Малко курортно градче на брега на Черно море

Влакът се носеше бавно на юг, извивайки се като змия между канарите. Последните три вагона бяха пълни с тийнейджъри от гимназията "Владимир Илич Ленин" от Велинград. Те отиваха на едноседмична ваканция на Черно море.
Отново тунел. Девойките запищяха истерично. Тъмнина - непрогледна. Минута. Две. Достатъчна за младите тигри, които и само това чакаха, за да бръкнат под полите на девойките и да погалят нежните им бели бедра. Или да откраднат някоя целувка. А може би шамар.
- Обичам те! - страстно прошепна Очиларкото в ъгъла и пусна ръката си надолу към полуголите млечнобели бедра.
Девойката до него беше самата Афродита, богинята на любовта. Очите й бяха кристално сини, също като цвета на теменужките. Тънките и вежди се извиваха закачително над гордото и чело. Устните й бяха тъмночервени, с пламъка на горящ рубин. Златните й къдрици се спускаха на вълни около нежно заоблените й рамене. Гърдите й - два екзотични хълма - бяха петото и шестото чудо на света. Коремът й беше плосък като Дунавската равина, която се спускаше плавно към стройните й бедра. А крачетата й бяха толкова малки и нежни, че кристалните пантофки на Пепеляшка със сигурност биха ù станали. И може би от всичко, което имаше, най- красиво беше гласчето ù, също като медена камбанка. Едва ли някой имаше по-мелодично гласче от нейното. Истинска богиня на красотата, в това нямаше съмнение. Откъдето минеше, тя предизвикваше малка революция. Всички си изпочупваха вратовете да гледат след нея: мъжете - опипвайки я с поглед страстно и влюбено, а жените - със завист и възхищение.
- Ти си просто ужасен! - опита се да се противи тя.
Пръстите му играеха по тънката копринена рокля, галейки нежно заоблените й форми.
- Ти си страхотна! - прошепна нежно в ухото й очиларкото. - Луд съм по тебе! - езикът му като малко змийче пробяга по тънката ù гушка и девойката застена тихо. - Защо си толкова красива, любов моя?!
- Престани... моля те... - задъхваше се тя, опитвайки се да избута ръцете му назад. - Спри... Ще те издам на другаря-възпитател - опита тя да предаде заплашителна нотка на гласа си.
Тунелът неочаквано свърши и вагонът се обля в ярка слънчева светлина. Тийнейджърите бързо насядаха по местата си, сякаш нищо не се беше случило. Само Очиларкото закъсня и пръстите на девойчето се отпечатаха след звучен шамар.
- Какво си позволяваш? Хулиган!
Момчето я изгледа гневно, но не каза нищо и се сви гузно в ъгъла. "Само другарят да не ме е забелязал! - молеше се той на ум." Вече имаше два черни точки в досието си. Само още една и щяха да го изритат от училището. И тогава момчето си спомни колко тежка ръка имаше втория му баща. Очиларкото избърса запотените си очила и погледна навън през стъклото. В коридора стояха партийният секретар и две учителки. Момчето долови звънливия смях на учителката по математика. Тя беше млада, току що завършила университета и още не беше омъжена. Някой от учениците се кълняха, че са видели партийният да я целува в офиса си. Очиларкото не се съмняваше, защото той беше чувал славата му на Дон Жуан. "Стар котарак! - намръщи се момчето. - Очите му са постоянно между краката на момичетата. Или когато крачеше между редовете се взираше надолу в гърдите на пишещите момичета. Любимият му възпитателен трик беше да накара някоя девойка да седне в скута му, докато той разказваше за Партията..."
- Наред ли е всичко? - партийният секретар отвори вратата на купето, поглеждайки подозрително тийнейджърите.
- На Ана малко й призля, но сега се почувства по-добре, - съобразително се намеси дебелата девойка до Очиларкото. Той облиза сухите си устни и ù благодари мълчаливо с поглед. - Колко още има до Червена звезда?
- Около три часа и ще бъдем в курорта. Бъдете послушни - поклати с пръст възпитателят - или никаква телевизия довечера!
Партиният секретар се върна в коридора и продължи да кокетничи с двете млади учителки.
- Спасих ти кожата! - прошепна на Очиларкото пълното девойче. - Мога ли да те помоля нещо... - тя спря несигурно - ... следващия тунел... моля те остани на мястото си... ще го сториш ли за мене... моля те!
- Добре! - намръщи се Очиларкото. А на ум си помисли: "Защо не ме остави на мира тази дебелана", но ù прошепна - За тебе съм готов на всичко.
- Престани да се подиграваш! Ти никога не ми обръщаш внимание. Колко любовни бележки ти изпратих, никога не ми отвърна! Дори не дойде на рождения ми ден!
- Прости ми. Имам слаба памет. Сякаш кукувица ми е изпила ума, толкова съм завеян! - заоправдава се той.
- А не забравяш когато имаш среща с Ана? Аз те наблюдавах, когато я натискаше на пейката в парка! Ти... - гласът ù неочаквано се развълнува - ето, идва тунел. Моля те, остани на мястото си!
- Добре, добре! - намръщи се момчето. - Не съм глух!
Няколко минути по-късно влакът потъна смело в тунела. Настъпи непрогледна тъмнина. Неочаквано се разнесе звучно мляскане и кикотене. Младите тигри бяха скочили от местата си, търсейки в тъмното вкусните захарни бучки.
- Къде си, коте? - разнесе се шепот.
- Хм?! - девойчето избута младия тигър от прегръдките си. - Кой си ти?
- Какво значение има? - отвърна тигрето. - Млъкни и ме целуни!
- Ама, че си нагъл! - възмути се девойчето и го заблъска с юмруци по гърдите. - Пусни ме !
- Няма! - заинати се тигрето. - Първо целувка!
Той стисна девойчето за тънкото й краче и започна да я обсипва с целувки...
- По-полека... ще ме задушиш... не мога да си взема въздух... - Очиларкото се опита се опита да се отскубне от прегръдките на Данчето, но пълното девойче го притисна още по-силно към себе си.
- Защо си толкова студен? Ако беше Ана, щеше целия да си върху нея, а мен дори не искаш да ме целунеш. Дори не докосна бедрата ми! - почти проплака тя. - Толкова ли съм дебела?! За това ли не искаш да ме докоснеш? - гласът й се изви гневно.
"По дяволите! - помисли се Очиларкото. - Как можах да се прецакам... Ако Данчето ме изкаже на партийния секретар, да ми е здрава гърбината... Но ако я целуна, може би ще ме остави на мира..."
Той имаше чувството, че пред него стои торба с пепелянки и че трябва да бръкне вътре и да избере едно от влечугите. От една страна беше партийният секретар, а от другата Данчето. Очиларкото въздъхна дълбоко и предпочете по- малкото зло.
- Прости ми! - прошепна той на ухото на девойчето. - Аз се боях да не би Ана да ни види!
За секунда тялото на девойчето се изпълни с трепет.
- Не се бой! Тъмно е като в рог! Никой няма да ни види!
"Какво толкова! - помисли си Очиларкото. - Мисли си, че целуваш Ана!"
Момчето скочи смело и впи устни в девойчето до него. Ръцете му заиграха по тялото и тя застена нежно.
- Ах... ръцете ти са толкова нежни... моля те... не спирай... - тялото на Данчето се извиваше в ръцете му и за своя почуда той изпита възбуда. Пръстите му се стрелнаха надолу към късата ù рокличка и почти докара момичето до полуда.
- Ти си първият, който ме докосва... там - прошепна тя в ухото му. - Ох, ти си толкова добър... и нежен... - тялото й се изпъна като струна на китара. - Ела тука, захарче!
Данчето притисна момчето толкова силно до себе си, че той почувства, че се задушава.
- Моля те по-леко... ще се задуша... Данче... - почти проплака Очиларкото. Идваше му да заплаче на глас от болката, но вътре в него нещо го изпълни със смях. Такова чудо не му се беше случвало. Той, който се подвизаваше с името Казанова, да бъде прелъстен от Данчето - момичето, което щеше де си остане девствена до тридесет годишния си рожден ден.
За негово щастие тунелът най-после свърши и той въздъхна облекчено.
- Къде беше? - прошепна му от ъгъла Ана. - Чаках те!
- Прости ми, любима! - рече тихо той и й изпрати въздушна целувка.
- Червата ми скърцат! - обади се дебелото момиче, което беше седнало от лявата страна на Ана.
"Двамата с Данчето са лика-прилика. Ще трябва да ги свържа някак си." - помисли си Очиларкото.
Момичето до него го гледаше влюбено и му се усмихваше мило. Очиларкото усети паника.
"Моля те, боже, само това не! Ако Данчето се влюби в мене съм загубен!" Първо, щеше да загуби най-красивото и най-желаното момиче в училището и второ, щеше да стане за смях.
"Ще трябва да действам бързо, преди някой да научи!"
- Грухчо е гладен! На бати прасенцето! Грух-грух-грух! - обади се подигравателно високо момче с току-що наболи мустаци.
- Аз може да съм дебел, - намръщи се Грухчо - но поне мустаците ми не приличат на свинска четина! - дръзко довърши той.
- Ооо... - запляскаха няколко момичета. - Искаме бой! Искаме бой!
Грухчото и Свинската четина наскачаха и се загледаха кърваво.
- Ще ти изпия кръвчицата! - скръцна със зъби Свинската Четина.
- Ще видим кой кого! - усмихна се подигравателно Грухчото.
- Спрете веднага! - намеси се Очиларкото. - Другарят е отвън! Ако ви види, че се биете, ще ви намалят поведението, а на нас ще отнеме телевизията.
- А какво предлагаш да не правим, умнико?! - ядоса се не на шега Свинската Четина. - Ако Грухчоне ми се извини, ще му избия зъбите!
- По-полека! Искате да бъдете мъже?! - намръщи се Очиларкото. - Добре! Хайде да го направим! Довечера след вечерната проверка ще се измъкнем! Среща зад бараките! Там можете да докажете кой е истинският мъж!
- Чудесна идея! Ще се видим довечера, Грухчо! Разбира се, ако си достатъчно мъж да си покажеш свинската зурла навън!
- Олеле, колко ме достраша! - подигра се Грухчото. - Четината ми настръхна от страх! Оле, страшни мустаци имаш! Толкова са гъсти, че можеш да изплетеш въжета за цялата английска флота!
Тийнейджърите се разсмяха на умелата му шега.
- А не само това, ами...
- Простете и двамата! - прекъсна го безцеремонно Очиларкото - Омръзна ми да слушам джафкането ви. Тони, защо не си извадиш някой сандвич? - обърна се той към Грухчото.
- Изядох ги до шушка!
- Вагонът-бюфет се намира отпред. Можеш да си купиш нещо - предложи Очиларкото. - Данчето ще дойде с тебе да ти прави компания. Нали, Данче? - той й намигна дяволито и облиза устните си страстно.
- Какво искаш? - наведе се кокетно Данчето, поемайки книжната банкнота.
Синята й блузка се разкри и Очиларкото почувства, че главата му се замайва.
Отдолу Данчето не носеше нищо и той видя кръглите ù като ябълки гърди. Бяха толкова съвършени, че той забрави какво го беше попитала девойката.
- Ъ... ъ... ъ... - замънка той като първолак, който се учеше да чете.
- Какво искаш? - повтори Данчето и най-сетне се изправи.
Възхитителната гледка се закри и Очиларкото най-сетне се опомни.
- Само лимонада, Данче. Една лимонада - той опипваше с поглед гърдите ù - и сламка! Купи си нещо с рестото.
Данчето му намигна дяволито, сякаш искаше да му каже: " Имам още тайни да ти покажа! Само почакай!". После тя се завъртя кокетно и излезе навън. Грухчото я последва по петите. Той също не беше изпуснал възхитителната гледка.
- Пфу! Най-после! - обади се Свинската Четина. - Най-после се отървахме от натрапника!
- Той е добро момче - опита се да го защити Ана.
- Добро пресенце! - добави Очиларкото и всички избухнаха в дружен смях. - Ние сме само три тигрета и три захарчета. На всяко тигре по захарна бучка. Нали, мила? - той целуна Ана нежно по бузата.
- Моля те спри! Другарят ще ни види! - опита се да го изблъска девойчето.
- Какво от това? - намръщи се Свинската четина. Само старият плейбой ли може...
Той не довърши, защото неочаквано беше станало непрогледна тъмнина. Влакът се беше вмъкнал в нов тунел. Девойките запищяха отново... Нежно... Много нежно...
......................................................................................................................
Денят беше чудесен. Локомотивът изсвири още веднъж, за да подкара тийнейджърите да побързат.
- Стройте се по отряди! - издаваше команди плешивият комсомолски секретар. Тийнейджърите се засуетяха. - Ана дай тон за песен!
- Ставай страна огромная... - звънлив девически глас затрептя във въздуха.
- С маршова стъпка и бодра песен, ходо... оом марш!
- Ставай страна огромная
На смертний бой
Фашиской силу чорнаю
Давай програмим!
Песента, която вдъхновяваше руските патриоти в епичната им борба с немските завоеватели, се извиси над вековната гора. Прашният селски път криволичеше между дърветата. Тук-таме катерички с пухкави опашки подскачаха по клоните. Един заек, уплашен от шума, изскочи от храстите и се стрелна като куршум между краката на тийнейджърите.
- Заек, заек! - извика някой и хвърли камък по него!
- Тишина! - изкрещя комсомолския секретар и издърпа "нарушителя" за ухото. - Ти "черна точка" в биографията ли искаш?
- Не - измънка уплашено момичето. - Простете ми, другаря партиен секретар! Сгреших!
- Когато се върнем от лагера ще разговарям с майка ти.
"Нарушителят" се разтрепери като лист. Разговор с майка ù. Това означаваше месец без телевизия, може би и повече. По-страшното беше "черната точка". Когато завършиш гимназията партиният секретар издаваше биографична справка за твоето поведение. Една лоша дума или... "не участва активно в комсомолския живот на колектива..." - нещо като това означаваше край. Никой университет нямаше да приеме "буржоазната издънка" за студент. Една черна тояга и край на мечтите й.
- Искам довечера да рапортуваш в моята стая!
- Слушам, другарю партиен секретар!
Девойката избърса потта от челото си и въздъхна дълбоко. Все пак другарят комсомолски секретар не беше звяр. Той щеше да й даде шанс...
......................................................................................................................
Бараките се простираха на брега на морето. Тих вятър повяваше и набраздяваше леко гладката морска повърхност. Малки вълнички бягаха палаво по брега и галеха ситния златен пясък. Първите бараки - масивни, с циментови стени, бяха оградени с телена мрежа. Дълъг плувен басейн ги разделяше.
- Това ли са нашите бараки? - запита задъхано възрастна учителка.
- Не, това е почивната вила на Окръжния комитет на партията. Нашите са последните. - обясни плешивият комсомолски секретар.
Бараките бяха истински съборетини, но тийнейджърите бяха прекалено възторжени, за да се смутят. Момчетата се настаниха в лявата барака, а момичетата в дясната. За учителите беше старата паянтова барака зад тях. Най-щастливият от всички беше комсомолският секретар, който щеше да се настани в малка къщичка до тях. Отдалече си личеше, че е прясно боядисана. Учителите го погледнаха завистливо. "Ех, какво да се прави - съдба! За членовете на Партията винаги се полагаше най-хубавото." Разбира се, никой не смееше да изкаже мислите си на глас, защото после не знаеш къде можеш да осъмнеш!
"Равенство никога не е имало в човешката история!" - помисли си старата учителка и въздъхна дълбоко. Още две години ù оставаха. Дори и на кол да я въртяха щеше да ги издържи!
В центъра пред бараката на учителите се простираше малка циментова площадка, която беше разделена на две. Едната й част беше баскетболно игрище, а другата - футболно. В средата й се издигаше дълъг метален кол със знамето на Югославия...
- Строй се! - изкрещя отново партиният секретар и се намръщи.
Тийнейджърите се заблъскаха като овци. Най-после те се строиха в криви редици и замръзнаха мълчаливо.
След кратко тържествено слово  секретарят даде сигнал.
- Коста Иванов, с маршова стъпка хо... дом напред!
Под тържествените звуци на тръбата отличникът на гимназията свали гордия флаг. Младежът бавно дърпаше връвта, наслаждавайки се на гледката. Беше му оказана най-голямата чест. В продължение на цялата ваканция той щеше да издига знамето всяка сутрин след Заряда и да го сваля след вечерната проверка. Тийнейджърът се беше изпъчил гордо и гледаше надменно своите съученици. В момента той имаше чувството, че е полубог. В очите на неговите съученици се четеше завист. "Два буржоазни елемента" си шушукаха в задните редици.
- Палячо! Клоун!
- Гола тиква! Плешивко!
Тих смях се разнесе из задните редици. Комсомолският секретар се направи, че нищо не е чул и разпусна тийнейджърите. "Неговите уши" - така той наричаше доносниците си - щяха да му доложат кой смущаваше реда. "Буржоазните елементи" щяха рано или късно да платят за делата си. Той се усмихна и влезна в своите частни покои. Животът на комсомолски секретар беше хубав. Не, по-точно беше чудесен."
"Бъди верен на партията - казваше баща му, бивш партизанин - и тя ще се погрижи за тебе!" той беше се вслушал в думите му и не беше сгрешил. Партииният секретар не можеше да се наслади на лукса. Той тичаше от стая в стая като малко дете, газейки дебелите ръчно плетени рогозки, галеше мекия диван, големия телевизор и високия хладилник в ъгъла. Накрая надникна в банята. Дори имаше малка вана. Чудеса на чудесата! В този миг тои се чувстваше като Александър Велики, владетелят на най-обширното царство в историята на човечеството. Ако се взреше отблизо, щеше да види, че рогозките са надупчени от молци, диванът, който някога беше тъмносин, беше изгубил истинския си цвят от многото търкане, а телевизорът беше черно-бял. Но секретарят не обърна внимание на тези малки детайли. Той беше израснал в мизерия в малко забутано селце и сега се чувстваше като в палата на Цезар...

© Kolio Karpela Всички права запазени.