Момчето и машинописните

Момчето и машинописните листи

Получи машинописната машина за 16-ия си рожден ден. Баща му забеляза, че се увлича по писането и реши да улесни този процес, като му подари машинописна машина. В началото, Борис не се зарадва много. От куртоазия благодари и имитира зарадваност, но останал насаме с машината я гледаше като полезно изкопаемо. Тя беше голяма, електрическа, уж от по-модерните за онова време. Даже изглеждаше странна. Не можеше да си представи, че ще замени ръкописите си, които пишеше в стари тетрадки с пожълтели листа с това “чудовище” на техниката. Някак се губеше личният контакт с химикала и листа. Струваше му се предателство. Безчувствено, неестествено и подло. Техните постоянно го питаха: “Как е машината, харесва ли ти? Кога ще ни дадеш да прочетем нещо написано на нея? За теб съм я купил. Да твориш по-лесно и бързо”. Те не разбираха, че акта на творенето не е в някаква си машина, а всичко идва от ума и душата му. А това бездушно създание ще погълне и унищожи магичните места и герои, които се раждаха в повечето случай на сън. Борис постоянно намираше извинения да не пише на машината. Дори я беше покрил с едно бродирано каренце от баба му. Само и само да придобие по милостив и приличен вид. Някак баща му се натъжи. Разбра, че така мераклийският подарък не е това, за което е мечтал неговото момче. И не го питаше нищо повече. В деня на пълнолетието на Борис се случи нещо ужасно. Баща му катастрофира и почина на място. От тук насетне дойдеше ли рожденият му ден той се сещаше за тази нелепа и неочаквана смърт. Не че през другото време забравяше, но рождената му дата стана най-омразната и ненавиждана дата от календара. Другите дни минаваха между другото. Но тази... Тогава той се сети за машината, която му беше подарена пак на нея, но преди 2 години. Отгърна вече поизбелялото каренце. Забърса праха. Сложи неотворените досега машинописни листа и започна да пише... Писа цяла нощ, почти до изтощение. Чувстваше се близо до баща си и неговото невидимо, ненатрапливо и мъжко присъствие все едно се бяха вселили в машината. Не това не е история за духове. Просто Борис я свързваше с него и се чувстваше по-малко тъжен, по-малко самотен и пишейки на машината усещаше някаква връзка с баща си. Тотално забрави химикалът и листът. Машината стана негов пръв приятел. Пишеше главно нощем. А денем ходеше на лекции в университета, където доскоро баща му преподаваше . На пишещата машина Борис написа най-известните и продавани романи. И след години стана един от най-талантливите млади автори на научно-фантастична литература. Всяка книга той посвещаваше на баща си. Един ден имаше среща с един издател. Беше взел със себе си част от произведенията му написани на машинопосни листи, подвързани в стари зелени делови папки... Но изведнъж задуха вятър, силен, почти като ураган... Не че в нашите ширини има урагани. Но така си ги представям аз. Вятърът като с ръка - дръзка и нахална - измъкна няколко листа от най-горната папка. Борис я изтърва и листата се разпиляха. А немирникът - вятърът - това и чакаше... задуха още по-силно и листата се разхвърчаха във всички посоки. Момчето тръгна да ги гони. Тръгнах и аз с него. Някак жално ми стана. Посъбрахме с общи усилия повечето листа... Така аз се запознах с Борис. Другите той по памет донаписа, пак на машината... Това е вдъхновение как нашите слабости може да превърнем в сила. Нашите недостатъци в предимства. И нашите демони в ангели...