Маскарад

Тайно в съня си плача, сутрин бързо измивам тъгата. Черното бижу от гърдите си свалям, малко грим и белезите от него не личат. Дрънкулка тук, дрънкулка там и докарвам се щастлива, а нима това е съдба?! Излизам на маскарада и гледам усмивки, щастие, любов, усмихвам се. Вадя от джоба си бялата маска и слагам я и аз. Включвам се във веселбата. Следвам сценария стриктен: "- Как си? - Добре съм. Ти? - И аз така. Нещо ново? - Не все така. - При теб?" Въпроси без смисъл... гимнастика на устата. Влизам в друга роля, не на приятелка добра, а съгледвачка. По пейките на парка, сред малкото останала природа в преселените градове, млади хора се гледат в очите и се любуват на образа в очите на другия. Мълчание цари, сякаш времето е спряло! Не, читателю, грешиш, мълчанието не се дължи на любовта, носеща се от младата плът, а от липсата на душа в този райски кът! Мълчанието им неловко породено от празнота и твърде дългата липса на интернет, не носи ми очакваното спокойствие - изнервя ме. Сякаш се дразня на света! Виновен ми е, крив ми е, че тъй грозно надава вой в тъмната тишина и с вятъра носи думите си злокобни, че идва краят! Сигурно и той тежко бреме носи да гледа как, туй що за дар разум му е дал го убива, защото себе си трябва да развива. Егоизъм - това сме ние. Дори в очите на любовта виждаме просто огледало. А обичаме ли се!? Кърви и боли - следите от бижуто черно, пудра, грим и напред... Още малко и вечер е! В тъжно време ний живеем, читателю! Знаеш ли, преди време исках да обичам, ала предаваха ме и мачкаха ме! Сега, сега не искам! И приятели, и любовници - дяволи, измамници. Смисъла изгубих. Нима с приятеля като споделя болката ще се махне, сълзите си на рамото му като пролея, нещо ще се промени!? Или леглото си като омърся и тялото покваря, ще се почувствам по-жива!? Все едно е - празно, бездушно и бижуто си стои! Опитах, дори да чувствам, ала смисъл не видях, само бреме от тежките маски и дрънкулки. А и очите ме болят да гледам същия фалшив образ в празното огледало на образа им. Стъмнява се... деня пореден, отиде си. По пътищата само сенките на прибиращите се нещастници, тъкмо слезли от влака на безумния маскарад, запътили се към по двуличния. В дупките си прибират се! Около масата, всички с усмивки, разказваме си смешки, сложили сивите си ежедневни маски. От предната страна гледаш ги пъстри, а погледнеш ли другата сива, чак чернее. И тук сценария се следва стриктно: "- Какво ти е? - Нищо! - Сигурна ли си? - Да, нищо ми няма. Просто съм изморена." Но щом налегне ни мрака, пред нощната лампа седя, махам маската сива, свалям грима, дрънкулките и това- онова и гледам, млада старица пред мен стои. По лицето и дълбоки бръчки, под очите и сини торбички и стичат се към сърцето тихи, кървави сълзи. Гледа ме с умиление и същевременно се опитва да крещи, а звук не чува се. Странно, а дали!?