Олекнали от прозрачната синева на високия въздух, юлски хора размечтано гравираха с поглед върху отсрещните гърбици на планината кротките си мечти за вечност. Вдясно един случаен връх закачливо издебна Слънчевата торба, изтупа я хубавичко и оранжев прах полепна по олисялото му чело, разпиля се из скута на полегналата в коленете му непокорна равнина. Тревата се запали от милувката и заразказва приказки отпреди Сътворението.
Тъкмо върхът да повярва, че е несбъднат вулкан, и луната изгря. Хората побързаха да скрият зад обективите изумлението, че обективните истини са всъщност недобросъвестно проверени вероятности. Гатанките на традиционното доверие увиснаха по таваните на съмнението като паяжини, в които се заплетоха ята думи на баби, прабаби и архивари на народни умотворения. Защото до раковината на Мальовица луната едрееше – неопровержима, бавна като очакване, току срещу приклекналото кълбо на деня. Набъбналото ѝ безгрижие смути все още светлото ширине на хоризонта, което призна нейната царственост, като захамелеонства в сиво.
Хората безпомощно се разровиха из неуслужливата си училищна памет, за да подчинят тайнството, обличайки го в рамката на някое определение или просто кръщавайки го с име. Но фактът, че слънцето отказа да бъде обстоятелство в максимата: „Нищо ново под слънцето!”, се блещеше и от двете им страни. Двата хълбока на планината - доморасли прагове на вселената, се смълчаха в златните и сребърни реки, които течаха едновременно, сливаха се в опиянение, без да се съобразяват с педагогическите претенции на друга една приказка - за заслужените награди.
Хората нямаха време да потърсят морални оправдания, защо са наградени с безплатни билети за космически спектакъл, в който слънцето и луната си разменят светлинни клетви за свободата си. Те виждаха как страстта се свлича отвъд и отива да гаси пожара си в нечии ранни сънища, а в същото време лененият дъх на луната вързва люлки за самодивските камбанарии на поети и влюбени. И докато вселената опровергаваше библиотечните илюзии за съществуването на „виенска самба”, зрителите отчаяно се опитваха да игнорират физиката с всичките ѝ закони и да поберат двата края на спектакъла върху сърцето на един миг.
Сякаш тази среща-раздяла беше код към въпросителни, намерили отговор в нови въпроси, които решаваха старите, като ги обезсмисляха. Луната с настоятелна и неотстъпчива женственост превземаше праговете на далечните контури на планината и когато се изкатери над тях, кръгло се втренчи в умаломощените от тържеството ѝ оранжеви отблясъци.
Хората се умълчаха по пейките пред хижата, сглобявайки философския пъзел за същината и сънищата на срещите. След като стигнаха до нечовешкия извод, че смисълът на срещата е в разминаването, те прибраха допълнителното си зрение, останаха само по ръце и устни и се заеха да довършат онова зрелище, което природата им отказа.
© Христина Петрова Todos los derechos reservados