Отварям очи.

Денят се ражда... Ражда се и мисълта за теб.

Какво правиш сега…? Буден ли си вече?

Бърз, горещ душ.

Капките се стичат бавно по топлата ми кожа и
мисълта за теб е тук, в студената ми баня.

Пия топъл чай и мисля дали ти вече си изпил 

твоето кафе с две захарчета...

Вървя по улицата с тесни дънки и ниски обувки, 

а ти... ти си уж до мен...

Опитвам се да изкарам най-долната кутия с обувки от шкафа и
както винаги всички кутии се стоварват на главата ми, по
същия начин, по който ти се стовари на главата ми. 

Не намирам обувките, които ми трябват, а теб дали ще намеря? 

Сядам на земята, там, сред разхвърляните кутии и обувки и разпилявам
мислите си по теб.

Звъниш ми.
Вдигам, чувам гласа ти... 

Попива тялото ми всеки звук от теб.

Затварям. Мисля пак за теб.

На училище съм. 

Там някъде по средата между чина, чантата,
всички тетрадки и химикали си и ти. 

В мислите ми...

Излизам от салона за красота. 

Маникюриската е правила ноктите ми повече от два часа.

И в момента, в който излизам и тръгвам, започва да вали, 

а аз точно днес реших да се разхождам.

След 5 минути нямам и помен от прическа, ноктите...

но съм щастлива, защото мисля за теб.

Отварям чадъра.

Тичам бясно с разпиляна коса и забравям за всичко.

Лъжа, забравям за почти всичко, освен за теб. 

Теб не те забравям.

Нощ. 

Седя сама. Без Арис.
Силна музика. И не мисля за нищо друго, освен за теб.

Два през нощта е.

Унасям се, заспивам. 

Мисълта за теб умира, 

а утре ще се роди отново.