Стъклото на чашата се пропука от горещата вода. Виктор реши да я остави на страна и да провери боба в тенджерата под налягане, чийто зърна се разхвърчаха по целия таван. Нищо не вървеше в този ден... мислите бяха другаде, в един спомен за бягство, в който Виктор остана дълго...


 

Вятърът разсече косите му, показвайки се през прозореца на влака. Скоростният въздух го задуши и събуди от нощния преход. Ирисите му се свиха от пряката безценна слънчева светлина. Виктор се усмихна и очите му се насълзиха - "Жив съм"- прошепна си и се огледа наоколо. Видя заспалите фигури на пътниците в купето. Единият от тях беше прегърнал гъдулката си, а друг бе подпрял глава на трети. Беше рано и красиво, клоните се кършеха в прозорците на влака и роса попадаше по лицето на Виктор.
 Влакът пътуваше за Сърбия. Момчето не знаеше, къде точно отива, но много силно желаеше да прекъсне ежедневието си за седмица, колкото траеше почивката му в университета. Замисли се, че самотата е най- истинското чувство, вроденото положение на човека, силата на познанието.

Един от пътниците се пробуди и излезе на прозореца. Той беше възрастен, с побеляла коса и видни белези по лицето. 
 

- Утринта е свежа... Абе, момко - много ли хърках? - запита стареца.


Виктор се засмя и му се прииска да запали цигара. 


- Не мисля... - отговори шеговито той. - Често ли пътувате до Белград?


- Да. И все се натъквам на момци като теб, които стават по нощите да размишляват защо по небето има звезди. - заяви насмешливо възрастния.


Виктор помълча известно време, а белязания понечи да се върне в купето. 


- Просто чувство на свобода. - изрече набързо Виктор, надявайки се да привлече вниманието на стареца със сурова физиономия.


- Много е рано за тези разговори, момче. - изкашля все едно възрастния.


Виктор дори не знаеше, какво цели с този разговор, но искаше да разрови мирогледа на стареца.


- А и много мълчиш... - продължи човекът на възраст. - Това ли е свобода? Момко - свободата не се търси, нито под камък, нито на планински връх , нито в този разговор. Трябва да я заслужиш, разделяйки се с егото си, захвърляш всичко и ето те - най- свободен. Ха-ха до скоро - и старецът си влезна в купето да дореши кръстословицата.


Макар и съвсем обикновени, думите на човека кръстосаха мислите на Виктор. Чу се силен трясък, който прекъсна дълбочината на сутрешните емоции. Единият от разбудилите се беше изпуснал гъдулката си. "Градил Илия килияяяя" - изхълцука и отново прегърна музикалния инструмент. 
Виктор затананика песента и си припомни думите на стареца " захвърляш всичко".
 

Скоро пристигнаха в Белград. Слизайки на гарата, момчето забеляза два, три плъха да нападат релсите, опитвайки се да достигнат до вътрешността на влака. "Слизам и ей на - захвърлям всички предразсъдъци" - помисли си той и удостои мишките с една усмивка. Взе си набързо две кутии цигари и тръгна към центъра. Не минаха и две минути в безцелно ходене и той реши да се върне в кафето на гарата. Поръча си чай и се зачете във вестника на масата. Скоро чаят се превърна в уиски и навън се свечери. Виктор реши, че е крайно време да потегли към светлините на града, но една жена го спря.

-Извинете, бихте ли ми помогнали с багажа до рейса - промълви тя естествено на сръбски, който далеч не е непознат за българите. 


- Докъде пътувате? - запита Виктор.


- До Бели поток , шмугна се тя и се опита да затвори вратата на рейса, който се оказа маршрутка, предназначена за близки разстояния.


- Пътят е двадесет и пет минути - измърмори шофьорът.

Изведнъж някакъв огън оцвети очите на Виктор и той хвърли раницата си на седалката и плати билета си до Бели поток. Едва ли ще може да каже и досега, какво го бе обзело. 
Жената не промълви и една дума през двадесет и пет минутния път, явно не се случва нищо толкова спонтанно по отсечката Белград - Бели поток. 
Виктор за първи път не обмисли постъпката си, а се отдаде на друсането по селския калдъръмен път. В него имаше нещо романтично, нещо забравено.
 

Пристигнаха и Виктор предложи помощта си. Сръбското момиче показа на непознатия пътя до къщата си. Пред зейналата врата на една от многото китни къщи на хълма тя проговори.


- Не мога да ви предложа нищо . Има една къща, която беше на чичо ми. Той почина наскоро и малкото цигани разграбиха каквото имаше.. Останали са само основите. Ще ви стигне да пренощувате тази вечер.


Виктор нямаше намерение да остава. 


- Няма ли обратна връзка към Белград до края на деня?


- Не, на всеки два часа са , а след шест часа вечерта - чак на другата сутрин.


В началото страх нахлу в мислите на Виктор. Нямаше и десет часа откакто бе слязъл на чужда земя и несигурността обзе цялата му същност. Сръбкинята го упъти и му подаде тънко одеало, с което да се загърне. Беше лято. Виктор крачеше из нощта и я виждаше в цялата й истина, в цялата й красота, в цялата й самота. Звезди - сети се за стареца докато вървеше. И ето го там - сред нищото на порутената постройка. Сред тъмнината. Опря главата си на една дъска и се замисли за жената от Бели поток. За простия разговор и обикновения й вид, за спокойните й очи и доверчивостта й към него. Приспа му се и притвори клепачите си.


 На другата сутрин Виктор се събуди замаян от чистия въздух, трескаво нахлузи раницата си и, като че ли побягна. На тревата подритна една шапка и я нахлупи. Стори му се налудничаво и отново я захвърли. Тръгна към автобуса и не след дълго спря.
 

- "Захвърли всичко" - Все тръгвам, все бързам... - извика той. - Искам да остана.
 Прекара десет дни в Бели поток. Лекциите в университета бяха започнали. Откри бакалията, откъдетo си купуваше всяка сутрин хляб и сирене. С подръчни материали, каквито намери в близкия километър, стегна къщата и я направи свой подслон за изминалите дни. Чувстваше уют и близост към заобикалящите го дървета, дори и стените на постройката му даваха сила. Не знаеше, дали трябва да е там. Просто чувстваше. Минаваха дните - с един комат и дузина литри питейна вода - от местната чешмичка. Да,да още ги има - тук там. Виктор мислеше за красотата на простия живот, лишен от скорост. Често се заслушваше и в пчелите, които жужаха нежно. Беше сам и си говореше понякога съвсем спонтанно на глас. Рецитираше Тургеневи думи, които се разпръсваха във въздуха, дъвчеше остаряла трева и осъзнаваше, колко много го сърбят пъпките от комари. Смееше се често и поливаше плевелите през ден. Често ходеше в планината на Бели Поток, която носеше името Авала. Там в дълбините й се издигаше статуя на незнайния герой. Герой без лице, герой за когото името е формалност, героят останал в гората. Не мислеше за наложителни неща, за неща, които неизбежно трябваше да се свършат. Просто се потопи в лириката на краткия си живот близо до природата. Хареса си едно дърво, на което се катереше всеки ден и четеше творби на Селинджър, които беше откраднал от читалището близо до блока му в София. Беше влюбен, лудо влюбен в натежалите клони на това дърво. В мириса на огъня запален в някой двор на къща в Бели поток, в жабите, които намираше вечер в някой ъгъл на къщурката. В дивото и в това, което никога няма да бъде настояще.


На десетия ден стана, отиде на чешмата, изми си лицето и тръгна към Белград.


На гарата в Белград имаше голяма навалица. Чуха се женски писъци. Явно някой беше подал сигнал за плъховете, които бродят през деня, защото имаше обезвредители.

 
Виктор се качи на влака за София без мисъл. Там срещна отново белязания.

 
- Старче, здравей, пак съм аз. Но вече - свободен. - усмихна се момчето.


Момчето, което си отива.