11.01.2011 г., 21:15 ч.

Моля те, съдба! 

  Проза » Разкази
646 0 1
2 мин за четене


 МОЛЯ ТЕ, СЪДБА!

Вълненията остави на мен! Това е един смешен карнавал от страсти, въображения и семеен скандал. Дали да ти го кажа, ама не искам да споделям това  мое желание, което ме привлича като магнит в сляпата действителност. Моля те, съдба, дай малко шанс на мен, пред която се изпречи ти! Тя - действителността, е в моите ръце. Да си въобразявам, че обичам, или мразя, да ревнувам, или  плача. От кого, от този, който духа като вятъра ли?
Така гласно изразяваше чувствата си нещастната жена, която вървеше по пътя пред мен. Загледах се в нея и недоумявах. Беше почти сляпа старица, попрегърбена с времето, а от беззъбата ù уста се отронваха слова, от които човек можеше да се обърка.
   "Колко мъка има по земята?" - мисля си и ровя из чантата, която бях нарамила. Тя беше моето ежедневие и моето скрито място, където бях скътала разни дреболии, необходими да прикрия с тях бледото си лице. Прибрах се вкъщи и се огледах  в огледалото. Пред мен стоеше една жена на средна възраст, но още запазена с времето, в което живееше. Чужди бяха за нея скандалните ситуации, лъжата, измамата, алчността, които царяха в това забързано ежедневие. Ежедневие, запълнено със страстен, безчувствен секс, трупане на имане, което ако се замисли човек, в крайна сметка като финал, отиваше там, където не можеше да занесе нищо със себе си.
    С пари и власт закупуваха крехкото доверие на хората. А любовта беше изчезнала от сърцата им.
  Това беше то, нашето ежедневие. А някои мислеха, че това е животът. Живот  на безразличие и апатия ли? Да, това е той, нашият живот.
Отдръпнах се от огледалото и се замислих: "Как ще живея отсега нататък?" Аз обичам музиката, песните танците, разходките в планината, виенските валсове на вълните, които огласяват безбрежната морска шир. Изгрева и залеза на слънцето. Когато ги гледах, душата ми се изпълваше с особено вълнение, което ме караше да литна в безкрайното пространство. И като волна птица да летя, без да спра.
Ето, такъв исках да бъде животът. Да се усмихвам и да не страхувам, че някой може да ме нападне и да грабне чантата ми, като вземе последния ми  лев. Някой да гръмне някого, или някоя майка да убие детето си, защото нямаше с какво да го нахрани.
Искам всички хора, без цвят и религия, да си подадат ръце, в името на доброто и любовта.

© Мария Герасова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??