Шумна тълпа, блъскаща се, крещяща, огромна. Метрото в час пик. Шест часа е, а светът сякаш е спрял в смисъла на огромното си, безспирно движение. Тая безформеност трудно би могла другаде да се види. Може би на някой протест или футболен мач. С тази разлика, че общата цел далеч не е толкова ясна. Не че, на въпросните две, е. Идеята им е подкрепа на дадена кауза. Това формира някакво, да кажем, общество. Но толкова лесно ли се формира общност? Все ще се случи нещо и ще започнат караници, кавги. Някой ще изкаже мнение, друг няма да е съгласен, има ли и алкохол, какво следва е очевидно. Дали това не е борбата на индивида срещу масата? Опитът на неразбрания, да стане лидер? Да изпъкне и да бъде забелязан, същевременно отразявайки собствения си бунт спрямо стадото... Но да се върнем на метрото и на хората в него. Всички просто бързат нанякъде. Всеки със своята мисъл и крайна точка. И въпреки това, поне на пръв поглед, са именно една безформена маса. Измъчени хора на средна възраст, връщащи се от работа, майки с колички, вероятно отиващи на вечерна разходка, младежи, говорещи на висок глас, деца забили поглед в телефоните си...
Има ли такова понятие като индивидуалност, или масата е индивида? Ей такива някакви мисли се въртят в главата ми, докато се опитвам да си поема глътка въздух сред хората. На общият фон обаче се откроява някаква групичка пийващи студенти. Сесия е, тая гледка вероятно е най-често срещаната в софийското метро, а и навсякъде около университета. Три момчета с бира в ръка, водещи някакъв спор и едно момиче, изглеждащо сякаш не на мястото си. Защо ли? Не мога да кажа. Сиви коси, бяла рокля, нежна усмивка, замечтан поглед,потънал в далечината. Именно то привлича вниманието. Сякаш просто не е от този свят.
Какво прави тук изобщо?
И аз съм от тези, бързащите, но тъй като скоро никъде няма да стигна, заслушвам се в разговора. Какъв по-добър начин от това да убие човек времето. Имам бъдещ талант за бабичка в градския транспорт.
- Аз съм на мнение, че трябва да се ходи на лекции. Иначе за какво си даваш парите? Да не говорим, че все нещо ще научиш, колкото и да не искаш. Пък и друго си е цял ден с колежките. СУ направо си е рай, от тая гледна точка. А и вкъщи се отегчавам. - единия, някакъв с нищо незабележим, русоляв младеж, изломотва, ръкомахайки от време на време.
- То всичко това много хубаво, ама по – приятно занимание от пиенето на бира в Борисова няма, аз точно това и правя, а ти си ходи на лекции, щом искаш. Ей ся, като свърши сесията и се постопли малко, за мен почва живота.
Това усмихнато, пухкаво момче, ми напомняше на мен. Като изключим усмивката. Да, помислих си, какво по – хубаво, наистина. Нали и моето, мило ежедневие предимно в това се състоеше. Да си направиш една хубава разходка из парка, да погледаш хората, дърветата, птичките. Малките неща. А след това да поседнеш някъде на слънце със стъкло студена бира и евентуално някоя книжка. Ах, каква поезия...
- Е, че спира ли те някой да правиш и двете. Това твоето, ако е живот...
- Никой не ме спира, просто що трябва да са и двете, като може и само едното.
- За да придобиеш знание, да се научиш на постоянство, как за какво. После като почнеш
работа, вместо да си на нея, пак ли ще ходиш да пиеш бира по градинките?
- Звучиш като майка ми...
-Абе, що млъкнете и не го зарежете тоя гимназиално мислене и двамата, най-накрая. Аз пък искам да пиша и да се самоизразявам. За това и записах. Дали ще е на лекции, или вкъщи все ми е тая. Далеч не е университета важното. - дойде от третия - нисък, дългокос, предполагаемо хипи.
Замислих се, каква беше целта на този разговор изобщо. Различни мнения, различни идеали. Липса на такива. Какво значение имаше всичко това, далеч по-важни неща има на тоя свят. Или изобщо няма важни неща. Но това отново няма никакво значение. Прищя ми се да се намеся някак в този разговор, да кажа и аз нещо. Виждах себе си във всеки един от тях. Това, което ме възпря, беше последвалото:
-Наде, къде пак се зарея, кажи ти какво мислиш?

Точно тогава метрото стигна до станция „Надежда“. Тя просто се обърна и слезе. Останах
загледан в малкото празно пространство, което доскоро бе заемала. Колко символично.