- Вероника! - мъчих се да извикам след нея, но сякаш от устата ми не излизаше нито звук.

     Чудя се дали някога ви се е случвало да се влюбите от пръв поглед. Защото на мен ми се случва постоянно. Това при мен е като някаква прокоба и всичките ми такива влюбвания продължават дълго, и винаги са несподелени. Дори сега, когато пиша тези редове мисля за нея. Мисля за нея от момента, в който отворя очи сутрин до мига в който заспивам, и дори тогава тя прониква в сънищата ми и разтърсва вътрешния ми свят. Минава през мен като земетръс, който ме разлюлява из основи и повече не мога да бъда този, който съм. Рухвам и се разпилявам на хиляди парчета, започвайки да се рея из нищото, превръщайки се в част от него.

     Тази история може би е истинска, и може би хората и имената в нея са такива. Кой знае? Дори аз не съм убеден вече дали съм истински и дали наистина пиша това. Антидепресантите които пия може би помрачават съзнанието ми и не съм сигурен дали мога да вярвам дори на собствените си мисли. В едно обаче съм сигурен - тя е по-истинска от всичко, което някога съм виждал и аз я обичам до безумие. Знам, че може би не съществувам в нейния свят. Знам, че едва ли някога посещавам мислите й. Знам, че дори и да не съм реален, аз все пак я обичам по-истински и от най-фундаменталната истина.

     Вървейки с бърза крачка паля цигара и слагам белите слушалки SONY. В ушите ми зазвучава Two weeks на FKA twigs. Прескачам локвите и се мъча да заобикалям наспиралите по тесните павирани улички коли, които са заели голяма част от тротоара. Това е като бягане с препятствия. Поглеждам часовника на телефона си. 15:05 е и знам, че ще подраня, но въпреки това бързам, стиснал здраво цветето в ръка. Кръвта пулсира във вените ми, потя се и цялото ми тяло трепери. Вълнувам се, че ще я видя най-накрая и тази мисъл разпалва адреналина в мен.

    След няколко минути съм вече на спирката и паля отново цигара. Ако не ме довършат цигарите, мислите за нея ще го направят. Обикалям нервно напред-назад около спирката в очакване да я видя. Но тя така и не идва в уречения час. За това й се обаждам по телефона и разбирам, че пътува към мен и малко ще закъснее. И притеснението леко се повишава. Това очакване ме побърква. Не мога да бъда сигурен как точно ще реагира когато и подаря цветето. Може да не го иска, може да го изхвърли или пък да ме замери с него. Минават ми всякакви възможни сценарии през главата, само не и този, че просто може да го приеме. И тогава се случва немислимото - тя върви към мен, а аз се чувствам обезоръжен с това цвете в ръка. Тръгвам бавно към нея и й го подавам:

    - Заповядай, това е за теб! - казвам й. - Искам да ти се извиня, ако съм те притеснил на Нова година.

     Тя приема цветето малко плахо и ми благодари, но казва, че е нямало нужда да се извинявам и да й подарявам цвете. Не зная дали подозира, че я харесвам, но със сигурност не осъзнава, че всъщност съм безумно влюбен в нея. Само ако знаеше, че никога не напуска мислите ми. Може би е по-добре, че не знае. Може би щеше да се уплаши и да не иска да ме види повече. А може би аз не съществувам в нейния свят и само ти, който четеш тези редове си ме измисли.

     Седя замислен пред монитора и дълго се взирам в мигащата чертичка след стотиците букви, които изписах. Букви, които дори подредени в думи ми се струват почти толкова безсмислени, колкото и това, което правя в момента.  Опитвам се да открия смисъл, но всъщност все повече се убеждавам, че още 1 час от живота ми си отиде в писането на безсмислици. Безсмислици, в които дори аз самият не мога да намеря смисъл, а камо ли пък ти.

       Виждам, че отново си на линия, но този пък няма да ти пиша. Вече се чувствам изхабен и ненужен. А знам, че и ти няма да ми пишеш. И може би така е най-добре. Може би просто трябва да те оставя на мира. Да те забравя и да залича следите си от живота ти, като надпис върху пясъка, отмит от морето. Като изтриване на този текст завинаги. Може би съм просто тежест, от която искаш да се отървеш. Може би съм котва, която искаш да откачиш и да захвърлиш в океана, за да се освободиш.

       Някога мислила ли си за мен? Някога питала ли си се как се чувствам, какво изпитвам в моментите, в които си далеч от мен? Зная, че никога няма да науча отговора на тези въпроси, но дълбоко в себе си усещам, че го знам. С всеки атом в мен усещам, че ти не ме желаеш. Но продължавам да живея в своята лъжа, защото толкова много ми се искаше този път да бъда истински. Поне този път се надявах, че наистина може да съществувам за някого. Не исках тази лъжа да престава, защото тя ме подхранваше жив. Но може би сега е дошъл момента лъжата да бъде разкрита и да освободи мястото си на истината. На твоята истина. Защото в твоя свят аз не съществувам. Аз съм просто една измислица на самия себе си. Измислих се, за да продължа да живея с нови надежди. Но една измислица не може да живее вечно. Нищо не е вечно, дори и мислите ни. И може би сега е време тази приказка да завърши по единствения логичен начин.

      Сънувам те, поглеждаща към мен с онзи поглед на несигурност, когато протягам ръка към теб и те каня на танц. Сънувам как стоиш мълчалива и само ме гледаш в очите. Но това не беше сън. Случи се наистина. Всичко в този живот се случва наистина, нали? Аз пуснах ръката ти и отидох да пуша. После си тръгнах и ти дори не ми каза “чао”, нали?

     Сега е време да спра да сънувам и да се събудя от този кошмар, наречен живот. Той не е реален за никого, освен за самия мен. Няма смисъл в него. Всичко е сън на някой друг и аз ще изчезна с този сън на зазоряване. Казват, че това е времето когато е най-мрачно. Но не се плаши, защото това е просто един кошмар! Аз не съм истински и ще си отида щом отвориш очи, а след няколко минути дори вече няма да си ме спомняш. Ще отлетя от съзнанието ти като птичка от кафез и никога повече няма да се върна. И няма да ти липсвам, защото някои мисли, като птиците, трябва да бъдат пуснати на свобода. И няма да тъжиш за мен, защото няма как да се тъжи за несъществуващи неща.  Само съжалявам, че не мога да те прегърна, преди да си отида. Но измислиците нямат ръце, с които да прегръщат. Благодаря ти, че ме остави жив толкова време! Сега е време да живееш своя истински живот, а в него аз не съществувам. Сбогом, любима моя! Ако можех, бих те обичал дори и след като ме забравиш, но няма как нещо несъществуващо да обича. Ако можех, бих плакал в този момент, но няма как да се стичат сълзи по лице, което не съществува. И няма как да се забрави нещо, което никога не е било. Просто ще се обърна и ще си отида, без да поглеждам назад.