Олекнали от прозрачната синева на високия въздух, юлски хора размечтано гравираха с поглед върху отсрещните гърбици на планината кротките си мечти за вечност. Вдясно един случаен връх закачливо издебна Слънчевата торба, изтупа я хубавичко и оранжев прах полепна по олисялото му чело, разпиля се из скута на полегналата в коленете му непокорна равнина. Тревата се запали от милувката и заразказва приказки отпреди Сътворението.
Тъкмо върхът да повярва, че е несбъднат вулкан, и луната изгря. Хората побързаха да скрият зад обективите изумлението, че обективните истини са всъщност недобросъвестно проверени вероятности. Гатанките на традиционното доверие увиснаха по таваните на съмнението като паяжини, в които се заплетоха ята думи на баби, прабаби и архивари на народни умотворения. Защото до раковината на Мальовица луната едрееше – неопровержима, бавна като очакване, току срещу приклекналото кълбо на деня. Набъбналото ѝ безгрижие смути все още светлото ширине на хоризонта, което призна нейната ...