Монолози I

Вървяхме по осеяната с дупки улица в мълчание. Дъждът говореше вместо нас. Мразех подобни вечери – влажно, тъмно, мирише на студ и нещо те човърка отвътре. Чувствах се раздразнена, но не можех да реша какво точно ме дразни и това ме подразни още повече. Имах нужда от успокоение.

-  Тая скапана влага ще развали прическата ми – измърморих най-накрая. Мъжът, който вървеше до мен, само изсумтя. Наистина ли бяхме любовници? Продължихме да вървим в мълчание.

Покрай нас мина сакат човек, който сякаш не усещаше дъжда. Подмина ни с пуфтене.

- Ти се притесняваш за прическата си, а този човек въобще не може да използва чадър. – каза го ниско и възможно най-неодобрително. Спрях се за миг.

Ето още няколко причини да съм раздразнена. Мразя да ме обвиняват, че съм повърхностна или лекомислена. Въздъхнах отегчено. Толкова е досадно да отговориш на очакванията на някого, който те обожава. Затова и никога не се опитвам да го правя. Оставям ги на автопилот - влюбват се до безобразие, без да се вълнуват от моите чувства, живеят така няколко месеца, хранейки се от самодостатъчната си любов и след това, когато най-накрая прогледнат за мен и поискат споделеност, започват да ме обвиняват колко съм безсърдечна и егоистична. Ако имам късмет, всичко приключва, след като изберат камъчето. Ако ли не...

 Останах на място, а той продължи да върви. Обърна се към мен и ме загледа. Сякаш използваше разстоянието помежду ни като щит и оправдание да ме гледа сърдито.

 Усещах всяка капка дъжд, която пада върху мен. Бавно махнах всичките си фиби и оставих косата ми да падне свободно. Гледаше ме, без да казва нищо.

 Постоях още минута под дъжда. След това се приближих бавно до него, взех чадъра от ръката му и си тръгнах.

 Не беше чак толкова труден избор – дали да отговоря на нечии очаквания за ангелската ми същност, или  да се прибера у дома за чаша хималайски чай.

 Надявах се само да не реши да идва до вкъщи, за да си поиска чадъра.