Монотонност

 Зимната вечер де да бе заглъхнала до здрач. Звездите безуморно шепнеха думите на плътните сенки, танцуваха над безсънното ми главоболие като величествена пеперуда, а студът отчаяно навличаше вледенялото ми тяло със сезонното си палто. Оцветяваше чертите на лицето ми с руменина.
 Вятърът се обади като в книга, а дрезгавият му глас трепкаво онемяваше с вечерната сонета. Нощта вървеше плавно към изгрев, но месечината се раздиреше ярко и гордо в мътните небеса. Облаците скриваха и малкото звезди на среднощието, правейки нощта дори по-мрачна.
 Вече бях загубила представа за местоположението на пръстите си. Опитах се да свия юмрук, но уви ръката ми бе обездвижена и слаба. Душата ми се извисяваше в опияненията на дълбоките ми мисли, докато тялото само се грижеше за себе си.
 Един след друг краката ми лежерно се тътреха в посока на споделената бащина топлина. Отмерено се придвижвах като слепец, а зимната ласка пробождаше изтръпналата ми длан и здраво ме държеше за ръка. Бях онемяла за света.
 Плачът на нощните лампи вече далеч губеха моето очарование. Като че ли кадифената тъмнина препускаше да се навлече по-наситено, припкаше задружно с глухотата и повече от това не шаваше.
 Но докато унесът ме владееше, аз бях забравила за околността. Сенките отчаяно печелеха вниманието ми със захлас и ме оставяха омагьосана с комфортните им прегръдки.
 Възторгът рязко се загуби с ускорението на сърцето ми. То продължи да тупти неравномерно, докато причината тихо се спотайваше на няколко метра недалеч от мен. Шепотът се разнасяше в тесния аршин. Върна ме обратно на земята. 
 Секундите се заизнизваха една след друга, а аз все така стоях неподвижна. Силната емоция ме бе завладяла с величието си. Страх- а да, страх - каква непонятна ситуация.  
 Шепотът вече се бе превърнал в силно ръмжене. Завъртях плавно глава към тромавия глас на животното, а пулсът ми все така ускоряваше ритъм. Не намирах контрола у собственото си тяло. Кръвта ми завираше, а сърцето сякаш заплашваше да изскочи от гърдите ми. Каква непонятна ситуация...
 Присъствието на хрътката се губеша в непрогледната мъглявина, а напевите от свирепостта му бяха обгърнали съзнанието ми със зъбата и кръвнишка картина. Кожата ми бе настръхнала. Побегнах.
 Кучето излая веднъж, направи дълъг скок и хукна след мене. Студът повече не се усещаше, повече не ме водеше за ръка. След него се втурнаха още две. 
 Не пищях, не ревах за помощ, не се и обръщах. Просто бягах. Бягах и не се и обръщах. Но беше грешно да бягам. 
 Пътеката извеждаше парализираната ми психика от капана на дивите хищници, а лайовете заглъхнаха в далечината и се загубиха дълбоко сред незрачния мрак. Злокобните милувки на прямата паника отминаха, а аз бях оставена сама с плача на една лампа и риданието на свитото ми сърце. 
 Дишах на пресекулки, а дробовете ми поемаха хладенината на безстрастната зима. Вкопчих се в дрехите си.
 Зад гърба ми се усети присъствието на човек. Обърнах се към теб и ти веднага ме прие в обятията си. Знам, че видя страха в очите ми. И да, знам, че бе свидетел на моето премеждие. Знам, че бдиш над нещастието ми. Защо си тук? 
 Гласът ти бе притихнал "Другиго не очакваш. " каза наранено, след това ме обгърна с поглед и си тръгна. Силуетът ти се скри между сенките и след няколко стъпки ти огря улицата.

 Пак се извиси над главата ми.