Глава 6: Дрен
Реан вече беше разгледал цял един свят - неговият свят. Беше видял големи градове, беше виждал огромни градове, с небостъргачи, градски паркове, невероятно високи хотелски кули, квартални гета, рибни пазари, централни бутикови улици, молове, сиропиталища, болници, театри, кина, вестникарски будки, метро станции, кафенета, ресторанти, кухни за бездомници, летища, правителствени сгради, увеселителни паркове, гробища, изследователски центрове, музеи, университети, площади, фонтани, мостове, наркомани, проституция, бардаци, цветарски магазини, банки…
Честно, Реан си мислеше, че каквото е имало да се види - вече го е видял и нищо не можеше да го изненада. Все пак цивилизацията на Еос беше векове назад, въпреки тяхното използване на тъй нареченото ша'кти. Колко беше грешал само, как се беше взел за по-велик от тези хора и как ги беше подценил. И те го бяха изненадали точно когато изобщо не го очакваше! Дрен го хвана тотално неподготвен!
Дрен! Градът беше огромен, наистина огромен. Само един преценяващ поглед беше достатъчен за Реан да прецени, че Дрен имаше големината на Париж, подредеността на Барселона, както и студенината на Москва. Но не големината изненада Реан, въпреки че да види такъв, дали мегаполис подхождаше, тук в този свят, беше наистина неочаквано. Красотата на Дрен беше това, което умът на Реан не можеше да побере!
Висока петдесет стъпки елипсовидна кристална полупрозрачна и тънка като стъкло стена опасваше целия Дрен. Очевидно това чудо на чудесата беше невероятно здраво, направено да пази града от всички ледени бури, високи океански вълни и дори вражески армии. Малки и тънки кули направени от същия кристал, с невероятно остри върхове изглеждащи почти като копия, стърчаха на десетина стъпки над стената, равномерно разположени по цялата елипса. Стъклената стена заобикаляше и пристанището и сякаш нямаше процеп от където да влизат риболовните кораби, но докато Реан гледаше като малко дете, точно по средата стената се разполови, пропусна малък рибарски съд и се затвори отново без следа от сглобка! Неверноятно! Ето, че и същото се случи точно там където каменният път свършваше - стената се раздели за няколко коли и после отново стана цяла!
- Как? - успя да промълви само Реан,
- Ша'кти, разбира се! - с усмивка му отвърна Крон.
И стената колкото и красива да беше, не можеше да се сравнява с вътрешността на града. В самия център на Дрен беше построен невероятен дворец от бял камък украсен на места със сребърни плочки, множество различно високи кули и покриви направени от явно от същия кристал използван за стената. Около двореца се простираше огромен кръгъл площад от който тръгваха всички главни улици пресичащи града - като лъчове на звезда. От тези основни лъчи тръгваха други улички, успоредни на самия дворец, които отново образуваха елипса. Всичко беше толкова подредено, нищо общо с безразборно разраствалия се Фейрам!
Сградите из града в различните сектори си приличаха, явно не всеки можеше да строи каквото си поиска. Повечето бяха направени от искрящо бял камък със стъклени покриви, но имаше и такива с малки сребърни плочки, като люспи на риба, по фасадните им стени. Явно това бяха жилища на благородници или просто богаташи. Имаше и по-различни постройки - такива измазани с различен цвят мазилка - червен, жълт, зелен, оранжев, черен и т.н. - повечето от тях бяха с червени или черни керемидени покриви, но самите керемиди изглеждаха сякаш подсилени със същия кристал отгоре, защото залязващото слънце ги караше да сияят призрачно красиво. Тези цветни гради обаче бяха скупчени в определени сектори и много рядко се мяркаха из останалите части на града.
Последното което Реан забеляза, беше че етажността също беше важна и в никой сектор нямаше разминаване във височината повече от един-два етажа. Дрен както изглежда беше открил как да строи и небостъргачи, тъй като в дясно от двореца четири сектора имаха високи стъклени блокове, такива каквито човек би очаквал да види в Ню Йорк или Дубай, като най-високата от тях имаше около стотина етажа! А той си мислеше, че е попаднал в дивашки свят!
Тъкмо Реан да успее да се отърси от първоначалния шок, когато погледа му улови нещо като много тънък и едва забележим купол простиращ се над Дрен. Птиците минаваха свободно през него, изглеждаше все едно е, хмм, чист смог над индустриален град. Само смътното пречупване на светлината през него издаваше, че е там. Небеса!
Усети, че е казал последното на глас, събра мислите си, върна погледа си на групата и видя, че Мая сочи точно тези дъгови проблясъци на Крон.
- …времето. Точно така, Дрен му казват чадър, защото чрез него може да се правят минимални промени в климата под самия чадър. Например при задаваща се огромна буря, този чадър ще спре част от силата ѝ, и Дрен няма да бъде скован в лед. Може и да се покрие с дебела снежна покривка, но чадърът ще задържи температурите по-високи от колкото навън. Също така ще раздроби огромна градушка на малки прахообразни парченца сняг, вместо да се изсипят късове лед над главите на хората. И още разни такива дребни неща, които обаче биха спасили града както от щети, така и от загуба на хора. И преди да сте попитали как, Дрен пазят това в тайна и е забранено да се пита, така че нито думичка за това пред никого!
Чадър, който пази града от бедствия? Вярно, името беше дървено, но ако това чудо наистина беше толкова ефикасно…Тези хора, наистина бяха невероятно напред, и бяха впрегнали...няма значение. Никога повече Реан нямаше да подцени нито един човек от Еос.
- А дали би помогнал при нападение над града по някакъв начин? - излезе въпроса от устата на Реан.
- Не знам. Не е имало война от хилядолетия в Дрен и освен библиотекарите, главнокомандващия и краля, едва ли има други които могат да отговорят на въпроса ти. И само гледай да не го зададеш на някой друг, че като нищо ще си на бесилката за всяване на смут. - с почти шушнещ глас му отговори Крон.
Петимата потеглиха бавно и мълчаливо по широкия калдъръмен пет към входа на Дрен. Впечатляващия процеп не беше нито порта, нито врата, нито пролука. Беше си точно вход. Ясно бе, че Крон трябва да разговаря със стражите, така че всички бяха притихнали без никаква идея какво може да се случи. Реан всъщност очакваше най-лошото. Добре беше човек да очаква възможно най-неприятната ситуация, така че после да е благодарен на това което е получил.
За миг очите на Реан уловиха бял силует стоящ сред няколко рехави бора в ляво от пътя, но когато извъртя глава на там нямаше нищо. Изглеждаше толкова истински - доста висок човек в някаква странна бяла униформа със скръстени зад гърба ръце. Ако можеше да го погледне пак, беше сигурен че ще се сети и къде е виждал тази униформа преди. Не беше важно това сега обаче.
Пред входа имаше опашка от няколко фургона и Реан се усмихна наум. Хората бяха построили такъв невероятен град, но очевидно организацията по влизането и излизането беше на първобитно ниво. Оказа се, че входът се отварят един път за влизане, после за излизане, после пак за влизане и т.н. Коли и хора се пускаха на групи след проверка на документите и прилежащите товари. Всичко ставаше бавно, но за щастие не и изнервящо. Никой не се мотаеше, не мрънкаше и не мързелуваше - имаше си определен поддържан ритъм и ред.
Докато чакаха Реан се зае да огледа кристалната стена по-подробно. Можеше това да се окаже последната му гледка преди да бъде захвърлен в някоя тъмница, а тя си беше красива. Прегърна Мая през кръста и зарея поглед по полупрозрачната стена.
- Трябва по-често да го правиш. - чу се тихият весел глас на Мая.
- Кое? - попита унесено Реан докато погледа му минаваше по смътните очертания на сградите виждащи се отвъд стъклото.
- От как се озовахме на онази поляна рядко се сещаш да проявиш каквато и да е нежност. Най-големият ти жест беше когато се хванахме за ръце в онзи град.
Реан обърна глава към Мая, а тя го гледаше сякаш го вижда за първи път от много време. И както се оказа и той нея. Не се беше замислял, че може да им остава само ден да са заедно. Или час. Войната отново ги беше настигнала, познатите черни сенки стъпиха и в този свят, а ето че и бесилка ги заплашваше само защото не са благодарили правилно.
- О, Мая. Толкова съжалявам. Главата ми е пълна с толкова мисли, че постоянно съм отнесен на някъде. И си абсолютно права, трябваше да ми мине през главата, че това може да са ни последните мигове заедно. Кой знае какво може да ни сполети вътре. - и отмахна леко с глава към Дрен.
Реан притисна Мая към себе си, завъртя черните ѝ къдрици с дланта си и прошепна на ухото ѝ:
- Преживяхме толкова много заедно. Бяхме къде ли не. Бихме се, страдахме, загубихме и унищожихме света. Дойдохме в нов и ни беше даден втори шанс. Каквото и да става не бих заменил времето прекарано с теб за нищо. Обичам те сега и завинаги. - след което я целуна така както онзи слънчев ден в Испания когато си казаха "Да" на един малък пуст плаж.
Целувката им продължи сякаш вечност и мислите на Реан спряха. Вечност или миг, всичко се върна отново когато отвори очи. Мая му се усмихваше, Джейд ги гледаше одобряващо, Крон намръщено, а Алисън сякаш гледаше през тях. Напоследък все така гледаше това момиче. Сигурно беше заради майка ѝ.
Ето че най-накрая петимата се озоваха пред един от десетимата гвардейци отговарящи за входа. Бяха облечени с леки метални ризници направени да изглеждат като рибени люспи. Тези хора наистина се гордееха с миризливия си занаят. Всъщност на втори поглед на Реан в крайна сметка му хареса идеята, имаше някаква красота в цялата картина. Всеки от тях имаше по една кожена лента на челото, минаваща през връхчетата на ушите им, най-вероятно за да не замръзнат.
- Документи, местожителство и работа в Дрен? - механично изрече най-близкия гвардеец и изпъна ръка в очакване на документите.
- Привет! Казвам се Крон Еалер, понастоящем владетел на Крондейл! - каза официално Крон и стисна ръката си в юмрук пред гърдите си, така че да се види кралския пръстен-печат. Интересно кога ли го е сложил, зачуди се Реан. - Това е принцеса Джейд Еалер, а това са…
- Документи, местожителство и работа в Дрен? - повтори отново стражът, този път настоятелно и леко враждебно. Явно не обичаше подробности.
- Както ви обяснявах, добри войнико, ние сме от Фейрам, идваме по официални дела в Дрен. За съжаление документи нямаме. Случи се инцидент с нашите макулати докато пътувахме и…
Петима от стражите се нахвърлиха върху Крон, Реан, Джейд, Мая и Алисън миг след като Крон спомена, че нямат документи. Лицето на Реан опря плътно в камъните и усети металния вкус на кръв по устните си.
- Само да сте направили нещо на… - не успя да довърши заканата си, тъй като устата му отново посрещна каменния път.
Кожени въжета стегнаха ръцете зад гърба му, а други се увиха около краката му. Измъкване нямаше. Реан беше очаквал точно това да се случи и сега се надяваше просто да ги сложат в една или поне близки килии за да може да вижда Мая. Завъртя леко глава, но вместо Мая видя вбесения поглед на Крон, който се опитваше да говори, но му бяха натъпкали някакъв вълнен парцал в устата. Май трябваше да занижи още очакванията си.
От някъде се появи каруца, натовариха и петимата и Реан успя само да види как входът се затваря зад тях и някакви качулати фигури ръкомаха с ръце. Стрехи на сгради започнаха да се сменят пред очите му, табели на ханове, тук там го лъхваха и миризми, ето че минаха и няколко богаташки къщи, сега пък това май бяха шивашки ателиета съдейки по табелите, последваха нови гостилници, жилищен район, по шума на това май беше пазар, точно така - ето ги сергиите, после стрехите се смениха отново с жилищни къщи, и…Реан загуби интерес и намести се леко към проснатата до него Мая и потърси ръцете ѝ. Оказаха се доста близо до неговите, бяха гръб в гръб все пак, и сплете пръсти около нейните.
Тъкмо взе да се унася от потракването на коларските колелета по улицата, когато каруцата им изведнъж спря и талаш се посипа по лицето на Реан. Дали бяха стигнали? В този огромен град щеше да отнеме доста повече от половин час за да стигнат до центъра му със скоростта на каруца. Чу се щракване на някакви ключалки, след което каруцата навлезе в нещо като тунел и продължи на смътната светлина хвърляна от малки огнени сфери, явно поддържани с ша'кти. Интересно. Тук там се виждаха и решетки, през които проникваше дневна светлина, явно отдушници. Тунелът изгледаше достатъчно широк да се разминават коли вътре и явно минаваше под града. Пряк път може би? Или пък вече бяха в тъмницата?
Набраха скорост в тунела, тъй като тук нямаше кой да им пречи и след около час и ново изщракване отново бяха на светло. Погледа на Реан срещна стена много подобна на тази заобикаляща Дрен, само висока няма и десетина стъпки и почти прозрачна - вероятно дворцовата стена. Смениха се доста различни тавани и стени - каменни стъклени, мирис на коне ги срещна няколко пъти, докато най-накрая колата им не спря пред дебела дървена врата и не бяха разтоварени и предадени на други стражи. Няколко каменни коридора вонящи на мухъл и вече се намираха в тъмницата.
Реан все пак беше възнаграден - развързаха ги и оставиха всички в обща голяма килия с кристални решетки, без никаква прозрачност обаче. Явно Дрен много си падаха по този материал. Ако оцелееше се закани да си вземе сувенир и да го разучи, когато му се отдаде възможност.
- Мая, добре ли си? Нараниха ли те? - попита Реан докато се втурваше към нея, миг след като ги развързаха.
- Не, всичко е наред, не се безпокой. - отвърна му тя.
Реан огледа останалите. Изглежда Крон и той бяха пострадалите, ако се броят разбитите им устни. Джейд започна да изтупва талаша от вълнените си дрехи, Алисън гледаше в една точка някъде към решетките, а от очите на Крон изглежда се опитваха да стопят стената.
- Какво следва сега според теб? - попита Реан надявайки се погледа на Крон не да не го убие на място.
- Тези проклети, кучи…Взеха ми пръстена. Да се надяваме, че ще го покажат на когото трябва иначе лошо ни се пише. Много лошо.
Гвардеецът пред тяхната килия им направи жест с ръка и изшътка да говорят по-тихо.
- Остава ни само да чакаме, да видим кога новините ще стигнат до някое официално лице. Говорим каквото се разбрахме ако се наложи вие да говорите, не прекъсвайте никого и благодарете на силата на Дрен за всичко когато ви се отдаде възможност. И не питайте нищо!
Крон разбира се нямаше нужда да им повтаря тези неща, но Реан беше свикнал с него. Не на всички хора в Еос можеше да се разчита, още повече че над половината население на света беше селско, а над деветдесет процента - простолюдие.
А че чакаха, чакаха. Слънцето залезе, падна нощта, изтърколи се, след което прекараха и едно безкрайно утро с бунтуващи се празни стомаси. Дните тук имаха по трийсет и два часа и ако ти се налагаше да чакаш нещо, времето течеше ужасно бавно. И тъкмо когато Реан започна да си мисли, че и днешния ден ще ги държат гладни и затворени, някъде в ранния следобед, дойдоха трима по-леко екипирани гвардейци и единия от тях отключи килията. Ескорт!
- Ти и ти! - посочи един от гвардейците към Крон и Джейд. - Тръгвайте с мен, кралят все пак реши да ви даде шанс! - продължи облеченият с дебели чисто бели дрехи и тънка сребърна ризница върху тях. Много странен и къс кинжал висеше от колана му, с проста кания от бяла кожа.
Крон и Джейд се изправиха бавно, с някакво престорено изящество. Явно сега беше момента да се държат царствено и въпреки умората и глада, трябваше да издържат поредното изпитание. Реан определено не им завиждаше.
- Последвайте ме! - заяви отново троснато гвардееца, след което тръгна напред по коридора без да се обръща. Крон и Джейд го следваха, естествено, а по петите им вървяха другите двама гвардейци, екипирани със същите кинжали.
Стъпките от ескорта бавно утихнаха. Реан и Мая се спогледаха уморено, а Алисън се присви в ъгъла и задряма. Изглежда май и днес нямаше да ядат.
- Какво мислиш? Дали Крон ще има успех с краля? Той все говореше, че тези хора имат доста странни порядки, ами ако нещо ги обиди? Ще бъде ужасно да изгнием в тази тъмница след всичко през което преминахме. - каза Реан към Мая и седна по-близо до нея на каменния под.
- Всъщност аз вярвам, че всичко ще бъде наред, Реан. Не може да мислим и очакваме само най-лошото. Крон все пак е вече е крал, така че според мен има голям шанс да се разбере с тукашния владетел независимо от обстоятелствата. А и не е никак глупав, все ще измисли нещо.
– Дано си права. И на мен ми писна от несполуки. Но ако се измъкнем изглежда отново ще трябва да се борим с Рушителите. - в този момент Мая хвърли поглед към спящата Алисън. - О, какво. И без това сигурно ние знаем по-добре от всеки друг в този свят за тях и ще трябва да им разкажем. Съмнявам се, че ще може да направим и този път нещо, ама кой знае. Начина по който боравят с "ша'кти" - натърти на думата с насмешка - може все пак да помогне.
Чуха се отново стъпки от към коридора и двамата им пазачи се отправиха към общото помещение. Отново беше време за смяна. А и след като кралят се беше съгласил да говори с Крон, вероятно затворниците вече не се считаха за опасни. До сега не ги бяха оставяли сами.
- Брей, миг усамотение. - каза Реан и изгледа злобно тъмничарите. - Май освен да заспиваме отново и да чакаме Крон да ни измъкне, друго не ни остава. - Реан прегърна Мая, сгушиха се и пробваха да се унесат. Алисън вече сигурно караше втори сън.
Няма и няколко минути Крон усети Мая да трепери. Отвори очи и видя, че държи главата си с лявата ръка.
- Мая, какво има? Добре ли си?
- Пак това ужасно главоболие… - каза разтревожена Мая. - Появи се отново, само че сега е различно. Освен, че е много по-силно, сега мога да усетя…нещо. Не знам как да ти го обясня, като аз самата не знам какво е…
- О, Мая…Сигурно е от преумората или от глада. От това трябва да е. - каза Реан с престорено успокоение, като в този мъничък миг му минаха какви ли не болести през главата и тревожната мисъл, че тук медицината беше на първобитно ниво. Нормално беше човек да се притеснява, но най-вероятно наистина беше нещо съвсем дребно. Точно такова беше!
- Реан…Не е от това. Когато започне това главоболие, освен че ми се вие свят, виждам или по-скоро усещам нещо като отблясъци. Светлини като маяци, които са сякаш в периферното ми зрение и като се обърна към тях изчезват. Но аз продължавам да знам, че са там. Много е странно. И това проклето главоболие!
- Пробвай да поспиш. Сложи си и качулката, да не би да ти изстива главата. Друго за сега не ми идва наум, но веднага като пуснат от тази клетка ще потърсим билкари. Ако не друго, поне главоболие и треска церят добре. Имаме и останал тес ако случайно се наложи.
- Ако се пресегна… - замлъкна Мая и протегна ръка напред. Сякаш мога да го пипна. Да го разтворя. Боли…Но сякаш ме влече. - Мая затвори очи и стана.
- Мая какви ги вършиш! - каза Реан уплашено, а в този момент Алисън се събуди.
Мая направи крачка, продължи да мърмори под носа си за болката, отваряне, близък маяк и да задава нелогични въпроси. Втора крачка и изчезна. В единия момент беше там и в другия я нямаше. Нито звук, нито следа.
Крон се вцепени от ужас. Какво се случи току що? Някой направи нещо със ша'кти? Магия? Какво по дяволите беше това? Докато паниката го обземаше и устата му пресъхваше, мислите му се блъскаха свирепо в главата. Усети, че някой го дърпа за ръкава. Обърна се и погледна Алисън. Сочеше му нещо отвъд кристалната решетка. Погледна натам и я видя! Мая стоеше от обратната страна на килията им! По някакъв начин беше направила нещо, което никой никога в цели два свята не беше правил! Беше се телепортирала!
- Мая! Мая, чуй ме. Не знам как направи това, но трябва веднага да се върнеш обратно! Стражите ще са тук всеки момент и кой знае какво може да ти направят!
- Аз…
- Помниш ли как направи това? Направи го пак! Моля ти се! Ще говорим после. Мисли, моля те, мисли. - каза Реан със шепнещ глас. Беше хванал кристалните решетки и гледаше с тревога ту към Мая, ту към коридора. Алисън беше застанала до него вперила невярващ поглед в Мая.
- Може би ако го направя на обратно…. Ох, Реан, боли ужасно… Тук и после там…
И Мая се озова зад тях, на същото място от което изчезна преди. Реан мигом я прегърна силно и ѝ помогна да седне. Изглеждаше изморена, но сякаш главоболието ѝ вече го нямаше.
- Добре ли си? Боли ли те главата още? Усещаш ли нещо друго?
- Не…Всичко е наред, болката изчезна и виденията и усещанията престанаха. Но беше много странно. Можех да видя много места през тези…дупки. Някой изглеждаха нормално, но други… Умът ми не го побира… - гласът на Мая сякаш утихваше все повече.
- Разбирам. Почини си. Ето легни тук. Ще мислим по-късно за това. - Реан я прегърна до себе си и опря глава в нейната. - Алисън, стига си ни гледала все едно сме чудовища! - тя все още стоеше права и гледаше втрещено.
- Реан! Тя! - започна да мести погледни към двамата и след това към мястото от което Мая изчезна и се върна. Там! После имаше…О, ти не знаеш! Но аз видях! Такова количество и такава сложна фигура…Не мога да го повярвам! - крещеше несвързано Алисън.
- Хей, хей! Спри. Тихо. Ела седни обратно. Нека не привличаме внимание. Ще ни разкажеш всичко, нека само се върнат Крон и Джейд. Хайде де! Стига стърча там! - Реан се опита да я убеди да се успокои. Алисън се съгласи, но седна далеч от тях и продължи да им мята притеснени погледи. Какво пък, и без това си беше странна птица.
***
Шибани нещастници! Проклети зимни плъхове! Той беше крал, а го водеха като затворник отиващ да чуе присъдата си! Почти цялото му семейство беше загинало, а тези хора нямаха и капка уважение към никого. Идиоти! Мизерници! Щеше да ги унищожи. Докато минаваше покрай някой страж стискаше яростно юмрук и си представяше как той се превръщаше в прах. Можеше и да не може да пречупи повече от капка ша'кти, но това не му пречеше да задоволява отмъстителните мисли на съзнанието си.
Бяха му изтръгнали и бащиния кралски пръстен все едно го е откраднал. Откраднал! Ха! За какви се мислеха! Искрено се надяваше вестите вече да са пристигнали по някой макулат до Дрен иначе щеше да се разправя с превзети неверници дни, ако не и седмици. И то само ако останеше жив до тогава. С толкова гняв в себе си като нищо да увиснеше на бесилото някоя сутрин. Навлечени преструвковци! Крондейл можеше и да не е толкова велико изглеждащ като Дрен, но поне беше сплотена държава скрепена с любов и чест, а не като тези снежнобели странници крепящи се само на легенди, гордост и страх. Велики, друг път.
Крон и Джейд напредваха бавно навътре в двореца, но той така и не успяваше да забележи нищо от случващото се наоколо. Гледаше с огнен поглед всеки мъж в униформа и подминаваше безизразно всяко чудо около себе си. Коридорите не бяха обичайната гладко излъскана каменна гледка. Имаше и такива разбира се, но много често се срещаха подобните на стъкло стени и тавани, които позволяваха дневната светлина да навлиза колкото се може по навътре и създаваше усещане за далечен домашен уют.
Пана от сребърни нишки красяха много от стените, малки светли ниши излагаха на показ чудно красиви сребърни мечове с различна големина, огромни странно пречупени лъкове с искрящи стрели се кътаха в други, малки ръчни щитове проблясваха от трети. Всичко това стоеше изложено върху стъклените стени на тези ниши, без никакви рамки или ремъци - сякаш залепено за чудатия полупрозрачен материал.
Подминаваха входове към малки и големи зали, коридорите се сменяха от почти прозрачни, до почти плътни, въпреки че стъклото сякаш оставаше същото. Меките тъмнозелени пътеки под краката им всъщност имитираха доста успешно трева и ако човек се загледаше щеше да види изящно изваяни цветни клончета в мраморния под, които се покачваха около педя по самите приказни стени. Цъфналите клонки се превръщаха в трънливи храсти, те пък се преливаха в лалета, които преминаваха в люляци, акации и други. Само това беше достатъчно да накара обикновения човек да стои и гледа с отворена уста.
Не и Крон обаче. Той вече беше идвал тук и след последния завой, който ги изведе в малка тъмна стаичка прикрита с обикновена дървена врата, разбра че изобщо не отиват при краля. Следваха неприятности, но той беше готов да ги посрещне. Джейд посегна да го хване за ръката, изглеждаше уплашена. Само да ѝ направеха нещо. Обърна се и видя готовността в очите ѝ. Разбира се, та тя нямаше преграда! Толкова повече ядове можеше да им създаде от колкото той с неговата решителност.
- Изчакайте тук! - тросна се един от гвардейците. Сякаш имаха избор…
Вратата се тръшна и останаха сами. Крон бързо огледа стаята. Имаше само маса, един дървен стол, няколко вериги смотани в един от ъглите и малко светещо кълбо захранвано от ша'кти. Изглеждаше като стая за мъчения, само където липсваше кръвта по тъмно кафявите стени и черният под. Странно как Дренското стъкло от толкова красиво можеше да се превърне в толкова отвратително. Дали изобщо беше стъкло? Ако се приближеше…
Трясъка на дървената врата накара и двамата да се обърнат. Мургав мъж с тъмно синя униформа, две глави по-висок от Крон се изправи и ги изгледа изпитателно. Лицето му беше изглеждаше младо, но сякаш преживяло много години. На кръста му висеше същият къс кинжал със сребърна дръжка като при гвардейците.
- Такааа - каза с леко провлачен глас новодошлият. - Няма значение кой съм аз. Ти обаче твърдиш, че си бил крал. Ха! Един крал не би стигнал до твоето положение. В килия в Дрен, на минути от бесилото! И тази русата патица била принцеса. По-скоро селска мома сервираща ейл вечер и задоволяваща мъжете нощем в някой хан!
- Как смееш да … - силна плесница изплющя през лицето на Крон и той едва успя да се задържи на краката си. Кръв текна от устата му, грамадата пред него носеше метална ръкавица.
- Престани вед… - нова плесница стовари Джейд на колене.
- Не си мисли, че твоето ша'кти може да направи нещо в тази стая. Тук не можеш да го подчиниш, най-много да се убиеш докато опитваш. Или по-лошо… - Озъби се в свирепа усмивка мургавият гвардеец.
Крон без да мисли се хвърли към униформеният, но този път беше свален от силен удар в крака. Онзи беше крил зад себе си някакъв сребърен прът, който почти счупи десния му крак. Само миг по-късно прътът зашари по цялото му тяло. Минаха няколко минути в удари, след което стражът извади ножа си от канията, хвана лявата ръката на Крон, сложи я на масата и с един замах отряза показалеца и средния му пръст.
Крон изпищя, вдигна ръката си и се свлече на земята. Беше му черно пред очите, устата му пълна с кръв, но изпепеляващата болка в лявата му ръка сякаш щеше да го убие. Трябваше да се съвземе, кой знае този изрод какво щеше да стори на сестра му. Успя да отвори очи и видя, че огромният го гледа любопитно и сякаш облекчено. След което се прехвърли към Джейд.
Тя започна да крещи, но докато Крон успее да стане и да се хвърли към него, безименният вече беше отрязал палеца на дясната ѝ ръка. Какво по дяволите правеше този…
Сестра му извика и изпадна в несвяст. Крон вече беше се метнал на врата му, повали го на земята и с няколко удара в бъбреците врагът му беше в почти безпомощно състояние. Взе ножа му с дясната ръка. Миг преди да пререже гърлото му, вратата се отвори, нахлуха двама от гвардейците с бели униформи и се нахвърлиха върху Крон с онези ужасни сребърни тънки прътове. Отново му причерня.
Усети, че го влачат и докато се усети, вече беше извън стаята за мъчения. Чу как тупват краката на сестра му близо до него. Отвори очи и слънцето влизащо през стъкления покрив почти го заслепи. Болката в ръката му беше изчезнала. Вдигна я и видя и петте пръстта на мястото си. Обърна се към Джейд и забеляза, че и нейния палец е там. Как…
- Добре дошли в Дрен. - насмешливо обяви техния мъчител. - Борбен си падаш, а!?
Крон се изправи и срещна погледа му. Човекът ги гледаше доволно! Доволно! Що за изрод беше този?!
- Какво ни направихте? - успя да излезе от устата на Крон, преборило се с армия от ругатни, хиляди импулси да го удари и грамада от други въпроси.
- Това, че сте живи, не трябва да ви кара да забравяте добрите обноски. - стана мрачно лицето на мургавият гвардеец със синята униформа.
Побъркани хора! За малко не бяха се избили, а сега този искаше благодарности! Лунатици!
- Благодарности на силата на Дрен за гостоприемството и подслона! - каза злобно Крон. Изчака да види, другия дали ще каже нещо, след което продължи. - Какво се случи току що?! - почти изкрещя Крон.
- Не всеки може да се среща с краля на Дрен когато си поиска. Особено някой от Фейрам. Трябваше да се убедим, че вие сте хора, а не сте част от нашествениците във вашата държава. Можете и да се представяте за хора, но…ами има си начини. Вече бяхме чули какво се е случило. Случвало се е и преди. Кинжалите, които носим и изглеждат привидно за красота, могат да наранят или убият само врагове на нашия народ, всеки друг ще се възстанови почти мигновено.
- Всичко това беше тест?! - попита невярващо Крон.
- Точно така. - отвърна спокойно доскорошния им мъчител. - Когато с този кинжал отнемем част от изумрудените, то те умират веднага. Човек обаче ще остане непокътнат. Оставени са ни преди хилядолетия и макар да ги използваме много рядко, след Фейрам разбрахме, че трябва да преровим складовете и извадим всички налични такива. Задава се война! - спокойният глас вече беше преминал в пламенен трепет.
Този луд се радваше на войната! Какво беше казал? Изумрудените? За какво ли говореше? Крон реши да го попита, но му беше отвърнато, че ще има време за това. Отведоха ги по вито стълбище в някаква голяма просторна стая пълна с гардероби и паравани. В отделния назад явно имаше баня, защото из цялото помещение се носеше миризма на сапун.
- Имате час да се изкъпете и смените тези селски дрипи с нещо подходящо. След това ви чака аудиенция с краля, а после каквото покаже. Внимавайте какво говорите, до колкото разбирам има и други с вас, техния живот е във вашите ръце! - след което гвардеецът със синята униформа бръкна в джоба си, извади нещо метално и блещукащо на светлината, и го подхвърли на Крон. Пръстенът му!
© Калоян Колев Всички права запазени