Вече три дни валеше, без да спира. Водата на реката, на брега на която бяхме разпънали палатките си, се чуваше как приижда от върха на планината с глухо, заканително бучене. Камъните, които реката влачеше по пътя си, се търкаляха и огласяха със страховито ехо планинските клисури. Тягостно мълчание изпълваше палатките, всеки слушаше зловещата симфония от звуци, която реката сътворяваше. Чувствахме се точно като обречени защитници на крепост, която е обсадена от безпощаден враг. Може би това чувство ни се подсилваше от легендите, които се носеха за този край. На билото над реката се виждаха останките от средновековна крепост. Местните я наричаха „Момина крепост”. Старите хора ни разказваха, че крепостта била силна, имала дебели стени и три месеца задържала настъплението на османските завоеватели в планината. Накрая обаче всички мъже, защитници на крепостта, били избити. Останали само децата и жените. А османците готвели поредната атака, при която щели да разбият крепостната порта със стенобойна машина. Някой трябвало да задържи врага, докато децата се изтеглят през таен изход. Но кой, като вече нямало мъже!? Тогава срещу османците излязла Росица, най-красивата мома на селото. Излязла и се изправила срещу стенобойната машина. Османците, които прииждали с хищни викове, притихнали пред тази гледка. Пред тях стояла младата жена с красиво разпуснати коси, в които вятърът невинно си играел. Очите ù, разширени от страх, били необятно сини като небето. Кожата ù, бяла като сняг, пулсирала с нежно вълнение при гърдите. Треперещи, ръцете ù били широко разтворени като при дългоочаквана среща с любим. Смутени от гледката, османците спрели за миг настъплението. Дебелите крепостни стени не ги спрели, но тази крехка женска решителност успяла. Грозната Смърт не ги спряла, но красотата на Живота успяла. Макар и за миг. Само миг, преди стрелите да полетят срещу нежната женска гръд... Само след миг очаквахме и ние водната стихия да връхлети срещу нашите палатки. Всеки беше притаил дъх, гледайки не срещу прииждащата стихия, а към останките от „Момина крепост”, извисяваща се на билото над нас. Всеки търсеше с поглед не угрозата, а красотата, не това, което е срещу нас, а това, което винаги ще бъде с нас!