Момчето
Гласът на майка му идваше през открехнатата врата. Момчето не смееше да я затвори, за да не би шумът да стресне майка му. Вече беше ставало, тогава майка му беше отворила вратата на стаята му рязко и го стрелна с изпепеляващ и обвинителен поглед. Момчето беше научило нещо - възрастните му се сърдеха, когато се чувстваха виновни заради нещо. Сякаш вината е течност, която може да прелее и се стече до някого. Питаше се защо винаги се стича към него. Чувстваше се виновен, но не знаеше защо, чувстваше се виновен заради другите, понякога му беше много гузно, дотолкова, че не му се говореше с никой и тогава родителите му му задаваха въпроси, разтърсваха го или просто се скарваха...
- Не, няма го. С малкия сме, пак сами... В стаята си е... Пак се е запилял нанякъде, откакто го хванах с онази фльорца, не вярвам, че работи до късно. Не, ти не си пречка, казах му всичко, после той ми каза всичко и се разбрахме, че сме квит, няма губещи... Хахахаха, да, станахме едно модерно голямо семейство, но това е тайната на щастливия брак, всеки да открие щастието си там, където може, останалото са формалности, знаеш. Деца, да... Да, искам... мммм, искамм... но ще изчакам да заспиии.– смехът на Майката се промени, гласът й също, после стана приглушен, за Момчето изглеждаше много мило. Понякога Майката говореше така приглушено и на Момчето. Понякога чуваше подобни разговори и от баща си.
Баща му и майка му почти не си говореха - дори когато отиваха на разходка, всеки се втренчваше в нещо свое си. Разговорите им бяха като разговори на роботи. Не, в книгите роботите имаха по-различни разговори... някои роботи дори чувстваха.
Момчето отвори книжката и се зачете, скоро нямаше да чува гласа на майка си, после тя щеше да излезе, а баща му нямаше да се прибере. То щеше да отвори прозореца си и да гледа нагоре. Там някъде хиляди светове го приканваха. От книгите знаеше, че там хората не са такива, дори тръгналите натам не са такива, просто хората там нямаха време за всичко това, светът беше пълен с хиляди тайни за разгадаване, за да си струва да се строят семейства, в които Момчетата оставаха сами. В този момент то разбра нещо, по-скоро го почувства - светът е такъв, за да създава Момчета, втренчени в нощното небе. И в този момент то заобича света и своите родители.
* * *
Някъде високо горе, през небосвода се стрелна малък цилиндричен предмет. Звездният пътешественик се беше запътил нанякъде. Планетата беше тясна за такива като него, защото там, горе, хората бяха различни. Бяха като него. Момчето помаха след малкия космически кораб, макар да знаеше, че звездните пътешественици никога не гледат надолу.
© Никодим Сертов All rights reserved.
).
