Мечти

   Пролетта, най-прекрасният сезон! Сивo-кафяватa  скучна земя се покрива малко по малко със свежа зелена тревичка. Тъмните клони се покриват с най-разнообразни цветове. Бяло, сякаш посред пролетта, само върху това дръвче е навалял най-прелестният сняг, розово или червено, сякаш Купидон си е присвоил това дръвче, жълто - сякаш слънцето се отразява в него и още толкова много прелестни цветове. Ако погледнеш по-отблизо, ще успееш да видиш и мъничките зелени листенца, които се подготвят да завладеят всяко едно от дръвчетата и поляната да се превърне в зелен рай. Обичам, когато  дойде този период от годината. Когато съм сама, мога да се наслаждавам на природата по толкова много начини: мога да стоя под някое дърво и да размишлявам, да помирисвам смесицата от пролетните аромати или да разперя ръце под разноцветните  цветчета и да се въртя ли, въртя… докато ми се завие свят. Обичам и когато завали дъжд, капките да се стичат по лицето ми. Това ме пречиства и сякаш се сдобивам с нови сили. Когато завали топъл пролетен дъжд,  не се крия под чадъри, както правят повечето хора, просто му се радвам и го оставям да възвърне не само моите сили, но и на тревичките, цветчетата, храстчетата и дърветата. След  дъжда обичам да гледам  как жадните птиченца, котенца, кученца и други животинки пият от локвите. Освен това обичам да вдишвам въздуха. Той е някак по-свеж и пречистен.

   Всъщност… май обичах е по-правилната дума. Преди три години това беше най-любимото ми занимание. Да тичам ли, тичам и да се наслаждавам на природата. След това просто престанах… ей така. Детското в мен си отиде и ме налегнаха други мисли. Тези занимания за мен бяха детски. Започнах да си мисля, че е недопустимо за едно момиче на моята възраст да тича по поляните, да лежи на тревата и да си играе с животните. За една тийнейджърка заниманията трябва да са музика, дрехи, клюки и кафета с така наречени „приятелки”. Спрях да бъда себе си, заради това, и ми харесваше. Смятах, че това е по-правилното решение и е по-добре за мен. Търсех така наречената любов, въпреки че момчетата, с които излизах, си търсеха само играчка. Но нали това беше тийн животът, който трябваше да живея по неписаните правила… Да, до преди година смятах, че това е страхотният живот и наистина го харесвах. Когато се завръщах в полята, ги гледах и бях обзета от всякакви чувства. Исках пак да си върна тези дни, но си мислех, че това съм старата аз, че въпреки че мога отново да тичам по полята, да си играя с животните, да се катеря по дърветата, аз не трябва да го правя, защото не съм дете. И без това го правех до прекалено голяма възраст.

   И това бе животът ми - едно безцелно лутане с две души в мен: на пет годишно дете, обичащо природата и игрите, и на седемнадесет годишна тийнейджърка, която честно казано не знае какво иска и какво търси. До един ден, преди около година. Бързах, както винаги с високите токчета, стегнатите джинси, тънката блузка  с голямото деколте и малката чантичка, в която едва се побираха портмонето и мобилният ми. Бях на отсрещната страна от улицата и видях тогавашните ми приятели, с които имах уговорка и, разбира се, гаджето ми, не го харесвах, но всички казваха, че сме перфектната двойка - затова и бяхме заедно, вече почти година… Стремях се да угодя на другите, да се впиша в света, колкото и да се бях променила заради това, но да се върна на темата. Видях ги и без да се замисля, тръгнах да пресичам улицата. Вървях уверено и не мислех за нищо и единственото, което помня, бяха крясъците на приятелите ми и на случайни хора, които бяха забелязали ставащото -"МЕЕРИИИ! СПРИИИ! НЕЕЕ! МЕРИИИИ, НЕЕ!" Завъртях лице настрани и видях само кола, за съвсем кратко, дори не помня как изглеждаше. След части от секундата аз бях върху капака ù, а след няколко секунди вече бях изхвърлена на метри от нея. Не усещах нищо, не ме болеше и не мислех за нищо, изведнъж видях силна бяла светлина. Озовах се в огромна бяла стая… беше тиха, но и сякаш се чуваше музиката на тишината. Беше толкова светла, но не дразнеше очите. Беше толкова красива, но за жалост не помня нищо друго от там. Следващото, което помня, беше лицето на единствената ми истинска приятелка. Познавах я още от моето закъсняло детство, както го наричах преди. Дори момчето, което твърдеше, че ме обича повече от всичко и всички, не беше там. След това се събудих в болницата, сама. Първото, за което се сетих, бяха поляните на село през пролетта, дъждовете, през които бягах на поляните и в съзнанието ми беше единствено и само, че ТРЯБВА да го направя отново. Опитах се са стана, но не успях. Опитах да се подпра на ръцете си, но не успях да ги помръдна. Дори и едно малко пръстче. Очите ми се насълзиха. В този момент в стаята влезе една медицинска сестра. Думите ù ще кънтят в главата ми вечно. Те сринаха целия ми живот. Всичко… всичко, което някога е било моя мечта, всичко, в което някога съм вярвала, се срина, всичко, което съм вярвала, че един ден ще постигна, изчезна. Ей така, като прашинка, като последния слънчев лъч от залеза, който аз никога повече нямаше да видя. Бях парализирана - от врата надолу - ЗАЩО ПРОСТО НЕ БЯХ УМРЯЛА!!! Никога повече нямаше да бягам, да скачам, да се катеря по дърветата, да плувам, да усещам тревата под краката си, никога повече и то само заради едни безсмислени мечти за друг живот, който дори не е наполовина толкова хубав, колкото живота на поляните

През главата ми в момента минават толкова много мисли. Все пак, всичко, което ми се е случило, е трябвало да ми се случи, но ако не бях изоставила моето истинско аз, най-малко щях да имам още цели две години сред природата - сред моя истински дом, а дори един миг там е безценен за мен! А дори може би нямаше да ми се случи това. Сега просто стоя в леглото до прозореца и гледам полята, животните, стичащите се капки дъжд по прозореца и не мога да направя нищо, за да изляза там и да му се насладя - дори и за една кратка, нищо и никаква си минутка. Котките и кучетата отново идват при мен. Търкат се в безжизненото ми тяло, опитват се да помръднат ръцете ми… за да ги погаля,  но не мога да го направя,  а  и нищо не усещам. Какъв е смисълът… Какво ли не бих дала да има смисъл, да усетя мекотата на козината им, да усетя бучкането на тревата под нозете ми... толкова много искам поне родителите ми да ме пуснат навън по време на дъжд - поне него да усетя по лицето си. Това са мечтите ми сега. Ти нямаш такива мечти, нали, но аз и още много хора имаме такива мечти! Бих ти казала спри да се интересуваш само от глупостите на днешния свят и просто се порадвай на малките неща, на които децата се радват. Аз им се радвах и съм благодарна поне за това. Чрез катастрофата усетих истинската аз и парализата ми в момента е най-голямото предизвикателство в живота ми, но аз съм достатъчно смела да го победя и ще направя всичко възможно да движа ръцете и краката си отново. Да усещам, да прегръщам, да галя! Дори в днешния свят аз да съм маловажна и мечтата ми да е глупава за доста хора… Освен това, знам, че най-вероятно всички ще се трогнат от историята ми, но и знам, че ще я забравят най-късно  на следващия ден и ще мислят за техните проблеми. Не се и сърдя, защото знам, че и аз бих го направила, дори и за човек с моята история, но аз ще се боря за моите мечти. Те се различават с тези на много хора и си приличат едновременно, но ще се боря до края!