Медицинариумът: любителски роман от Иван Бозуков

Глава десета

„Дори когато идва немечтана,

„мечтае“ любовта,

но за какво, освен, бидейки „рана“,

да сбъдне вечността!“

Аполодар Назари, „Раними бесове“ - август 2091

Трондхайм - неделя, 5 май 2103

Минаваше 9.30, когато наблюдателите на ваксинирането от страна на Медицинарията пристигнаха. За разлика от друг път, когато бяха били между петима и деветима, сега броят им възлизаше на цели седемнадесет!

Междувременно ваксинаторите вече бяха в задната част на медицинариума, за да приготвят дозите.

„До минути ще стане интересно - подсмихна се Турвал Вестенгард. - Господата от Медицинарията (за разлика от много други пъти днес сред тях нямаше жени) ще изпопукат от скука до докарването и приготвянето на новите дози!“

- Нещо не успях да спя добре миналата нощ - сепна го гласът на тихомълком присъединилия се към него Мелвил. - Времето е хубаво (слънцето грееше ослепително и вече почваше да топли, а на синьото небе нямаше нито едно облаче) и се надявам да приключим тук до към един-два, та да успеем да потеглим до не по-късно от четири.

- Да - потвърди Турвал, очаквайки обезпокоените му служители всеки момент да изскочат от медицинариума с неприятната вест за развалилите се ваксини, - надявам се да приключим с ваксинирането за не повече от 3, максимум 4 часа.

„Ето го! - възкликна мислено, съзирайки тътрещия се откъм горичката, как му беше името, а, да, Гари Рейнолц. - Странно - запита се. - В какво ли точно се състои работата му?“

- Този ваш служител - посочи приближаващата му се фигура на Мелвил - неколкократно е посещавал медицинариума, водейки си някакви бележки. В какво, ако не е тайна, се изразява работата му?

- А, Гари ли? - откликна малко мудно капитанът, сякаш не му се говореше за това. - Заедно с един друг член на екипажа, Лестър Гринуут се казва, са пряката връзка на ловната ми дружинка с Медицинарията. Предполагам - допусна, - че е проверявал дали всичко с въдворенците е наред. Лично му дадох разрешение да посещава медицинариума ви до ваксинацията. Какво - изгледа с леко безпокойство президента и директор на същия, - да не ви е обезпокоил по някакъв начин? Ако го е сторил - смръщи вежди, - кажете с какво, за да му издър...

- Не, не - разсмя се все по-напрегнато очакващият появата на натоварените с приготвянето на ваксините свои служители Турвал. - Просто досега не ми се е случвало някой от екипажа на ловен кораб да проявява такова - при това натърти на „такова“ - голямо внимание към въдворенците...

„Най-сетне!“ - въздъхна, когато от медицинариума изскочи и с бързи стъпки се отправи към него угриженият Тоби.

- Шефе - започна да докладва на тръгналия да го пресрещне свой началник, - не стават! По някаква причина - явно имаше предвид ваксините - са престояли твърде дълго време на прекалено висока температура и са се развалили!

- Чакай, чакай! - опита да си докара разтревожено изражение Турвал. - Какво е станало? Какво се е развалило? Нищичко не разбирам! Успокой се и обясни като човек!

- Ваксините - уточни Тоби. - Явно по някое време вчера или нощес захранването се е изключило и са престояли твърде дълго на прекалено висока температура!

- Кога и по каква причина се е случило? - постара се да имитира учудване Турвал. - Не успяхте ли да установите защо и за колко е прекъснало захранването?

- За съжаление не - докладва вече започващият да диша по-спокойно Тоби. - Забавихме се, за да проучим какъв е проблемът, но нищо, съвсем нищичко не успяхме да установим! Явно е - подчерта, - че за известно време, за време достатъчно да се развалят, ваксините са престояли на прекалено висока температура. Как обаче е станало възможно това да се случи, не успяхме - или поне засега не успяваме - да разберем!

„И оттук нататък няма да успеете - подсмихна се вътрешно Турвал, - но, драги друже, колкото и приближен да си ми, няма да узнаеш защо. Твърде опасна игра играя, за да въвличам в нея теб или когото и да било друг.“

Вместо това на глас каза:

- Това трябва да се проучи. Ако има някакъв проблем с някой или някои от фризерите, възможно най-бързо трябва да бъде отстранен.

- Да, шефе - отзова се Тоби.

- Незабавно изпрати хора до града за нови ваксини - нареди Турвал. - Да ги приготвят на място и да проверят дали всичко с фризера, в който ще ги докарат, е наред.

- Да, шефе - повтори Тоби. - Отивам.

Сетне бързо се отдалечи.

Тоби Ларс Янсен - както бе пълното му име - бе типичен скандинавец. Русокос, синеок и твърде бледолик, лесно се сливаше с местните, каквито - очаквано - бяха повечето от тридесет и тримата - в това число и самият той - служители на Турвал Вестенгард. Нито веднъж през целия си живот не бе напускал Трондхайм и буквално се бе сраснал с това място. Не разбираше от медицина - бе от помощния персонал. Определено обаче бе най-усърдният от служителите на Турвал. Затова, когато бе възможно, последният възлагаше истински важните задачи нему, а не на някой от специализираните си служители. Може би съществена причина за споменатото му усърдие бе обстоятелството, че и той - подобно на шефа си - бе самотник. Дори в твърде напрегнати ситуации запазваше самообладание. Не пиеше, ала пушеше много. Съзнавайки, че това е едно от малкото му удоволствия, Турвал никога не му правеше забележка, че излиза да пуши в работно време. До преди няколко месеца бяха само служител и началник, ала напоследък помежду им бе започнало да се заражда приятелство, което - както ще видим - съвсем скоро щеше да се задълбочи и укрепне...

- Какво? - междувременно повдигна вежди Мелвил. - Ваксинацията няма ли да започне навреме?

- За съжаление не - уведоми го Турвал. - От разговора ми с Тоби - служителят ми, поясни - разбрахте какво се е случило с предназначения за въдворенците тук - при това махна с ръка към медицинариума - декатрон. Налага се - добави - да се приготвят нови дози и да бъдат докарани до тук с подсигурен фризер, а това..., хм..., отнема известно време...

- Колко време? - изгледа го в упор Мелвил.

- Съжалявам, капитане - вдигна рамене Турвал, - но няма да можем да започнем преди два, а по-вероятно дори преди три следобед.

- Неприятно, но какво да се прави! - въздъхна Мелвил. - В такъв случай - разсеяно погледна холофонния си часовник - ще се пошляя из града и някъде към два ще съм тук, ако преди това не ви трябвам за нещо, разбира се.

- Шляйте се на воля! - леко сконфузено му се усмихна Турвал. - Благодаря за предложената помощ, но нито вие, нито аз, можем да сторим каквото и да било при създалите се обстоятелства.

* * *

Гари Рейнолц пресрещна натоварените с наблюдението на ваксинирането медицинаристи на изхода от горичката, в която се извършваха екзекуциите.

„Много са - констатира. - Нормално, все пак предстои да бъдат ваксинирани цели двеста четиридесет и трима въдворенци, поне осемдесет-деветдесет от които със сигурност ще се окажат невъдворяеми.“

Пусна ги пред себе си, тътрейки се едва-едва по пътеката към медицинариума. Не бе в кондиция, макар че бе спал непробудно цели 5 часа. Докато минаваха покрай него, бе огледал преценяващо всеки от медицинаристите и при това си бе набелязал един, който - почти сигурен бе - щеше да поддаде. Риск, разбира се, винаги имаше, но му се струваше - не знаеше защо, - че точно днес изборът му на медицинарист нямаше да го подведе.

Пристигайки установи, че Мелвил и Вестенгард си говорят нещо. Изчака да се разделят, като при това забеляза, че медицинаристите, вместо да се шляят около медицинариума, както правеха обикновено по време на ваксинация, започват да си разотиват.

„Странно! - повдигна вежди, търсейки набелязания от него сред тях. - Явно ваксинацията или е отменена, или е отложена! Защо ли?“

Реши да попита въпросния медицинарист, ако го откриеше, естествено. Едва го бе помислил и го фиксира по пътеката към морето. Бе сам, движеше се бавно и в момента си играеше с холофона си, поздравявайки се със задминаващите го свои колеги. Издебна го на едно широко място, ускорявайки крачка, за да го настигне.

- Какво става, приятелю? - изненада го. - Няма ли да има ваксинация?

- Остави се, друже! - махна с ръка онзи. - Оказа се, че имало някакъв проблем с ваксините, та трябвало да ходят до Трондхайм да набавят нови.

- Колко ще трае забавянето или не си информиран?

- Някъде към 4-5 часа - осведоми го онзи, като при това присви очи, измервайки го от главата до петите. - Всъщност ти кой си, г-не?

- Едната от двете свръзки с Медицинарията на кораба на Мелвил Гари Рейнолц - представи се същият, подавайки му ръка. Онзи колебливо я пое с думите:

- Всички сме в една лодка. Няма какво да се прави, ще се чака.

- Докато се чака обаче - предпазливо пристъпи към интересуващото го Рейнолц, придавайки на лицето си нещо като тайнствено изражение, - може да се посвърши малко работица.

- Работица ли? - повдигна вежди леко озадачен медицинаристът. - Каква работица? А, да се поотпуснем в някой бар вероятно?...

- Не точно - сви рамене Рейнолц. - Казвайки „работа“ имам предвид работа, а не друго. - При това под „работа“ имам предвид нещо, което носи пари.

- Охооо! - не схвана онзи. - Имаш си резервен начин да изкарваш пари на някои от обикаляните от вас, участниците в ловните екипажи, места, така ли? Това е добре, много, много доб...

- Не, приятелю! - махна с ръка Рейнолц, прекъсвайки го, като същевременно се удиви на пословичната му тъпота. - Работата ми може да се окаже да давам, а не да получавам пари.

- Да даваш?! - не „смля“ медицинаристът. - Пари?!

- Да, пари - повтори Рейнолц, успявайки да прикрие изнервянето си от тъпотата на медицинариста. - При това - повтори, натъртвайки - да давам, а не да получавам пари. Такъв съм си аз, щедър - подсмихна се. - Обичам да ощастливявам хората.

- Това е хубаво - продължаваше да не схваща медицинаристът. - Значи имаш достатъчно пари, за да ги раздаваш.

- Зависи какво разбираш под достатъчно - уточни Рейнолц - и не да ги раздавам, а да ги давам, срещу нещичко, естествено.

- Бих ли могъл да имам нещо общо с това? - внезапно се закова на място медицинаристът.

„Еврика! - възкликна вътрешно Рейнолц. - Най-накрая май започна да „стопля“!“

- Зависи дали искаш да имаш нещо общо с това - предпазливо започна да разкрива картите си Рейнолц. - Ако да, днес в края на деня може да се окажеш по-богат с 50 корондола.

- Охооо! - облещи очи медицинаристът. - Това са много пари - над една пета от месечната ми заплата като служител на Медицинарията!

- Да - кимна Рейнолц. - При това - поясни - може да ги спечелиш без даже да си мръднеш пръста.

- Лесните пари са опасни пари - отбеляза очевидното медицинаристът.

- Лесни - да - потвърди Рейнолц, - но не и опасни, поне не много опасни, ако си добър в занаята си.

- В смисъл? - заинтересува се вече сериозно онзи.

- Имам слабост към слабия пол - осведоми го Рейнолц. - Уверявам те, че сред въдворенките в медицинариума - при това посочи към мержелеещата се в далечината фасада на същия - има готини парчета. При това съвсем не са малко и все някои от тях ще се окажат невъдворяеми.

Изрекъл това, млъкна, изчаквайки реакцията на онзи. Винаги това бе бил най-тънкият момент.

- Значи да разбирам, че искаш да ги поставя най-отзад в редицата за екзекуция - започна да схваща медицинаристът - и като навлезем в горичката, да ги откача от останалите и да ти ги предоставя?

- Не би могъл да се изразиш по-точно, приятелю - отново пое по пътеката към морето Рейнолц, при което онзи тръгна редом с него. - Ще ти посоча 5 обекта, плащайки ти по 10 корондола на обект или общо 50 корондола.

- Сто и съм съгласен - започна да се пазари на едро онзи.

- Петдесет и пет или нищо - отстъпи съвсем мъничко Рейнолц. Не бе очаквал нещата да опрат чак до толкова брутален пазарлък.

- Осемдесет и нито корондол по-малко - запъна се онзи.

- Шестдесет е последното ми предложение - положи максимални усилия да не „кипне“ Рейнолц.

- Моето пък е седемдесет и пет или само ще сънуваш днешните невъдворяеми кучки от медицинариум „Вестенгард“! - загледа го настойчиво медицинаристът.

„Спокойно! - заповяда си Рейнолц. - Брой до десет или до колкото там трябва и не прецаквай цялата работа само заради наглостта на някакъв си пикльо!“

- Шестдесет и пет - изрече вместо това. - Нека бъде нещо средно между първоначалните ни две.

- Започнахме от 100 и съответно от 50 - напомни му онзи. - Значи по-близко до средното би било примерно 70. При това, ще признаеш, че е с 5 корондола в твоята посока.

- Добре, седемдесет - едва не заскърца със зъби Рейнолц.

- О’кей, договорихме се - леко снизходително се подсмихна онзи, отделяйки се от него и поемайки по някаква странична пътека. - Ще се видим на ваксинацията. Ще гледам да съм там най-късно към 3. Дотогава ще положа морни телеса в някоя кръчмица. Горещо ти препоръчвам да направиш същото, че тоя пазарлък май малко нещичко те поумори.

Изрекъл това, медицинаристът забърза по страничната пътека и скоро се изгуби от погледа на Рейнолц.

„Ако в суматохата довечера ми се отвори възможност, ще ти видя сметчицата, наглец такъв!“ - закани му се мислено последният. Сетне, опитал да укроти бушуващия в него гняв, продължи към морето.

- Договори ли се? - сепна го току зад гърба му гласът на Гринуут.

„Само ти ми липсваше!“ - изруга го мислено Рейнолц, извръщайки се към него с леко крива усмивка.

- Решил съм, договорил съм се - почти му се тросна вместо това.

- Ще сляза за малко към морето - уведоми го Гринуут, отказвайки да отвръща на заяждането му, съвсем скоро - каза си - и без това щеше да му се стъжни непоправимо. - И ти ли си се запътил натам?

- Не - ускори крачка Рейнолц, тръгвайки пред него. - Ще се възползвам от възможността да си доспя.

Когато се изгуби напред по пътеката, крачещият с бавно темпо Гринуут наново прехвърли през ума си новосъставения поради променените обстоятелства план.

„Значи - каза си - ваксинацията ще започне някъде между два и три, по-вероятно към три и ще продължи три-четири часа. Това означава, че за да успея да стигна навреме до местния клон на Медицинарията, трябва да потегля от медицинариума най-късно към пет и половина, по-добре към пет. Ще съм там в шест-шест и нещо, тъкмо навреме, за да задвижа зъбчатите колела на медицинарската машина така, че към седем да застанем по маршрута между горичката и квартирата на Рейнолц, чакайки го да налети право в устата на лъва.“

Неясно защо, ала въпреки добрия - не намираше пропуски колкото и да го прехвърляше през съзнанието си - план, почваше да го мъчи някакво неясно безпокойство.

„За първи - надявам се и за последен - път ми е да предам на Медицинарията някой мръсник сред колегите си и вероятно затова леко се притеснявам“ - рече си, ускорявайки крачка по посока на току-що лъсналото пред него гладко като тепсия море.

* * *

Ваксинацията започна едва в три и четвърт. Това леко притесняваше Турвал, понеже имаше доста голяма вероятност салютите по повод петдесетгодишнината от основаването на Медицинарията да съвпаднат с прехода през горичката на медицинаристите с въдворяемите към мястото на екзекуцията на последните. Леко, но съвсем не чак толкова много, понеже горичката бе достатъчно гъста, а и буйно раззеленилите се корони на дърветата надали щяха да пропускат много светлина от фойерверките.

Сега трябваше да реши друго, мислеше си. Сега трябваше да опита да измисли начин да спаси и Елмина, и Роберто, ако и двамата се окажеха невъдворяеми, разбира се. Най-добрият вариант, естествено, бе да се окажат въдворяеми. Статистически оптимално обаче най-вероятно бе единият да се окаже въдворяем, а другият - не. Имаше, то се знае, вероятност и двамата да се окажат невъдворяеми, при което, колкото и да си блъскаше главата, изобщо не намираше начин - АБ-СО-ЛЮТ-НО никакъв начин - да спаси и двамата!

„Ееех! - въздъхна вътрешно. - Защо трябва да е толкова сложно и фатално!“

При тази мисъл пред вътрешния му взор пак - за кой ли път - „изплуваха“ „изгарящите го“ искрящо черни очи на Елмина.

„Защо тези очи толкова много ме впечатлиха?! - запита се за кой ли път. - Откак ги съзрях не намирам нито миг покой!“

Уви - отговор нямаше. Едничкото, което неистово искаше от мига, когато погледите им с Елмина се срещнаха за първи път, бе тя да продължи да живее, да продължи да живее на всяка цена и независимо от всичко и - по възможност - да се радва, правейки го!

Не бе любов, разбира се. Да, до момента не се бе влюбвал, като се изключеха някои увлечения в юношеските му години. Въпреки това знаеше, че не е любов. Това, което всъщност изпитваше към Елмина, бе жал, почти непоносима натрапчиво свирепа жал и по някакъв - продължаваше да няма представа защо и какъв - начин причината бяха всмукващо черните бездни на очите й!

„Съжалявам, дете! - нажали се още повече в сравнение с обхваналата го през последните няколко дни жал. - Ако бъда поставен пред избор, ще спася теб. Господ ми е свидетел, че няма как да избавя и двама ви!“

Странно - имаше нещо невероятно освобождаващо в безизходицата. Поставяше те в ситуация, в която си спокоен просто поради обстоятелството, че не можеш да сториш нищо повече от възможното, колкото и малко да е то...

Внезапно изплува от мислите си, нахълтвайки с бързи крачки в медицинариума. Елмина - разгледал бе предварително направените от ваксинаторите още сутринта фотографии на въдворенците и съставения по тях списък на ваксинацията - бе седемдесет и шеста, а Роберто - сто четиридесет и втори. Бе се завърнал в медицинариума тъкмо навреме, понеже в момента ваксинираха №73. Оказа се въдворяем. Жената под №74 - невъдворяема, следващият я младеж под №75... - пак невъдворяем... А Елмина? Дали, след като двамина преди нея бяха невъдворяеми, дали тя все пак - позволи си мъничко надеждица - нямаше да се окаже въдворяема?...

* * *

От попадането си в медицинариум Вестенгард Елмина Торес бе изпаднала в някакво странно състояние на безчувственост. Единственото, което я крепеше сега, бе вероятността, колкото и малка да бе, и тя, и Роберто, да се окажат невъдворяеми и - съответно - медицинаристите да бъдат принудени да ги върнат на Фаял. Знаеше, че са длъжни да го направят. В Хартата на правата на човека на Медицинарията, с която бе достатъчно добре запозната, бе ясно и недвусмислено записано, че трябваше да го направят. Дали обаче двамата едновременно щяха да се окажат невъдворяеми? Какъв бе шансът за това? Нещо в нея, някакво подло гласче, й „нашепваше“, че е малък, твърде малък, отчайващо малък...

Когато дойдоха при нея, безволево се отпусна в ръцете им. Знаеше, че всяка съпротива е излишна. Болката от убождането бе някак далечна и приглушена, почти несъществена. След нея настъпи покой, измамно дълбинен и прекомерно разтеглен във времето. Имаше чувството, че секундите се влачат едва-едва.

Реши да не мисли. Положи максимални усилия да „изчисти“ съзнанието си от абсолютно всичко, от което то изобщо можеше да бъде „изчистено“. Просто чакаше - нищо повече. Чакаше цяла вечност, чак докато, без да й свалят стягата, я бутнаха към групата от петнадесетина невъдворяеми.

Не се зарадва. Щеше да го стори едва когато и Берто - Боже, Моля те, Моля те, Моля те! - евентуално също се присъединеше към невъдворяемите...

Пред погледа й се редяха ваксиниран след ваксиниран, като групата на въдворяемите - Уви! - растеше чувствително по-бързо от тази на невъдворяемите. Това все повече я отчайваше, докато накрая страхът й се отприщи неудържимо и сълзите я задавиха. Хлипаше тихо, ала достатъчно отчетливо, при което един от ваксинаторите пристъпи към нея, поставяйки пръст на устните си и просъсквайки й:

- Стига си ревала! Никой тук не е длъжен да понася „скрибуцането“ ти!

Колкото и трудно да й бе, опита да се овладее и - поне донякъде - успя.

„Слава Богу!“ - въздъхна вътрешно, когато дойде редът на Роберто. Същевременно се стегна. Стегна се до степен, граничеща с парализа. Стегна се толкова много, че за момент се уплаши, че когато всичко свърши, независимо от това как щеше да свърши, натрупалото се в нея напрежение може да я убие, при това не психически, а буквално!

Ето, забиха иглата в ръката на Роберто. При това, доколкото виждаше част от лицето му през нахлузената му стяга, даже мускулче по него не трепна. Продължи така секунда, две, пет, десет, двадесет, минута, повече... Колко повече? Нито тя, нито той можеха да знаят, ала накрая ръцете на обкръжилите Роберто ваксинатори го тласнаха към групата на... невъдворяемите!!!

Двамата тутакси се озоваха в прегръдките си и бясно, доколкото стегите им позволяваха, започнаха да се галят!

- Не мога да повярвам! - хлипаше Елмина. - Не мога да повярвам! Не, не, не мога! Истина ли е това?! Нима наистина ще се завърнем на Фаял и ще продължим така, сякаш нищо, съвсем нищичко от тоя ужасен кошмар не се е случило?!!!

- Мина, миличка! - обгръщаха я горещите Робертови ръце. - Пак съм стеб! Невероятно е, но пак съм стеб, живот мой!

- Ей, вие там, по-тихо! - скастри ги един от ваксинаторите. - Като ви изведем ще се лигавите на воля!

Дочул последното, Турвал едва се удържа да не се нахвърли с юмруци върху собствения си служител! При това на челото му избиха капки студена пот. Едва сега установи, че е свил дланите си в юмруци, при което неохотно ги отпусна.

„Спокойно! - заповяда си. - Трябва да си спокоен, за да свършиш всичко както трябва.“

Ваксинацията продължи още сякаш безкрайно дълго, като непосредствено след приключването й служителят му, който я ръководеше, а именно добре познатият ни Тоби, пристъпи към него, осведомявайки го:

- Сто четиридесет и девет успешни и деветдесет и четири неуспешни.

Турвал само кимна в отговор, наблюдавайки как извеждат въдворените, за да ги отправят към Трондхаймския адаптационен център за въдворенци. Сетне продължи да стои на място и докато ги подкарваха по пътеката към града. Междувременно хвърли разсеян поглед към часовника си, установявайки, че вече бе осем без четвърт.

„Преходът през горичката със сигурност ще съвпадне с изстрелването на салютите - каза си. - Това ще ме затрудни, но, надявам се, не прекалено много.“

Минаваше 8, когато и последните невъдворяеми, сред които, леко се учуди Турвал, бе и Елмина, напуснаха медицинариума и бяха присъединени към останалите такива.

„Защо ли - мина през главата му - тя (явно имаше предвид Елмина) не е в предната част на редицата, където трябваше да бъде според номера на ваксинацията си, а е поставена най-отзад?!“

Обходи с поглед върволицата и съзря Роберто някъде около мястото, на което трябваше да се намира.

„Явно при извеждането им е станало някакво разбъркване - опита да си обясни мястото на Елмина в края на редицата. - Просто са успели да я вмъкнат там.“

Нещо във връзка с това нейно променено спрямо ваксинационния й номер място обаче го притесняваше, ала той реши да не му обръща внимание. Далеч по-важно бе какво щеше да се случи в горичката буквално до минути, като при това - позволи си да се поотпусне - обстоятелството, че Елмина бе сред последните, щеше да го улесни при евентуалното й изваждане от строя.

„Боже! - ненадейно го връхлетя удивлението от собствените му действия. - Какво правя?! Мигар само до преди месец и половина гледах на себе си като на доживотно свързан с предадения ми в наследство медицинариум и изпитвах огромна гордост от това?!“

Тази му слабост обаче премина бързо и той се съсредоточи върху непосредствено предстоящото. Машинално, като на сън, пое връчените му от медицинариста 2 980 корондола (явно поради опасностите, с които бе свързана дейността им, бонуси по повод на празника имаше само за ловците на въдворенци, но не и за президентите на и служителите в медицинариумите) и ги пъхна в джоба си. Сетне се поздрави с Мелвил, подир което, загледан в подкарваната към горичката от седемнадесетте медицинариста върволица невъдворяеми, сред които мерна бодро крачещата с последните Елмина, внезапно се стегна.

Спокойно, сякаш никога не бе бил толкова спокоен, прекоси медицинариума и, също както през оная злокобна вечер на 17 март, го напусна през задния вход. Сетне забърза през неусетно сгъстяващия се здрач на наближаващите бели нощи по следите на новия си живот, каквото и да му донесеше той.