Мечтите никога не грешат




Мечтите не са измислица, те съществуват и също мечтаят. Да съществуваш и да мечтаеш са две напълно достатъчни условия, за да се наредиш сред най-висшите неща на тези земя.

Те бленуваха да станат реалност, да се родят в съзнанието на човек, който има силата и волята да ги осъществи. Някой, за когото мечтата нямаше това тежко значение на почти непостижимо нещо. Мечтите търсеха хора, които да се вкопчат така вманиечено в постигането им, че живота им да е мечтателно невъзможен за останалите.
Понякога мечтите се раждаха.
Една мечта след като дълго време бе избирала в кого да се всели посочи с тайнствена длан своя герой. Той бе едно четиринайсет годишно циганче. Той беше най-добрият избор.
Мечтите никога не грешаха. Дори и в оня миг, в който цял един свят си отиваше с угасващото око.

По една от централните улици в гетото (в гетото всички улици са централни), където асфалт никога не бе покривал земята Дани тъкмо бе спрял каруцата на баща си. Измършавелите коне, които я бяха теглили до преди няколко секунди, благодарно отпуснаха измъчените си мускули и побързаха да потърсят някаква нещастно израстнала трева по краищата на близката къща.
Дани не беше обикновено читиринайсет годишно момче, защото бяла беше душата му, която светлото слънце огряваше и черни стъпалата му, защото черна бе земята, по която вървеше.
“Денят бе доста дълъг”, помисли си момчето, докато присвиваше очите си срещу презряложълтия цвят на слънцето, което може би го гледаше. Мъничките неща всякога могат да гледат едрите, но обратното дали е възможно. Ето, аз сега забравям за мравките под краката ми, и сигурно и слънцето забравя нас – хората. Дани погледна надолу към краката си и не видя никъде по земята мравки.
Той клекна и зарови с пръст из меката земя, като че ли търсеше някоя плитко скрита мисъл из ума си.
От далечния край на улицата се чу лек шум от конски копита, но момчето не му обърна никакво внимание, защото чакаше парите си за докараните въглища. И поне една мравка, за да убеди себе си, че слънцето го вижда както той вижда мравките. ”Всичко е свързано”
Шумът се засили, изтрещя и спря близо до главата му. Дани нямаше да му обърне внимание, ако не беше сянката, която наруши равновесието в теорията му. Той извърна глава – близо до нея стоеше здрав конски крак, а главата на същото животно бе закрила жълтия диск.
Дани видя конска глава със слънчев ореол, което извънредно го учуди и той се изправи. Такъв красив кон не бе виждал никога досега. За кратко забрави за мравките и усети как всички хора из улицата сега гледаха именно спрелия кон и по-малко стопнанина му, който гордо го бе възседнал. Мнозина от циганите имаха коне и Дани бе виждал много от тези животни, но този до него превъзхождаше всички останали. Това той най-добре усети от всички погледи спрени в животно.
Някакъв отговор, който търсеше преди минута, го застигна сега - “Слънцето гледа равните на него. Така както аз оставих мравките и се загледах в нещо по-важно от тях”.
Една невидима далечна ръка докосна ума му, преобърна го и остави в него шепа мисли. Една смес от желания... Всичко зад него сякаш беше свършило и на него му остана само това, което предстоеше.

Дани се изтръгна от краткият си сън и единственото нещо, което се яви в ума му, стоейки до животното, е че един ден трябва да има този кон. Този ужасно хубав кон. Всъщност той искаше да притежава цялото уважение, което останалите цигани изпитваха към собственика на коня. Всички онези погледи, които издаваха симпатиите им към богатия мъж възседнал коня. Дани не можеше да разбере коренът на неговите желания и същата нощ преди да заспи, замени обичайната си молитва с клетва, че един ден ще има този кон. И всички погледи ще спират в него.
Една мечта го беше похитила, защото бяла беше душата му, което светлото слънце огряваше и черни стъпалата му, защото черна беше земята по която стъпваше.

Много пъти в живота си преди заспи бе решавал, че от утре ще започне някаква промяна в живота си, но сънят му отмиваше преднощната решителност както вълната изтриваше надписите върху пясъка. Тази нощ обаче не бе имала това чудно свойство, а дори усили стремежа му - той сънува себе си яхнал онзи вълшебен кон. Движеше се бавно през квартала си и навсякъде откъдето минеше всеки спираше работата си, за да може да го види. Всички в гетото знаеха за коня и сега те се питаха кой може да го има? Кой е господарят на това могъщо животно? Господарят на това животно щеше да е господар и на разговорите в кръчмите. Щеше да влиза в мечтите на неговите връстници. Само един може да има този кон. Докато обикаляше едно малко дете се престраши да се приближи до него и го попита колко струва коня, а Дани сякаш не го чуваше. Отпървом погледна детето право в очите, очи тъжни и очакващи, каквито и той бе имал преди да зърне коня на онзи улица, след това бавно поглади главата на животното и отново се върна в дъното на детските очи. “Много пари, много”.

След тия думи той се събуди. Мечтата бе покълнала дълбоко в него, първо в душата му, а след това и в разума му.
Тази сутрин то не отиде на училище. Насочи се право към къщата на стопанина на Самотно сърце. Последният му собственик бе избрал това име заради особените очи, които имаше коня. Те бяха по-меки от очи на крава и дълбоки като две малки езера. Ако Самотно сърце имаше неизмерима физическа мощ, то очите му издаваха някаква вътрешна слабост, която стопанина му изрази в необичайното име.
Застана до оградата и дълго се взира в животното, което кротко пасеше. Усетило, че го наблюдават то също извърна глава и приближи детето. Двамата стояха на две педи един от друг, безмълвни като вятъра помежду им. И като полето под всички. Те видяха един в друг два свята, които много си приличаха.
Момчето стоя един час и избяга на някъде. Тича безспир часове наред. Първо до запустялата къща извън града, за която децата шушукаха, че е пълна с духове. За пръв път идваше сам до тук и по-странното бе, че не усети никакъв страх. Поседя по няколко минути във всяка от тях и разбра, че страхът не е нищо повече от внушение. Същото силно внушение, както това с което обикна коня, и пак с което реши един ден да събере пари и да откупи Самотно сърце. Това той реши след като бе стигнал до Горното езеро.
Там седна на каменистия му бряг и изхвърли всичките си притеснения и страхове, така както мяташе плоски камъчета по огледалната повърхност на езерото. Той хвърля много часове защото бе мрачна душата му – и миналото, а навярно и бъдещото, а той искаше да ги изтрие и двете. И да начертае други.
Едно червено слънце, голямо колкото порязан палец вече докосваше земята нейде зад Планината на духовете.
В една циганска приказка, която бе чул от дядо си, се казваше, че всеки циганин има по един дух, който го пазеше, така както мнозина от християните по света смятаха, че имат ангел хранител. Този дух денем биваше близо до своя човек и когато пожелаеше можеше да го предпази от някоя приближаваща се опасност. Нощем духът се прибираше зад Планината на духовете. Дани сега мислеше за това, че в онзи миг, в който за пръв път видя Самотно сърце духът го е оставил да обикне силно животното. “Защо ли не ме предпази да не го обикна толкова силно. Сигурно това е, което наричат съдба – всичко, което духът оставя да ти се случи. Аз мога ли, срещу съдбата си, да спра да мисля за Самотно сърце ?”
След като дълго мисли без да открие ключът за разкодиране на съдбата реши да спре да ходи на училище. Утре вместо там щеше да отиде при собственика на близкия обувен завод и да му каже, че трябва да работи в неговия завод, за да може да събере пари, с които да купи Самотно сърце.
На другата сутрин направи точно това. Директорът на завода се видя в чудо от думите му. Освен тях момчето не показваше никакви признаци на готовност да чуе отказ. По-скоро би стоял в офиса му цяла вечност, а и след нея, за да му бъде дадена някаква работа. В първия момент след като го чу мъжът си помисли, че някой роднина на момчето е с болно сърце и то иска да му помогне да се излекува. Дани въобще не спомена, че Самотно сърце е име на кон, това той счете за толкова логично и ненужно, че все едно да кажеше, че хората дишат въздух. Директорът го попита отново и отговорът на Дани пак се въртеше около най-хубавото нещо на земята – Самотно сърце.
Минаха няколко минути, в които мъжът зад бюрото проведе няколко телефонни разговора и когато вдигна глава от папките, които междувременно отваряше, видя същото момче в средата на офиса си и същата решителност в зениците му. Надяваше се поне едното от двете да е изчезнало през последните минути.
- Кажи ми нещо за себе си ? – попита го директорът в опит тактично да го откаже да работи при него.
- Първото нещо, което ще кажа е последното, което ще си помислите гледайки слабото ми тяло – Аз ще работя. А последното нещо, което ще кажа е това, което най-първо се вижда – добър човек съм.
Дани сам се учуди на думите, които изрече без да ги да разбира напълно. Как ли му дойдоха наум?
“Духът”- помисли си той.

На следващия ден той вече работеше. Баща му щеше да разбере за това след няколко месеца, понеже постоянно пиеше и изчезваше със седмици, а майка му – никога. Тя бе починала отдавна. Дани никак не помнеше лика й и веднъж пред непознати бе казал, че майка му е починала много преди да се роди. Те се засмяха на думите му и той реши, че природата на всички хора е да бъдат лоши.

След края на първия работен ден Дани разбра, че конвейрът, подобно на живота, никога не спира. Нощта бе просто една мрачна постеля, която покриваше всичко, но само привидно ги спираше. Че животът не спираше той разбираше естествено от факта, че на сутринта пак беше жив, а за конвейра съдеше по трясъците му, които чуваше и на сън.
Дани изпадна в логически шок, когато разбра, че конвейрът всъщност е подвижна лента, която се движи в кръг. Той смяташе, че за всяка дейност, която се извършваше посредством нейното движение в кръг е характерно, че нейната начална и крайна фаза са абсолютно еднакви, т.е. не е постигнат никакъв краен резултат. Представяше си го като да построиш къща и след това да я развалиш до основи. Рационалното действие за него винаги се е извършвало в права линия или поне тъй, че да може да се определи неговият начален и краен момент. За да провери това той обиколи конвейра няколко пъти като внимателно се вглеждаше във всеки елемент от него с надеждата да открие началото и края му. Уви – всяка част бе досущ като предходната. Блъска ума си няколко дни върху този ужасен парадокс и едва в края на първата седмица си го обясни чрез приликата, която бе открил между живота и конвейра. Животът също бе кръг – човек идваше от нищото и когато умреше пак отиваше в нищото. Не бе възможно човек да се отклони от този път. Също така животът имаше твърде условно начало – раждане и край – смърт, но същата логика можеше да се приложи и спрямо конвейра: началото бе денят, в който е започнал да работи, а края – когато напусне.
Човек със своето раждане, заявява съгласието си с устройството на живота следователно с постъпването си на тази работа Дани автоматически се съгласяваше с особеностите й. Толкова бе просто. Беше много доволен, когато го разбра. Схванал същината на тази демонична машина, той скоро можеше да бъде един от най-добрите й работници.
Работата му в обувния завод промени съществено ритъма му на живеене. В първите няколко седмици той вътрешно негодуваше, срещу хищническия характер на работата му. Той приемаше да работи неуморно дори и по 12 часа на ден, но в останалото време трябваше сам да определя какво да прави. Но това не бе възможно – заради ранното ставане и тежката работа той биваше всякога крайно уморен, лягаше си много рано и започна да слабее. Ала най-много го бе яд за погубеното му лично време, вече не можеше да излиза до късно с приятелите си, нито да отваря някоя книга, нито пък да гледа телевизия. Дани разбра, че за да е добър работник трябва да се уподоби с конвейра – всичко да е машинално и без излишни движения и пориви – сън, работа, храна. Ако пожелаеше и нещо друго в ежедневието си щеше да разтрои тази идеална триада.
Искаше му се да надхитри коварната и всеобхващаща ръка на конвейра и скоро успя да измисли как да върне личното си време. Вечер дори и след като заспеше оставяше телевизора да работи или пък отваряше някоя книга, а на сутринта прелистваше толкова страници, колкото сметнеше, че обичайно би прочел. Така правеше и с други неща, които вършеше преди да започне да работи. Книгите, които мнимо четеше след като ги завърши ги преместваше на друг рафт – Дани започна да оцени особено много времето и затова не можеше да си позволи да прочете два пъти една и съща книга. С такива номера той отново успя да заглуши недоволстото си и след няколко дни вече вярваше, че работата му никак не накърнява личното му време.
В завода повечето му колеги бяха доста по-възрастни от него. Малцината младежи бяха темерути, още повече, че упорито страняха от него понеже беше циганин. Но сред тях имаше и един, който не беше такъв. Дани никога не успя да разбере дали Калин бе мъдър човек или просто бе луд.
Когато говореше Калин влагаше такъв смисъл в думите си, че една едва забележима нишка можеше да ги свърже с настоящето или с отправения към него въпрос. Той непрекъснато търсеше дълбоки символики или някакъв скрит смисъл в нещата, които го заобикаляха. Речта му бе отнесена и разпиляна като гъста мъгла чийто единствен брод можеше да открие единствено човек със сходно на неговото мислене. Останалите се отказваха от мъглявите му обяснения. Навярно никой от работниците не го разбираше напълно, а и самият той едва ли можеше всякога да обясни смисъла на току-що казаното от него. Такъв човек бе Калин.
Веднъж някой от колегите му каза, че след него са останали няколко празни отделения от подвижната лента (тях работниците наричаха “регали”, но Дани не обичаше изкуствено създадените думи и ги наричаше просто “отделения от подвижната лента”). И след това го запита защо го е допуснал – след него не биваше да има празни регали. А Калин му отговори следното:
- Регалът е основна клетка на конвейра, така както семейството е основна клетка на обществото. Ние сме длъжни да гледаме на всеки регал като на един малък конвейр. Състоянието на отделния регал сочи цялостното състояние на конвейра. Празният регал е симптом за нарушен ритъм на работа. Най-слабото звено в една система бързо се превръща в знаково за нея. Отношението ни към отделния регал трябва да идентично с това спрямо целия конвейр. Иначе казано бях до тоалетна и затова не смогнах всички обувки.
Колегите по правило изслушваха само първото изречение от отговорите на Калин и ако то им се струваше съвсем не по зададения въпрос се изтегляха преди вербалния му поток да разруши всякакви екзистенциални устои на слушателя. Калин не винаги отговаряше толкова странно, това правеше в 95% от случаите, а в останалите 5% мълчеше. Не за друго, а защото понякога машината, на която работеше, ставаше много шумна (възпротивила се от всевъзможните глупости на титуляра си) и той не чуваше зададения въпрос.
Дани обичаше да слуша Калин, а Калин обичаше да говори, когато има кой да го слуша. Когато работата бе малко разговорите им вървяха особено добре. В един такъв ден, когато физическите им задачи за деня бяха нищожно малки в сравнение с титаничната им готовност за диалози, Калин го запита:
-Дани, обичал ли си някого? Нямам предвид родител.
-Да – хареса въпроса мигом и допълни – Самотно сърце!
Калин скоростно затърси из ума си някакви далечни връзки между индианците и циганите и сякаш ги бе намерил, защото счете това име за рожденно на някое момиче, връстничка на Дани и побърза да го поучи.
- Запомни – с всяка следваща ще се опитваш да забравиш предишната, а с всички заедно ще се стремиш да забравиш първата. Винаги първата е най-значима в живота. Тя ще бележи целият ти емоционален живот нататък, без реално да го осъзнаеш. Това е абсолютна истина – запомни я !
Дани бе напълно съгласен. Едва ли някога щеше да иска да има друг кон по-силно отколкото сега искаше да има Самотно сърце. Калин бе много мъдър човек и когато му дойдеше времето Дани щеше да го попита за момичетата, за да може да направи добър избор, но това сега бе далеч от ума му, за това го попита дали му харесват обувките, които произвеждат.
- Обувките, Дани, са краен продукт от центробежната сила на конвейра, направлявана от работниците около него. Аз, като човек, който участва в този процес, мога само да уважавам резултатите му, иначе бих бил пристрастен. Би следвало да ги харесват хората, които си ги купуват и най-вече тези, които не могат да си ги позволят.
Невероятно! Този Калин бе убийствено прав – той си спомни изражението на собственика на Самотно сърце – то изразяваше единствено самодоволство и гордост от това, че го притежава. Всъщност коня харесваха всички останали и най-вече онези като Дани, чието притежание на такъв кон бе равно на химера. Именно невъзможността за достигане до едно нещо бе най-мощния генератор на симпатии към него.
Духът – помисли си Дани.
Дани проницателно се загледа в Калин и се зачуди как думите му почти винаги намираха някакво много успешно продължение в мислите му. Този човек винаги оставяше външните форми на явлението и се задълбаваше навътре към същината му, но защо ? Разбира се – очилата. Тези тесни и издължени стъкълца променяха контурите на материалните неща – Дани от любопитство бе поглеждал през тях и знаеше, че това което вижда Калин не е това, което виждат останалите. Слагайки очилата си той се е съгласил да изгради друг поглед към нещата, сключил е мълчалив договор, както Дани се съгласи с особеностите на конвейра.
Дните в завода бяха еднакви, различни бяха единствено разговорите му с Калин. Напоследък той се бореше с една случайно изпаднала негова реплика “Човек се нуждае от малко неща, за да е щастлив, а понякога те са толкова малко, че дори и истината не е сред тях.” Обяснението не дойде скоро и Дани реши, че Духът е пожелал да го остави повече време да търси отговора. Минаха дни....., часове след дните, минути след часовете, но отговорът не идваше.
В един протяжен ден, който имаше своето безцветно начало, а края му се губеше в бавността на течащото време и сънливте мисли на Дани, той откри една странна прилика. Конвейрът имаше същият зелен цвят като на тревата отвън, а високият таван на помещението, в което беше, бе боядисан в цвета на най-безгрижното небе. Прозорците, макар и доста мръсни, бяха достатъчно големи, за да пропускат обилни порции светлина. На него му бе достатъчно да погледне към планината, избягала далеч зад възможното поле на видимостта, да си внуши, че малките бели петънца върху прозореца са изгубени бели овце пасящи мирно из планината и той забравяше за всичко около него. Забравяше напълно конвейра, гърмящите машини, забравяше и мръсният под, по-тъмен и от най-мрачните тайни. Колко хубаво се чувстваше в тая минута!
Когато денят свърши и Дани извървя мръсния под до изхода вече бе разбрал думите му.

Разговорите помежду им окриляваха Дани и той най-сетне се осмели да му зададе най-важният си въпрос:
-Какво да направи човек, когато има мечта?
Калин очакваше този въпрос, така както нощното небе винаги чака утрешното слънце. Днешното слънце тъкмо се прокрадна между две високи машини и лъчът му като тясна ивица проряза лицето на Калин. Ъгълът под, който падна, заедно с диоптричните му очила предизвикаха бързо затопляне върху зеницата, съпроводено с лека болка.
-Човек не може да прескочи сянката си. Това е неоспоримо. Но той нито за миг през живота си не бива да вярва в това. Би било много тъжно човек да узнае границата на възможностите си. Ти трябва да вярваш, че всичко е постижимо.

Дани повярва.
Той разбра, че трябва да е безкрайно упорит в преследването на мечтата си и затова започна свирепо да пести. До този момент той отделяше от заплатата си, но умерено, около една трета. Сега реши, че това далеч не е достатъчно. Раздели заплатата си на десет части и от тях отдели шест части. На края на следващия месец ги направи седем, а след два месеца те вече бяха девет. Мъчно се живееше с толкова малко пари, но Дани не го разбираше защото повечето спестени пари означачаваха по-кратък път до Самотно сърце.
В една късна вечер, в която бе потъмнял от мисли за животното той отиде до собственика на коня и го запита колко струва Самотно сърце. Отговорът бе 6000лв. В обратния си път към вкъщи Дани прецени, че цената е разумна за такъв кон. Все пак, всички, които бяха чували за него знаеха, че е бил великолепен състезателен кон с много награди. Какъв кон само! Той щеше да събере парите. “Това е неоспоримо”. Малко преди да се прибере на Дани му се стори, че навън не е толкова тъмно колкото, беше на отиване. А нямаше ни луна, ни звезди.
След като влезе в стаята преброи парите си четири пъти, усмихна се и сънят нахлу в ума му така бързо, както светлината изпълваше стаята след като се натисне ключът.

Минаха две години и няколко месеца.
През тях дните минаха много бързо и Дани не помнеше нито един тях както влакът не помнеше дървените опори на релсите под него. Дани продължаваше все така да пести, но колкото повече парите му се увеличаваха, толкова повече страдаше здравето му. Тялото му бе много изтъняло. Бузите му хлътнаха остро навътре и силно изпъкналите скули заедно с тясната брадичка направиха долната половина на лицето му да изглежда триъгълна. На различни части по тялото му кожата се отдръпна към костите.
Заслепен от мислите си, Дани не усещаше, че тялото му страда страхотно. Бригадирът на конвейра няколко пъти му каза, че вече не е толкова работоспособен като преди и го заплаши, че ще изгони. И въпреки това не го правеше – малцина можеха да правят това, което Дани се съгласяваше да прави за толкова пари. Един месец преди да събере необходимата сума Дани припадна докато работеше. Повечето от колегите му помислиха, че е някакъв номер, каквито циганите правеха.
На следващия ден отиде на лекар и там за първи чу името на някаква болест, която е имал в себе си от известно време. Докторката му каза задължително да отиде на прегледи до различни други лекари, за да определят ефективно лечение ако е възможно. Момчето й обеща, всичко което предварително бе намислил въобще да не прави. Мобилизира всичките си сили и си каза, че първо ще купи Самотно сърце, а след това ще престане да ходи на работа известно време.
Мина най-мъчителния месец от живота му. Дани едва издържа последния работен ден, взе парите и отиде до стопанина на Самотно сърце. Когато му показа парите той направи най-учудената физиономия, която Дани някога бе виждал. Собственикът се изненада два пъти – веднъж, че такова момче има толкова много пари и втори път, защото бе склонен да продаде коня и за половината пари. Самотно сърце никога не бе стъпвал на хиподрум. Мъжът взе парите безкрайно доволен. Разбира се, не толкова, колкото бе Дани
Една мечта се усмихна в същият миг, в който Духът реши да не излиза повече денем.
Малкото циганче вече бе достигнало мечтата си и той вече нямаше мисли, които да успеят да излъжат физическото му състояние. Същата вечер успя да заключи Самотно сърце в старата конюшня и легна с такава умора каквато не бе имал и след най-тежките си и гладни дни.
Спа два дни и две нощи. Когато се събуди разбра, че почти няма сили да стане от леглото. Той не знаеше кое е по-лошото от това – че бе напълно отпаднал или, че не му се ядеше. Насили се да сложи нещо в устата си, но не успя. Дани не знаеше какво да прави и единственото, което му дойде наум бе да се довлече до Самотно сърце. Там, в сеното, той легна и отново заспа. Конят доближи главата си до тази на Дани и се загледа в неговите спящи очи. Самотно сърце почувства, че това са същите очи, които го бяха приближили преди две години в предишната му конюшна.

Н следващата седмица в немощното сърце на Дани не бе останало съмнение, че силите му го напускат. За него бе ясно, че няма да го бъде, но той не се страхуваше – той вече бе прескочил сянката си. Сега лежеше на леглото в стаята си и гледаше през прозореца вълшебната пролет, която набързо бе дошла. Тревата бе в същият зелен цвят като конвейра, небето – досущ като тавана на помещението на цеха. Той неволно си помисли, че ако умре тялото му ще си отиде с всички предмети около него, умът му с конвейра, а сърцето му със Самотно сърце. Когато мислеше за смъртта Дани винаги се натъжаваше – тогава Самотно сърце щеше да се превърне в самотно сърце.
А навън пролетта продължаваше...

След няколко дни Калин научи, че Дани е починал и единственото, което каза бе:
-Той имаше самотно сърце.
Всички работници се съгласиха.
А наум той си нашепна “ Значи успя да докоснеш Самотно сърце” и се усмихна със същата усмивка, с която Духът потвърди мислите му. Мечтата му бе станала реалност.

Мечтите никога не грешаха. Дори и в онзи миг, в който един прекрасен свят си отиваше с гаснещото око.