Момчето

(продължение)

           Беше хубав пролетен ден. Слънцето грееше високо в небето, а лекият ветрец охлаждаше трудолюобивата челяд на нивята. Бай Саво беше седнал на един камък в двора си и гледаше доволно към работещото пред очите му момче, кимаше одобрително и го насърчаваше с някоя и друга похвала. Животните гледаха отстрани и в очите им се четеше същото одобрение. Момчето се трудеше усърдно над лехата и потта падаше право върху жадната за вода земя.

            Бай Михаил вървеше по улицата. Беше забил поглед в земята - не искаше да среща погледа на бай Саво, защото всеки път виждаше болката в очите му. Няколко месеца бяха минали от нещастието, но той все още беше тъжен. Мина покрай портата на път за полето, а очите му не се вдигаха от земята, по която вървеше. Смях, който разцепи тишината, се чу от савовата къща. Той се разнасяше бодро и весело. Бай Михаил се спря изненадан, обърна се и надникна в савовото дворче. Картината, която видя направо го потресе – бай Саво седеше на един голям камък и се смееше, а пред него едно момче, плувнало цялото в пот, копаеше една леха. На пръв поглед нищо необичайно нямаше в тази картина, но това все пак беше Саво!

            Саво забеляза с периферията на очите си бай Михаил и викна бодро към него:

   - Бай Михаиле, ела, не се стеснявай, виж какво момче си имам. Ела, седни при мене да ти разкажа какво стана – той потупа енергично трикракото столче до него. – Хайде, ела най-сетне! Няма да те изям! Знаеш, че не хапя.

   - Какво се е случило? - вратата изскърца и бай Михаил прекрачи плахо двора. Приближи се до Саво, седна на стола и впери поглед в момчето.

   -  Чие е това момче? Къде го намери?

   - Това е дълга история и вече ти казах: това момче е мое. Утре ще станат готови документите и ще го осиновя. Кметът лично обеща да ги подпише и да забърза въпроса, за да стане колкото е възможно по-скоро.

   - Давай, разкажи ми. Искам да чуя как стана това чудо.

   - Е, добре. Всичко се случи преди няколко седмици. Добре, че беше Дух, иначе още щях да си седя затворен в къщи. Стана така, че всичката храна, която имахме се свърши. Трябваше да обера ябълките по нивата, а също и царевицата, да не говорим, че и тук имах работа и растения за гледане. Както сам можеш да видиш вече са започнали да се съвземат, че то без вода... Та отидох на нивата с Дух и Сивчо. Цял ден брах ябълки и царевица, чистих нивата и най-накрая всичко беше свършено. Добичетата се измориха и тръгнаха към потока за прясна водица. Още ми беше тежко за Джена. Бях оклюмал и тъжен. Знаеш колко много я обичах и  не можех да понеса загубата на толкова близко същество. И тази проклета моя съдба, която само, за да се подиграе с мене… само тя може да е…, но защо? … Джена не беше виновна! Аз трябваше да съм на нейното място! Тя умря, за да ме спаси. Аз съм виновен.

   - Недей така. Не се обвинявай – сълзите в очите на Саво го натъжиха – хайде, разкажи ми за момчето.

   - Ми, то стана така,  че Дух се приближи до мене и взе да ме бута, докато ходех едва-едва към потока. Как не ми се правеше нищо тогава, как ми идеше да падна и да умра точно там – на това място, и никога повече да не стана. Но той ме буташе, дърпаше и не се отказваше. Последвах го. Походихме малко и спряхме. Дух се приближи и взе да души по земята. В първият момент не забелязах какво има там, но после видях една ръка. Като се доближих още малко – и един крак, и още един, и тяло, и всичко! Момчето лежеше там. Едва мърдаше, едва дишаше, но беше още живо. Приближих се.  Гледам – не кърви. Устата му беше напукана и нямаше сили дори да си отвори очите, но нали знаеш този инстинкт, който имаме - само той ще е, който го накара да се мръдне, той му показа, че още има шанс. Един-едничък, но все пак шанс. И тъй, занесох го до потока на гърба на Дух и му намокрих лицето. И знаеш ли? То отвори очи и ме погледна.Тия сини очи – толкова дълбоки, че можеш да се удавиш в тях.

            Сипах му аз вода в устата, а то, милото, жадно я гълта. Протегна ръка към мене и аз му дадох още. Заведох го до каруцата, а то, като видя тия червени ябълки, като скокна, че като им се нахвърли… Стоя аз и го гледам как яде. Поглежда боязливо към мене, а аз му викам:

   - Яж си спокойно, имам много, че даже още две каруци мога да напълня.

То седеше и ме гледаше с тия очи и знаеш ли, вече не бях самотен. Да не си помислиш, че съм забравил Джена?! Не! Такова нещо няма, но това момче… то запълни част от тая дупка дето зееше в мене.

   - Дом имаш ли? – то поклати глава. - Семейство? - пак - Не.  

Стана ми мъчно. Гледай го. Надали има и петнайсет години, а е вече само. Дори и аз не бях толкова сам, колкото беше то. Четях в очите му тази болка, това нещастие, този страх, че пак може да остане само. Ах! Колко е несправедлив живота!

Стоях там и го гледах. Какво щеше да стане с него? Къде може да отиде? Никъде! И тогава си казах: “Саво, ето, че може би ти бе писано да загубиш Джена, но това момче е за тебе. Само за теб. Цял живот си бил сам. Остана сирак на такава възраст като него, но ти поне нива имаше, дом и шепа животни. Хората от селото ти помагаха, грижеха се за теб, а то… То и това си няма! Но ти няма да позволиш то да остане само, нали? Да. Няма! Хайде, давай, питай го, пък то, ако ти откаже - лошо, а ако не – син ще имаш.”

Така и направих. Питах го. А то, като се зарадва и като скочи, та право на мене се хвърли. Целуваше ме, прегръщаше ме, радваше ми се.

            И така прибрахме се ние с него. Всеки, който видех - на всеки се хвалех, че даже кмета видяхме. Викам му аз: “Това момче е мое. Син ще ми става. Ще го осиновя, ще си живеем и ще работиме по полето. На всичко, което знам, ще го науча.” Кметът толкова ми се зарадва, че ми каза, че сам той ще се заеме с документите. Обади ми се и вика: “Утре ще са готови.”

   - Това е историята му. Виждаш, тая проклета съдба - и хубави неща можела.

   - Е, бай Саво, чист късмет си е това, твойто. Честито да ти е момчето! Хайде, че работа ме чака – последната за сезона, но и тя трябва да се свърши.

   - Към нивята ли си тръгнал? И ние сме натам. Чакай да впрегна воловете и ще те закараме. Те нищо против няма да имат.

Всичко стана много бързо. Колата беше впрегната. Имаше само няколко часа до залез слънце и трябваше да се бърза, за да се свърши работата.

(следва продължение)

 ~~*~~