Момичето от трамвая

На Кали

Наведена над книгата, изцяло погълната от съдържанието ù, беше толкова далечна! Нали знаете, има нещо много магнетично в човек, който прави нещо със страст. Тя явно беше толкова запленена от тази книга, че не обръщаше внимание на нищо и никого и сякаш за нея друга реалност  нямаше. От време на време се усмихваше, даже се смееше, а друг път сключваше намръщено вежди или на лицето ù се изписваше тъга. Виждах всяка емоция от редовете, които четеше. Почти четях заедно с нея. Имаше дълга руса коса, която се разстилаше като течно злато по дрехите й. Ухаеше прекрасно. Можех да се закълна, че е от нея. На нежно пролетно цвете. От време на време вдигаше глава от книгата и поглеждаше през прозореца, докато се увери, че спирката й е далече. Това ставаше пред мен като забавен кадър. Явно ù отнемаше повече време да се върне в реалния свят, да осъзнае къде се намира и да си спомни къде отива. И все пак за хората около себе си оставаше сляпа. Сякаш не съществуваха. Сякаш беше сам-самичка в трамвая. Ако не бях видял книгата в ръцете ù, щях да си помисля, че наистина не вижда. А очите ù! Само веднъж успях да ги зърна, за секунда. Никога няма да забравя това. Една сутрин съвсем случайно ме погледна и задържа погледа си върху мен. Господи, колко беше красива! Това неземно създание имаше най-дълбоките сини очи, които съм виждал някога. В тях бяха събрани хиляди емоции. Попила бе всяка радост и мъка от всяка книга, която бе чела. И бе ги събрала в очите си, в един-едничък поглед. Тогава разбрах, че я обичам, без дори да я познавам. Това беше последният път, в който я видях..