах ръката ѝ.

   - Честито Рождество Христово! Честита снежна Коледа!

 

* * *

19.12.2017

© Пер Перикон Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:
Коледа »

1 място

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • d49 (Странник) невероятно! за съжаление слепците са болшинство...
  • perperikon (Пер Перикон) Благодаря на всички прочели и харесали разказа! Написах го като коледен подарък за сина ми, който е далече от България. Реших да го споделя и с вас. Честито Рождество и успешна Нова година!
  • brinne (Мариана Бусарова) Честита победа! Разказът наистина е прекрасен.
  • ЛюсиЦ (Люси Петкова) ❄🍸🍀
  • jonnnn (Пламен) Страхотно ... по едно време и аз бях на Раковска в кишата , после в уютната обстановка на ресторантчето наблюдавах двойката на масата , после изведнаж разбрах, че авторът описва своя път към проглеждането, който се различава по незначителни детайли от моя .. а да, и по края на приказката - все още чакам някой да ме покани там, въпреки че съм радавал покани .. Едно обаче ме смущава - как един човек, дори от 'зрящите' би могъл да види двойката на масата за двама ? Срещата им там е изключително лична и не би трябвало да има свидетели. ...И най - накрая - етикетът 'разказ' ми се струва кощунствен ... това е истинско откровение в "Откровения" ....
  • pastirkanaswetulki (Мария Панайотова) Страхотна идея! Блестящо изпълнение! Давам ти и гласа си, и аплодисменти те си! Ако зависи само от мен и първото място! Весела Коледа!
  • aleksandra79 (Анелия Александрова) Отдавна не бях чела нещо толкова добро! Поздравления, имаш моя глас.
  • IGeorgieva (Ирена Георгиева) Напълни ми душата този разказ - език и образност, и непреходни стойности в чудесен сюжет!
  • esenna (Нина Стоянова) Да... хареса ми. Хубав разказ, за моя вкус доста удължен, но определено добър. Само с тази "мелодия" на Шопен няма да се съглася "Мелодия" знаеш на кое се казва - мелодия от филм или забавна песен, все пак Шопен си е един тъжен, философски композитор. Хайде да е "музика" - идеята за такъв ресторант много ми допадна. Успех!
  • LATINKA-ZLATNA (Латинка-Златна) "Някои неща се виждат само със сърцето, очите не са достатъчни."
    Прочетох с удоволствие, perperikon!
  • brinne (Мариана Бусарова) Много хубав разказ. Толкова вълшебен! Браво!
  • Plevel (Силвия Илиева) Прочетох с удоволствие!
  • ppostadg (Димитър Георгиев) Много добро!
  • Eipril (Хари Спасов) Хубав разказ,Пер!Успех!

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.