Маски
Денят бе по-студен от обикновено. Вятърът блъскаше силно по прозорците на гарата. Идваше на пориви, оставяйки мъчителни паузи между всеки от тях. Слънцето плавно се скриваше зад хоризонта, давайки път на тъмнината. В този кратък момент на залеза, когато последните лъчи си отиват бавно като далечен спомен, точно в този миг сякаш деня и нощта се срещат - любовници осъдени никога да не бъдат заедно, разполагащи само с време за една последна целувка.
Тракането на локомотива разпори въздуха. Симфонията на метал блъскащ се в метал, символът на човешкия прогрес... и падение. Влакът винаги спираше на тази забравена от времето гара. Почти никой не слизаше тук, а още по-малко се качваха, но този път една-единствена фигура се вмъкна в железния гигант. Монотонното тракане започна отново.
Във вагона надникна едно момче. Въздухът бе гъст и тежък, караше дробовете му да хриптят с всеки дъх. Беше почти пълно и то седна на първото свободно място. До него някакъв възрастен човек бе забил нос във вестник. Мястото не беше красиво, може би момчето очакваше твърде много, но важното беше, че се движеха.
След известно време възрастният човек затвори вестника и едва сега стана ясно, че нещо не е наред. Лицето му бе изцяло покрито от бяла маска, на която с искрящо червена боя бе нарисувана широка усмивка. Две дупки в маската разкриваха празните очи отдолу, които по никакъв начин не реагираха на опитите на момчето да завърже разговор. Апатичният взор го накара да се чувства неудобно и то стана, за да си потърси ново място. Докато ходеше из вагона към него се извръщаха множество лица, всяко с маска. Някои маски имаха щастливи изражения, а други тъжни. Бяха разноцветни и различни по форма, но под всяка се виждаха същите празни очи. В дъното, на най-последното място, съвсем само, седеше момиче. Лицето му беше съвсем бледо, но не носеше маска, а в очите му искряха пламъчета. Момчето седна до нея и двамата се спогледаха. Пътуването щеше да е дълго, но той вече знаеше, че ще остане до нея до последната спирка.
© Петър Петров Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Според мен разказът започва след третото изречение, броено отдолу нагоре. Ако го продължиш с разказана история би ми харесало много.Все пак разказ значи нещо разказано, някаква история, случка, чувства... Това не е критика, а моето разбиране. Да има майстори на краткия разказ - О'Хенри,Бунин, но те са мерило, еквивалент... а нке тун можем да си пишем за забавление и да не отдаваме особено значение на тези наши работи... Бях доволен, че можах да прочета твоята работа... Иначе не бих коментирал...
-
Началото на този разказ е красиво, адски красиво. Винаги съм била на мнение, че именно от такива абзаци може да се познае способността на автора да улавя и запечатва съвършеното с думи =)
Обожавам символиката и дълбоката философия, скрити в последния абзац. За мен беше удоволствие да прочета нещо така смислено и поднесено с такъв финес и грация. Благодаря! -
Много добре, че си го променил. Завършваш със знак +, надежда, обещание.
Комплименти! -
Бележка на автора: В оригиналния край на разказа момчето не си намира място и тъй като осъзнава че няма как да се махне от влака скача от него. В последния момент го промених. Кой знае, може би така е по-добре?
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
