Слънцето отдавна се беше скрило зад необятния хоризонт. Небето беше придобило призрачни краски. Излязох навън, с надеждата, че ще видя Млечния път в пълния му блясък. Погледнах над главата си и видях доста звезди, които обаче бяха странно замъглени. Озъртах се наляво и надясно и пред очите ми се мяркаха мрачни облаци. Единствено се перчеше страховита мечка, която обикаляше в търсене на поредната си жертва. Исках да забележа небесната красавица, Касиопея, която винаги ми действа успокояващо. Тя обаче се бе забулила, може би защото ѝ беше студено. Любопитните ми очи се насочиха на юг, за да разберат дали стрелецът е излязъл на лов, но явно си беше скрит в бърлогата. Още преди да се покажа навън, бях намусен и липсата на светила още повече ме натъжи, защото усещах как изпускам последния си шанс да видя брилянтите, които трябваше да са разположени над главата ми. С нескрита мъка се добрах до телескопа и желанието ми да изследвам небосвода, се изпаряваше.

         Погледът ми беше празен, чувствах как светът се сгромолясва. Изгубих желание за всичко. Усамотих се, за да се отърся от негативната енергия, която бе обзела вътрешния ми свят. Минутите се изнизваха. Макар и още да ми беше неприятно, реших да се кача в помещението с далекогледния уред и да наблюдавам късчето небе през процепа. Останах приятно изненадан. То изглеждаше невероятно чисто и видях величествената Северна корона, и блестящия диамант Хема, който прикова зениците ми към себе си. В това време, телескопът беше насочен към краката на исполинския Воловар. Окото на обсерваторията се движеше, благодарение на компютър, който винаги го държеше насочен към една точка на небето. Обаче куполът трябваше да се върти, а това беше възможно единствено с човешко участие. Отидох до компютърната кутия, на която имаше два червени бутона с надписи над тях - "Наляво" и "Надясно". Натиснах копчето, с което да завъртя съоръжението надясно. Започна да издава звуци, които сякаш обрисуват сложна механична система характерна за някоя напреднала цивилизация, която вече не съществува, а турбуленцията, която се създаде, беше подобна на излитащ самолет. Отпуснах палеца си от бутона и след миг куполът спря да се върти и трусът в помещението постепенно заглъхна. Изпитах върховно удоволствие от това, което извърших.

       Скоро излязох от любимото място на астрономите, като бях доста по-освежен. Насочих главата си нагоре към безграничната шир и устата ми се отвори широко в израз на възхищение. Синевата беше толкова прекрасна, хиляди звезди блещукаха. Загледах се в хубавата Касиопея и видях Млечния път, който минаваше през нея и продължаваше през прелестния Лебед, свободолюбивия Орел, стигаше до хладнокръвния Стрелец и дори докосваше отровната опашка на грамадния Скорпион ― убиецът на Орион. Космическа красота, несравнима с нищо друго. Дори Алгол, дяволът на небето, който бе настинал, не криеше в себе си демонични мисли. Персей наистина изглеждаше като страшилище за зверовете и бе готов да изтръгне всяко зло. Чудех се как не му омръзваше да разпръсква метеори, с които изглеждаше, че ще запали Космоса. Но огнените тела не заслепяваха магнетичната небесна река, която извираше от север и се разполовяваше на юг. Очите ми бяха постоянно насочени към безкрая, радостни, че виждат хиляди усмихнати звезди, които осветяваха нощта.

    Времето минаваше неусетно. Настъпи полунощ. Завъртях зениците си към източния хоризонт и между планинските склонове зърнах изгряващата небесна богиня в тъмнооранжева премяна. Одеждата ѝ беше отрязана наполовина, но това не помрачаваше  щастието, което ѝ доставяше очарователната гледка към Млечния път. Заформилият се пейзаж беше неописуем. Не знаех дали това е реалност или сън. Още дълго съзерцавах магическите съзвездия, които илюстрираха цялата антична митология на небето. Накрая, с усмивка огряваща лицето ми, се устремих към страната на сънищата, удовлетворен, че изпитах обичта, с която ме дариха любещите звезди.