Гласът на майка му идваше през открехнатата врата. Момчето не смееше да я затвори, за да не би шумът да стресне майка му. Вече беше ставало, тогава майка му беше отворила вратата на стаята му рязко и го стрелна с изпепеляващ и обвинителен поглед. Момчето беше научило нещо - възрастните му се сърдеха, когато се чувстваха виновни заради нещо. Сякаш вината е течност, която може да прелее и се стече до някого. Питаше се защо винаги се стича към него. Чувстваше се виновен, но не знаеше защо, чувстваше се виновен заради другите, понякога му беше много гузно, дотолкова, че не му се говореше с никой и тогава родителите му му задаваха въпроси, разтърсваха го или просто се скарваха...
- Не, няма го. С малкия сме, пак сами... В стаята си е... Пак се е запилял нанякъде, откакто го хванах с онази фльорца, не вярвам, че работи до късно. Не, ти не си пречка, казах му всичко, после той ми каза всичко и се разбрахме, че сме квит, няма губещи... Хахахаха, да, станахме едно модерно голямо семейство, но т ...