Медальонът слънце (Приказка за любов) избрана част

                    Те поздравили и се отправили към меките кресла около огнището. И двамата се отпуснали с удоволствие след вечерната разходка. Даниел сериозно се замислил за случката при водопада. Решил да не споделя с Ава, за да не я плаши. Там никога не е имало змии, нито риби. В тази вода те нямали условия за живот. Тя била гореща и твърде минерализирана. Много хора ходели да се къпят в извора с надежда, че ще се излекуват от различни болести. Никой досега не бил споменавал, че в дълбокия вир има змии. Странно било, но Даниел видял голямата черна змия със студени очи, която го очаквала на дъното. Усетил някакво зло излъчване в лошия ù поглед. Не можел да разбере какво е това точно, но тази ненадейна среща го притеснила и дълбоко го разтревожила.   

                    – Даниел, защо си толкова тъжен? – неловко го попитала Ава.

                    Гледала го и не разбирала отчаяния му вид. Огънят къпел с топлина прекрасното му лице. Той така бил посърнал, че изглеждал объркващо привлекателен. С тази скрита загадъчност дълбаел в душата ù толкова неразбрани чувства, че тя дълго време трябвало да гадае, докато ги открие. За сетен път се уверила, че този мъж я хванал в капана на една неразгадана мистерия.

                    – Какво ти е? Не разбирам. – отново се опитала да каже нещо, което с болка се изтръгнало от устата ù.

                    Даниел се обърнал към нея и впил топлия си поглед направо в сърцето ù.

                    – Не се притеснявай, Ава! Няма нищо – опитал да се усмихне.

                    – Мисля, че нещо те разтревожи там при горещия водопад – решила все пак да провокира друг отговор.

                    – Да, права си. Нека да забравим за случилото се. Има неща, които ни карат да бъдем замислени и тъжни. Сега сме тук и всичко е прекрасно. Твоето присъствие в моите усещания е единственото важно и значимо нещо за мен на този свят. Искам да си щастлива! – замълчал за миг и я погледнал с поглед, който така бил изпълнен с любов, че направо се размазвал от напиращите сълзи. – Знаеш ли, откакто влезе в живота ми, аз се промених. Ти изпълни със смисъл дните ми. Искам да поискаш нещо от мен, каквото и да е! Искай! – с треперещ глас отправил искрения си призив към нея. – Искай! – повторил с много твърд тон, изпълнен с очакване. – Готов съм да ти дам сърцето си. Искай, искай любов, Ава! – продължил да настоява за готовността си да взриви същността на своето откровено чувство, което блъскало в сърцето му. – Аз искам да бъда твой и да те обичам, така както ти би желала. – отново замълчал и докоснал устните ù. – Знам, че и ти го искаш! Убий ме с любов, Ава! – въздухът се възпламенил от неговото лудо желание.

                    Тя мълчала и потънала в топлите му очи. Тази магия, в която той я въвел, била толкова екстремна за душата ù, че сякаш се отделила от тялото си и се потопила в неговото. Не усещала нито болка, нито допир, все едно не била тя. Нещо от нея се вляло в тялото на Даниел по начин, по който и тя не знаела, но усещала, че е някъде в него. Чрез този негов невероятен поглед влязла в ума му. Намерила себе си в душата му. Даниел галел с топлите си пръсти нежните ù устни и продължавал да се взира в очите ù.  Тя не издавала никакъв звук. Само след миг на върховно изпитание на неговата безумна страст той не издържал и неудържимо забил треперещите си устни в нейните. От горещата искра, която се изтръгнала от сърцето му, направо я изгорил с изпепеляващата си целувка. Тогава времето просто спряло. Те попаднали в друго измерение, в друг свят. Там раят отворил портите си, за да бликне онази светлина, която хвърлила в блаженство душите им. Дали това усещане било миг или вечност, нямало значение. Невероятна лекота и замаяни мисли ги изпълвали и носели на крилете на екстаза. А в топлата зала огънят смутено пукал и греел безсмислено...                       

                    – Вечерята е сервирана – долетял гласът на Хана в бездиханната зала.

                    Никой не отговорил, сякаш казала нещо неестествено.

                    – Заповядайте, господин Даниел и госпожице Ава! – повторила  за всеки случай поканата си.

                    Тогава действителността се стоварила върху тях и им напомнила за себе си. Те бавно отделили устните си, но не и погледите си. Толкова сериозни не били никога. Даниел хванал за ръка Ава и я повел към трапезарията. Тя едвам се отлепила от креслото, за да я понесат безчувствените ù крака. Даниел ù помогнал да седне на мястото си. Погалил косите ù, като ги омотал и ги спуснал по раменете ù. Оставил я така и седнал на отсрещната страна на масата. Вечерята била сервирана и ухаела изкусително. За съжаление и двамата не се докоснали до нея. Продължавали да се гледат, като че ли никога не се били виждали. След известно време, неопределено за тях, Даниел се изправил рязко и се доближил до Ава. Хванал я за ръката и я издърпал от стола. Направил го толкова бързо, че столът се обърнал и се търкулнал на земята. С огромна страст сграбчил Ава и я стиснал в прегръдките си. Хванал лицето ù с две ръце и я целунал свирепо и дълго.

                    – Искай любов, Ава! – извикал той, разпален от преливащата страст.

                    Тишината се смутила и се скрила в топлата зала...

                    Ава треперела от вълнение. Не усещала краката си. Една гореща вълна дива страст я обляла и тялото ù настръхнало като борови иглички. В този миг искала само едно единствено нещо.

                    – Искам... – издумала малко объркано и го погледнала с дълбоките си тъмни очи.

                    – Какво искаш, Ава? – изрекъл почти през сълзи.

                    – Любов – с абсолютна точност отвърнала тя и сълзите ù се плъзнали по лицето.

                    Даниел я стиснал в ръцете си до болка и я понесъл към стаята си. Ритнал вратата и тя се отворила шумно. Вътре блещукал топъл огън, а  пламъчетата танцували в зашеметяващ танц по всички стени. Той внимателно положил Ава на голямото си легло. Приклекнал до нея и започнал бавно да събува обувките ù. После плъзнал ръцете си и свалил чорапите ù. Изправил се над нея и я погледнал с твърд и властен поглед. Тя лежала в белите му завивки, потънала в жаркото отражение на огъня. Цялата пламтяла от желание и страст. Излъчвала неустоимо очарование, което го въвличало в магично опиянение. Очите му вече отронили онези сълзи, които така се били запънали, че направо го измъчили до болка. Лицето му  се намокрило и блеснало от любов. Ава била попаднала  в страната на вълшебните сънища. Забравила за всичко и изцяло се потопила в същността на Даниел.

                    – Знам, че искаш любов. Още от мига, в който те видях в тъмната гора, разбрах, че искам само теб. Знам и това, че ще те направя много щастлива и ще ти дам толкова много любов, че ще те задуша с нея.                                        

                    Ава се помъчила да изрече нещо, но Даниел утолил желанието ù с целувка.

                    – Не говори! Остави се на мен! Довери ми се! – погалил я по устните и бавно пуснал ръцете си към гърдите ù.

                    Ава затворила очи, от които струили горещи сълзи и се пренесла в света на приказките. Там, сред пъстрите цветя, сред аромата на диви ягоди, там, където въздухът бил толкова чист, а водата – стъклено прозрачна... Там, където Слънцето пръскало ярките си лъчи и къпело с прелест всяко живо същество. В тази приказка на съвършенството тя се носела лека като перце някъде по алеите в райската градина. Всичко това бил Даниел.