М О И Т Е   С Ъ Н И Щ А

                                              Място на действие:

                               Къща… Сачак… Хляб… Кал… Цървули…

               Кучета… Овце… Прасе… Харман… Хамбар…    

Къща 

кацнала по средата на имот, дигната от кирпич на аршин от земята.

Източната задна стена изградена от камък.

Пред къщата и отстрани: геран, дам (обор), кочина, нужник, по средата няколко лехи.

Зад къщата- плевник от бял камък, харман, дръвник.

Кат от две стаи по петнайсет квадрата и още толкова сачак.

Каратаван, накован с летви, замазани с чоп- смес от вода, хума и слама…

Всеки месец баба залепва пода с черна кал- за чистота и да не мирише на прах.

Това върши с голямо старание, а кокалестите ù пръсти оставят дълбоки следи…

Докато съхнат красивите форми, хладно ухае на прясно изровена пръст.

Накрая простира хасър от белвина- листа от царевични кочани.

Зад вратата виси фенер от Първата война– одимен, с напукано стъкло.

Армаган на баща ми от дядо - да му свети като наглежда нощем стоката.

До вратата е курдисана соба- печка за готвене и топло, лятос се ползва външен оджак.

Всяка заран в жарта ври гърне и въздуха става плътен с вкус на боб, леща или бебреджа…

Между собата и вратата,  баба оставя аршин незастлано място- да не цапаме с цървули.

Долапа е отляво- място за хляб и съдове: тиган, тенджера, сахани и каквото ти хрумне…

Той е част от възсръба, който е нещо като гардероб на две нива, без врати, със завеска.

Най-отдолу е боджакът с три долапа– място за бельо и стари дрипи.

На възсръба се подреждат  дюшеци, завивки- зимни и летни.

Вечер баба ги постила върху хасъра и ние се боричкаме до припадък…

Върху дюшеците спим баба, дядо, (ако не е на саите), аз и двете сестри.

Завивките- вълнени юргани, лятото- бели памучени черги с шарилки по краищата.

Възглавката е около два метра и пълна с овча вълна- обща за петимата...

Отдясно, над собата е единственото малко прозорче боядисано в синьо.

Навремето баща ми донесъл боята от гръцко и баба го нацапала…

Ходил шест пъти запас- за добро или зло, при едно негово завръщане съм заченат…

При друг случай, още от пътната врата, пита баба къде съм, че ме няма…

Аз го чувам, ама си трая, защото съм наакан и се крия зад къщата.

Той, обаче ме набара и с омазан задник ме взе на ръце и рече:

- Да знаеш: щом се насираш войник от тебе няма да стане!...

Престанах да пълня гащите- исках да стана войник…

И станах, а не биваше- още се стряскам на сън от всякакъв вид  униформи…

Зарекох се: да не допусна никога синът ми да попадне в казарма!…

Успях- помогна далечна позната, и за бонус синът ми се ожени  за дъщеря й!

По-добре да  бе отишъл в казармата, си мисля сега, ама късно- тя вече роди… войник!

Срещу вратата е вградения  долап- място за тетрадки, учебници, книги за прочит…

Чете се само през зимата- лятото омазнените корици събират праха...

Курдисан на трикрако столче с крака заврени във фурната, дядо чете, докато заспим.

Детски книжки няма– направо в дебрите на  „Мъртвите сибирски полета”…

Във второ отделение, легнал по корем на хасъра, мълком сричам над „Клетниците”...

Няма детски свят, няма детски игри– съдба на следвоенно поколение…

Отляво на долапчето и по-ниско е окачена газена лампа с кръгло огледало.

Всяка вечер, баба я забърсва, а аз все питам  дядо: как се правят тия шишета!

- Казвам ти: садят ги в Африка, дето има пясък и слънце. Ако не вярваш, иди виж!...

Отдясно е кандилото с Богородица – мама го пали в неделя и всички празници.

Пишем по корем върху олетия с мастило хасър- каменната плоча и калемът са история.

Сестрите постоянно ме клеветят пред баба, че разливам мастилото…

Не че не го правя, но и те разливат, а хлепят само мен...

Рева от яд и ги налагам с юмручета по гърба, а те се кикотят и твърдят, че им харесва.

Понякога, без дори да ги докосна, ме насаждат:

- Бабо, пък той ни бъхте!

Заиграна,  баба се юрва с точилката:

- Чумо мъжка, рахат нямам от тебе, тестото не мога да си омеся… Какво ще плюскате довечера!

Сачак

- нещо като веранда между две стаи, оградена отпред с дървен парапет.

През летните вечери се ползва за трапезария– на хладина.

Софрата се нарежда не на синията, а върху поставките, дето баба „размята” хляба.

Сядаме на колене и чакаме най-възрастният да разчекне самуна- знак, че можем да ядем.

Молитва не казваме- само баба мърда устни и реди някакви думи, тя си знае...

Тук са разположени два важни уреда: юрданят (чекрък) и тъкачният стан.

Юрданят служи за намотаване преждата на масури (калами)…

Без тъкачния стан,  животът на селския човек е невъзможен...

Чрез него човекът е скрил голотиите си и превъзмогнал първобитно си съществуване…

Тъкането е деликатна работа, върши го най- сръчният в семейството, в случая мама.

За големия празник на селото, събора „Прясна Неделя”, се правят къщовни реформи…

Тъкачния стан се разглобява на черчевета и заедно с юрданя се прибират в салмата.

През деня сачака се превръща в гостна, а  вечер в огромна спалня- спи се на пода…

Сачакът е преход към „покоите” на мама и татко- тук е единственото легло…

Спалня със снежнобели табли- сватбен подарък от брата на мама- Стойко.

До вратата- гардероб, дар от по-малкия брат - Петър Виената, майстор на виенска мебел.

В него стои дървеният куфар за  „требовни” документи- семейните книжа.

В този куфар е заключена самата история- с него дядо и татко са ходили на две войни…

Влизането тук на деца и хора извън семейството е нежелателно и по изключение.

Например, ако гостува някой „голям”  земеделец, дошъл около изборите.

Дядо е земеделец от времето, когато Коста Янчев е бил кмет на селото.

Тогава седмината спяхме натъркаляни в едната стая, а в другата хърка Железан Райков…

Хляб

се меси в събота- баба запасва брашнената фута и постила под нощвите голям месал.

Коленичи на малка възглавка и дълго прехвърля тестото, като го млати с юмруци.

После слага върху нощвите дъска и завалва самуните, които „размята” върху  поставки.

Хляба престоява до втасване покрит с плътни ленени чаршафи…

Накрая с плоска дървена лопата го полага във фурната.

Огнището е извън къщата и изградено от червени каменни плочки наредени сводообразно.

Плочките се задържат една с друга без свързващ материал…

Така топлината прониква между самите плочки и кумулира.

Червеният камък бързо поема топлината и бавно я излъчва…

Хлябът се изпича от излъчваната температура на червените плочки.

Отгоре, за изолация, каменния свод се измазва с дебел слой чоп.

Фурната  се обгаря в продължение на часове…

Най-бързо се сгрява, когато дървата са тънки, сухи и пламъкът облизва плочките.

По време на изпичането баба отвреме– навреме наглежда хляба.

Когато е готов, маха сюрмето и го оставя да постои още час- така става по- хрупкав…

Повече от хляба предвиден за седмицата изяжда баща ми!

Ей така, двукилограмов самун си го хапва, като едно нищо!

Дядо често се майтапи:

- Той, е третият ни вол- не закъсва ни в кал, ни в сняг! – демек, не си знае силата.

Кал

- лепкава и  до колене,  по празниците си раздават със саръци- тънки борови пръти.

Баба окачва  шарена торба с питка на края на саръка, а мама я подава през плета…

От другия край, по същия начин комшийте подават тяхната питка…

Нетърпеливо очакваме прехвърлянето на комшийската питка- тя винаги е по- вкусна!

Веднъж на път за мелницата колата, натоварена с чували, затъна в калта.. 

Стоя  като чучело отгоре и не мигам, а дядо до шията в кал, ръчка с остена воловете…

Копитата им се пързалят, падат на коленете, стават, отново напъват- колата не мръдва…

- Брей, да му се невиди и намерата… хубавата я наредихме- тюхка се дядката.

Появи татко- поогледа колата, погали воловете, плесна ги с лапа, подръгна се по врата…

      - Дръж се за клемията!- завря се между задните колела и викна на дядо:

- Подкарай, Пенчо, ама полека!- чу се как издълбоко пое въздух…

Пенчо беше левият вол, Ванчо - десният.

Дядо подкани  Пенчо, боцна го  с остена и за всеки случай му тегли една майна…

Колата изтрещя като да се разпадне, чувалите се размърдаха, воловете поеха!...

Само десетте чувала тежаха най-малко петстотин кила!...

            Ако на пазара в касъбата кажеш, че си от Синежик, веднага те захапват:

- Аха, дето си раздавате със саръци!...

Синежиклий, обаче не отстъпват:

- А вие друга рапта в събта си нямате…

            Калта на селото ни е пословична, чак вестника писа за нея!

Бай Манол, редактор и местен зевзек, изпратил журналист да провери въпроса с калта.

Транспорт няма и мераклията за приключения тръгва през баирите.

По пътя млекарската каруца го настига и качва- разтоварва го срещу селската кръчма.

Тъкмо да прецапа напряко и затъва- усеща, че левият му крак е бос, а обувката я няма…

Селските кибици изскачат от кръчмата и започват да дават акъл:

      - Дръж се чоджум, няма да се плашиш!...

- Я, бръкни, по- дълбоко...

- Дай, дай, дай…  я съм насреща!...

- А, а така, сколени се по на чалъм, да ти лъсне гъза…

- Ако изгубиш гащите, Грозю ти дава неговите…

- Прани са лятос, като хващах риба в Балъкли...

- Не си давай гащите, бунак, ще ги окепези от зор…

Целият в кал журналистът скимти през сълзи:

- Бе, другари… дру-га-ри… как да се върна бос в редакцията, как!..

Другарите обаче вдигат рамене и въртят неопределено глави…

- Ура!…Ура!...

- К’во му стана на тоя, нищо му нямаше!...

- Чална се момчето, не издържа... Язък…

- Другари, спасен съм!... Спа-сен!…

Скандира нашия и размахва ботуш над глава!

Мяза на арапин- по лицето му тече кал, а той се хили и изглежда зловещо!

Тълпата запахна- к’во беше и к’ва стана!...

- Стига бе...

- Стига-мига, на: човека с ботуш, а ти с цървули!…

- Абе, тоя държи лачен ботуш!…

- К’во приказваш!...

- Човека се обзаведе с ботуш, а ние дремем кат коне на празна ясла…

- Да, ама десен!...

- Десен-ляв- ботуш…

Циркът свърши неочаквано, както и започна…

Как да се присмиваш на човек, дето си има ботуш, а ти със съдрани цървули!...

Сеирджиите демонстративно се изпикават в локвата и прибират в хоремага.

На тръгване, през нощта „овършават” калта да търсят вторият  ботуш.

И за миг не подозират, че касъбалията не си тръгна, докато не изрови и него...

            След три дни излиза статията и журналистът отива да си получи командировката.

Касиерката, мълчаливо го препраща при Главния за справка!

Бай Манол не го свърта в редакцията– за кабинет ползва служебната маса на ресторанта.

- Партията така повелява – по-близко до народа!- скромничи той…    .

А  журналистчето,  нахлузило лачените ботуши, „замита” по лъснатия паркет…

Бай Манол го измерва с поглед от глава до пети, подръпва черен мустак и заковава:

- А бе, аз тебе на хаджилък ли те пратих или да пишеш за калта? Или ботушите, или командировката

– двете не може… Ако не, обуваш цървулите и при ония в кръчмата, дето си ми ги издокарал като  „братя на калта”…

Цървули

се правят от щавена кожа – свинска или телешка.

Осолена и намазана с кереч, навита с косми навън се окачва на сарък.

Така престоява цяла зима- солта затваря порите, а варта изгаря епидермиса.

Като се постопли космите се изстъргват с нож, а кожата се простира да съхне на сянка.

Сетне баща ми я разкроява с черносан канап и нарязва според ходилото.

С  губерка и усукана кожена връв прави шев откъм пръстите– чакмата.

- Това е „сурата” на цървула и за направията му трябва бая усталък!...

От двете страни на чакмата нанизва  две кожени върви.

По средата прави „кръстачка”– да задържа цървула за стъпалото.

Накрая ги надява в дървени калъпи- цървулът е готов, когато кожата „хване калъпа”…

Краката се увиват до коляно с бели навуща – зимни или летни, според сезона.

Двете върви се усукват около глезените и привързват върху тях.

Навущата се закрепват около  прасците с черни кожени тасми и заиглят с телени куки.

За да изпъкнат тасмите се боядисват с разтопена мас и сажди…

Подреждането на тасмите е привилегия и подсказва доколко момъкът е тертиплия.

Затова момите, свели очи, втренчено се вглеждат не между, а в самите крака  на ергените!

- Може да е гол, бос, къща може да няма, ама цървули със сербез чакма и навуща с чер-

ни тасми, тряба да има- инак на куково лято ще го аресат!- нарежда баба.

Кучета

дал  Бог- цял ден линкат след овцете, лочат вода по реката, чат пат изравят някой плъх…

Вечер се прибират със стадото, а лигите им капят лаейки настървено по свинската кожа!

      Дядо се усмихва и гальовно ги кастри:

      - При’вцете, вашта мамка!...

Каракачаните свиват послушно опашки и отиват при овцете.

      - Куче се храни вечер, гато овцете са в саята, през деня тряба да е гладно, та да пази.    

Щом се наплюска се скатава,  да се доспи… Наядат ли се- зарязват сяка длъжност…    

      - Тия мъници що не ги манеш!...

      - А-а-а, едрото  куче спи тежко, а малките са кат  пищови- шумка да шумне скачат!..

После взема от сачака  ведро с помия и я сипва в корито от стар хромел.

Глади ги по дебелите вратове и нарежда:

      - Преди време три деня гониха вълк-единак, на четвъртия Шаро се върна с гръбнак  в уста…

Километри  се е сдържал да не го схруска, за да ми го покаже… Е, т’ва е куче!...

            Лятната кошара е кацнала е върху нивата над Веран чешме.

Тук храним кучетата с наквасен сух хляб- няма отпадъци от манджи…

Като похапнат се оттеглят в четирите краища на нивата- две–три кучета на всяко кюше.

На това никой не ги е учил- сами заемат такава позиция…

Едно да бахне, всички се юрват  след него- не дай боже, ако държиш нещо в ръка…

Десет озъбени звяра те наобикалят, а единайсето те дърпа със зъби за крачол или ръкав…

Ръфа, докато те съблече гол както майка раждала- не те хапе, само дрехите сваля!...

Ако пък случайно те закачи с някой кучешки зъб, направил го е без да ще.

Някои дори бързат сами се съблекат, та да се отърват по-скоро от ужаса…

Други се крият в Темната кория- чакат да се смрачи и прибират като вампири в  селото.

            - Опасно е, ако носиш оръжие- Вълчо ги подушва по смазката и налита на месо…

            - Защо точно Вълчо подушва, а другите не!...

            - Щото е граничарско, взето от военните… Стадо без чобанин може- овцата си знае пашата и кошарата, ама без кучета- нивга!

Овце,

това са най-важните същества от реалността на селяка, те са част от семейството му…

Дете разболее ли се, никой не се кахъри- ако има късмет- живее, ако не- Господ си знае...

Но овца разболее ли се- всички в къщи са болни…                      

Зимата са на ясла- изкарват се на разходка да не се залежават, че трудно раждат.

През горещите месеци са на паша ноща, през деня лежат на сянка в чаламара.

Пролетта  агнетата се отбиват и захранват със сено и слама- да разширят корема…

Не се пускат на паша с овцете, че закърняват от силното слънце и ходенето.

След отбиването на агнетата, овцете се доят всеки ден.

През август се доят сутрин или вечер, а септември- пресушават и подготвят за заплождане.

Преди всяко доене, дядо сплаква ведрото за мляко и измива ръце на герана.

Аз подкарвам овцете на стъргата– тесен отвор,  през който минава една  овца.

Когато е горещо, забиват глави и сгъчкат в ъгъла, а ти ги чакай, ако нямаш работа…  

Така че стъргарят е важен– без него не може.     

Дядо сяда зад стъргата и когато овцата понечи да мине, той я сграбчва за заден ляв крак.                

Първата овца подмива с марна вода, а за всяка следваща потапя ръка в млякото.

Така вимето омеква, овцата спуска млякото и доенето е безболезнено.

Когато издои, слага ведрото на коляно и го накланя към мен, а аз клякам и смуча жадно.

Пия на почивки, поемам дъх и пак… докато усетя, че в коремчето  „място няма”…

Който не е пил топло прясно  издоено мляко, той не познава  истинския му вкус…

Кисело мляко не се прави, овчето мляко е летен продукт- вкисва се бързо.

Ако все пак баба подкваси, то непременно  го пуска в герана – тогава, издържа ден-два.

На софрата неизменно присъстват сиренето, кортмача, овчата саздърма, свинска кавърма.

Прасе

се коли преди Коледа и не по-малко от двеста  кила.

Клането е събитие за всеки дом- за катурването  му се сбират 6-7 яки комшии и роднини.

Децата от махалата треперят от студ и чакат с нетърпение мъжете  да повалят свинята!

Тракат зъби и не забравят, че прасе захапе ли, не разтваря челюсти…

Миналата зима в Долната Махала изпуснаха едно, та се наложи да го гърмят с чифте…       

Днес, един от нас ще получи голямата  награда: пуската- самият пикочен мехур!

Най- сетне коляча се изправи с окървавен нож:

      - Айде сега, да видим кой пръв ще бацне гъза на свинята!...

Настъпи часа на смелите, утрешните  достойни синове на Родината!

Като кълбовидна мълния децата се стрелват към задницата на прасето…                      

Животното от зор се изсира- децата се изправят, а свинският задник диби-дюс лъснат!

Омазани с лайна се карат, кой пръв е бацнал заветното дупе!…

            - Да няма кавга: пуската заслужи най-много омазания!- отсече коляча.

Така протича най-често, идеалния вариант на тази вековна традиция…

Радостта и възторга на успелия първи да бацне задника на свинята са неописуеми!...

Пуската е кадем за благополучие през Новата година и  чудесна топка за игра…

            Колкото е по-голямо прасето, толкова сланината е повече…

Нарязана на парчета се топи в казан, а маста налива в тенекета.

Прегорелите джумерки се осоляват и заливат с мас- това е кавърмата.

Тенекиите се запечатват с овча лой и слагат на хладно, обикновено в боджака.

Месото не е на почит- след всяко ядене възрастните чистят зъби с клечки от метлата.       

Без мас и кавърма няма живот в една селска къща – за олиото само бяхме чували.     

Татко казва, че в гръцко има много олио и му казват зехтин-  к’во ли нямат хората!...

По харман се яде предимно кавърма с таратор- за сила и против изпотяване…

Тараторът се прави от вода, оцет, чесън, сол- сърба се с големи дървени лъжици…

Харман

- разположен е зад къщата и пред белокаменната плевня- тук се обработва реколтата.

Снопите са наредени на купени около хармана, изчистен и лъснат като тепсия.

Снопите се развързват и разпръскват на житни стъбла по хармана.

Колендрото  теглено от кобилата ги мачка, докато полегнат равномерно.          

Колендрото е огромен объл еднометров камък с диаметър петдесет сантима.

Нанизан на желязна ос, разположена в дървени гнезда, обшити с железни шини.

Камъкът се върти, мачка бухналите стъбла и подготвя вършането с диканята.

Примитивният, но ефектен валяк се управлява задължително от баща ни.

Деца и възрастни не се допускат, опасно е попадането  под колендрото…

Диканята е направена от две двуметрови чамови талпи свързани с три гредички.

Всяка талпа е широка половин метър и дебела пет сантима.

Предната част на диканята е извита нагоре, да не „набира” житната маса.

Извитата част е обкована с тънка ламарина, за да поема по-лесно стъблата.

Отдолу на талпите са набити остри кремъци, които режат стъблата.

Върху диканята се слага камък за тежест, а някой от нас подкарва вола.     

Така се премачкват и нарязват стъблата, а зърното се отделя от житните класове.

Извън хармана диканята се пренася на ръце- върху пръст, кремъците се трошат.

Това е важно: когато вола ожаднее или му стане горещо, той тръгва извън хармана…

Затова на остена има забит пирон, и при боцкане по бутовете направляваме вола…

След смилането на стъблата, избутваме с гребла сламата, а отдолу остава зърното.     

Сламата се нахвърля в плевнята със зъбанари , тук нарочно нает циганин я гъчи.       

Зъбанарът е вила с пет-шест дървени зъба, за да загребва повече слама.       

Гъченето е мръсна работа– до кръста си в слама, задушно и много прахоляк…

Това е един от малкото случай, когато се наема външен човек за работа.

Зърното се замита с дворни метли на куп, откъдето с кофи се изсипва в ръчна веялка.

Тя извява прахоляка, а зърното се стича в чували и пренасят на гръб до хамбара…

Хамбар                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                 - помещение изцяло от дъски отдясно на къщата,  и непосредствено до него салма.

Салмата е помощно помещение, място за всичко нужно и ненужно!

Тук са: плуг, рало, брандуци, канати, вили, лопати, дюрии, клопоти (чанове), синджири, хортоми... 

Дядо често повтаря:

- В една къща нищо не се хвърля, на всичко си му идва времето…

Всяка зима баща ми я подрежда и като потърси нещо, все не го намира!...

Между салмата и къщата е сайвантът  (преддверие).

Тук е огромната 500-литрова каца и съдовете за обработване на гроздето.

Всяка есен в нея боси мачкаме гроздето и се наливаме с шира…

През зимата възрастните пък точат пенливо червено вино...

Бяло не се прави, нито пие – бялото грозде е само за ядене.

Виното задължително трябва да бъде червено…

Хамбара е три дървени гьоза: два и половина дълбоки, метър и половина широки.             

В тях се влиза със стълба, а от  вътре има приковани дървени трупчета за слизане.

Всяка година се пълнят със зърно - ечемик, пшеница, царевица…

През зимата зърното се вади с шиник (крина) и сипва в петдесет килограмови чували!  

После баща ми ги мята с една ръка на гръб и товари на волската кола.             

Двамата с дядо,  впрягаме Пенчо и Ванчо и ги откарваме  на Пейковата мелница…

Там, дядо ме оставя да пазя ред, а той отива да си гледа работата…

 Когато наближи реда, пращам хабер да идват и изсипят чувалите в улея на мелницата…

Мелницата е модерна и работи с мотори, които задвижват два огромни кръгли камъка.

Зърното попада между камъните и се смила на брашно.

Когато изгоря  Пейковата мелница,  се наложи да ходим  в съседното село Чемурлий.

Там има воденица, направена на река Оллу дере и  работи с вода…

За електричество не бяхме и чували…   

Тук съм се родил