Слънцето припичаше необезпокоявано от сутринта. Следобед за разнообразие се появиха няколко облачета. Морето синееше чак до хоризонта. Навътре беше спокойно, а към брега се образуваха неголеми вълнички, които блестяха с белотата си. Плажът изглеждаше пуст за това време от годината. Десетина души изтегнати на големи хавлии, допълваха декора.
        На мокрия пясък, докъдето стигаха водните пръски, малко русокосо момиченце строеше приказен замък. Беше облечена с цял небесносин бански на жълти точки с туту на кръста. Имаше пълничко, но пъргаво тяло. Изведнъж спря играта и изтича до баща си, като стискаше нещо в ръката.
          - Тате, виж! Намерих си щастие - отвори малката длан пред очите му и в нея блесна бяла мидена черупка. Не по-голяма от левче, със златист кант, а вътре - сякаш се оглеждаше дъгата. Преди няколко дни, бяха прочели приказка за щастието, намиращо се точно под дъгата.
           -  Да, Ани! Ти вече си имаш щастие, като в онази приказка.
            Звънливият смях на момиченцето огласи плажа и всички погледнаха към нея. А тя притворила очи, докато се смее, изглеждаше прекрасно. Русите й кичури, подхванати от ветреца, падаха леко по лицето - същинска принцеса. После остави мидичката на хавлията и изтича да продължи играта. Двамата бяха дошли да отдъхнат в този топъл летен ден. Той лежеше по гръб, а слънчевите лъчи галеха нежно лицето му като опитна любовница.
          - Какво повече може да искам от живота?! - едва чуто прошепна въпроса.
           В този миг се чу детски писък и хората се разкрещяха. Бащата потърси момиченцето. Не я видя и скочи набързо. Успя да зърне главичката на Ани, която набързо потъна. С няколко скока стигна водата, хвърли се без да мисли и заплува към мястото. След няколко загребвания, се гмурна към дълбокото. Усещаше водовъртеж. Дъщеря му лежеше неподвижно на дъното. Грабна я през кръста и заплува към повърхността. На брега нямаше спасител, а хората - шокирани от видяното, крачеха насам-натам. Понесе момичето на ръце, после внимателно го сложи на пясъка. Издълба ямка за главата, започна да притиска с длани ритмично сърцето й да вкарва въздух в устата. Никой не пророни дума. Времето сякаш спря в напрегнато очакване. След десетина опита, най-накрая детето пое дълбоко въздух и повърна вода. После отвори очи и всички въздъхнаха с облекчение. Линейката дойде на десетата минута и ги откара в болницата.
        "Господи, какво толкова ти сторих, че ме наказваш така?" Това си помисли, докато се опитваше да седне в леглото. Болничната стая бе с три легла, но нямаше други пациенти. Преди години щеше да проклина тази самота, но вече беше свикнал с нея и никак не го притесняваше.  
          Всеки  ден продължаваше да се връща към злополуката с Ани, когато едва не я загуби. Неговата жена така и не му прости невниманието. Постоянните намеци, упреци и подмятания ги отдалечиха. Постепенно любовта си отиде.  
          Най-накрая успя да спусне крака на пода. "Къде се дянаха пустите чехли?" - тази мисъл го разсея за миг от спомените. "Ще се напикая, ако не стигна по-бързо до тоалетната." Инсултът беше обездвижил изцяло лявата му ръка. За щастие можеше да движи краката, но левия не вдигаше, а суркаше по земята. Казаха му, че има право на придружител. Ала близки хора не му останаха. Хвана здраво с дясната ръка дръжката на триопорния бастун и бавно се изправи. Тоалетната беше в левия ъгъл на стаята, така че трябваше да направи седем-осем крачки. Нищо работа за здрав човек, но за него цяло пътешествие. Докато опитваше да се облекчи, си каза наум: "Ама и простатата, точно сега ли трябваше да се обади? Ще кажа утре на лекаря, дано предпише някакво хапче." После се върна и седна отново на края на леглото.
         Минаха четиресет години оттогава. В дясната си ръка държеше същата мидичка, която дъщеря му намери. Е, тогава мислеха, че е открила щастието, като в приказката. Ала след инцидента Ани се промени. Затвори се в себе си - никой и нищо не я интересуваше. От някогашното ведро и лъчезарно дете, нямаше и следа.  
         Щом навлезе в пубертета, се разболя от маниакална депресия. Настроенията ѝ се меняха непрекъснато - от еуфория, до подтиснатост и тъга. Един ден, когато майка ѝ се скара, че беше забравила за лекарството, Ани просто грабна ножа и... Криминалистите преброиха 38 прободни рани. Настаниха я в психиатрия, но нещата се влошиха още повече. Изписаха я след две години. Няколко месеца по-късно се самоуби като скочи от покрива на блока. "Май промених съдбата, може би моето слънце, трябваше да угасне в онзи ден, там - на морското дъно. Това беше последната мисъл, която мина през главата му.
         На сутринта дежурната сестра го намери проснат на пода. Беше протегнал ръка към мидичката наблизо. Тя повика санитарката, да помогне с носилката и каза:
          - Милият, сякаш се е опитвал да стигне тази мидичка? Сигурно му е някакъв скъп спомен!