“Ръмят светулки.
В звездочел юнак
превърнаха
бостанското плашило!”

Беше среден ръст, някъде около метър и седемдесет. Хубав мъж. Побеляващата му коса предаваше някаква тежест на запазеното, почти момчешко, бледо лице. Но най-необикновеното в него, бяха очите му. Бадеми. Няма по-точно описание. Като форма. Като цвят. Меки. Дълбоки. Тъжни.
Срещнах го на гарата. Бях изпуснала влака си и чаках следващия, точно в този момент не ми се обикаляха магазини, кафенета... пейката, под стария орех ми се стори райско местенце в горещия августовски ден...
Приближи се тихо и съвсем тихо попита:
- Мога ли при вас... на вашата пейка...
- Моя? – усмихнах се – сядайте, не е моя... и аз като вас... чакам.
- Нищо не чакам... – едвам го чух.
Замълчах. От отговора ми стана ясно, че човекът не си търси компания за разговори. Потънах в мислите си по предстоящото ми пътуване.
- Притеснявам ли ви? – въпросът му ме изненада и за секунди си помислих, че съм казала нещо на глас...
- Не... не...
- Искате ли да поговорим?
- Останах с впечатление, че не ви се говори – казах го с леко отегчение. Познавам и други такива хора – дистанцират се от теб от самото начало, после скъсяват дистанцията, която сами са установили, накрая може да те изкарат и виновен, че си влязъл в пространството им...
- Някак не е удобно да мълчим – гласът му звучеше по  младежки топло. Помислих си: „Дали не е преждевременно остарял млад мъж?”. Гледаше ме,  сякаш ме изучава и определено ми стана неприятно. – Познавам хората, вие сте тревожна и искате да скриете ранимата си душа зад изискан грим, екстравагантни дрехи... пишете стихове, нали?
- Да. – учудих се на прозорливостта му – да не гледате на очи – засмях се, защото точно в този момент очите ни се срещнаха и самата аз потънах в неизказаното кафяво на неговите „бадеми”
- Музикант съм. Свиря на пиано. Сега свиря в един пиано-бар, но преди години...
Разказа ми за десетки свои пътувания, концерти, за аплодисментите на публиката, за Шостакович... за семейството си – голямо и задружно, за дома си – богат, добре подреден с роял, който преди години му подарили при един гастрол в Москва. Съпругата му била също музикант, свирела на чело във филхармонията. За голямата си любов към нея, за двамата им вече пораснали синове, за техните успехи...
Слушах го и нещо не ми се връзваше. Изглеждаше чист, но дрехите му бяха поне от пет-шест години, дългите пръсти на ръцете му бяха целите на възли, като от тежък физически труд, но... какво ли разбирам аз от пръсти на пианист, като само „Котешкия марш” умея да свиря и то с два пръста. Истината е, че беше невероятен събеседник и двата часа до следващия ми влак се изтърколиха неусетно. Бях толкова благодарна на този човек за магията, която направи на времето, че забелязаните мимоходом грешки в наименования, несъвпадания на моменти и т.н., които ясно говореха, че той лъже и си измисля, спряха да ме измъчват. Чувствах се в един друг свят, толкова красив и изпълнен с хармония и обич, че... чак ме ядоса гласът на администраторката, която съобщаваше за идването на влака ми, коловозът... Не ми се ставаше от тази пейка и не ми се откъсваше от гласа на непознатия, който ме отведе някъде... другаде... далеч от проблема ми, от неприятното напрежение и очакването...
- Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти. – каза ми го с такава нежност, сякаш се познавахме от години, сякаш бяхме приятели и знаеше какво ми тежи... – Минах на „ти”, защото те почувствах близка. Извини ме.
Стана и тръгна бавно към изхода на гарата. Не се обърна, макар че го проследих, докато се скри в тъмната вътрешност на помещението. Побързах към коловоза, влакът вече навлизаше в гарата. Усещах лекота. Учудваща. Мина ми мисълта да се ощипя, защото липсата на тревога, доста ме притесни...
Влакът бавно набираше скорост. Мина покрай мястото, където се събираха хамалите да чакат някой да ги наеме. Новият ми приятел беше там. Свел леко главата си. Вдигна я и ми се стори, че ме видя на прозореца, „бадемите” се усмихнаха тъжно и съвсем ясно чух до себе си красивия му, младежки глас: „Всичко ще бъде наред. Обещавам ти!”.

Повече не го срещнах.
Всичко наистина се нареди и се оказа, че излишно съм се тревожела... Толкова често си спомням този непознат, измислих му име „Мечтателят” и винаги, когато усетя напрежение и тревога в себе си, чувам младежкия му глас и виждам тъжно усмихнатите очи-бадеми...