Беше топла, пролетна вечер. Звездите, наситили мастиления небосклон със сияние, даряваха на късния час възможността, човек да се поразходи навън без фенерче. Далеч от града, без улични лампи и хиляди осветени прозорци, реклами и т.н. , нощта разчита на луната и звездите, а човекът на разни дребни технологични решния, ако иска да се размърда навън.
- Аз имам фенерче на телефона, чакай.
- Не бе, недей! След малко очите ни ше свикнат, и ше стане много яко. Виж, звездите колко са ярки, наслаждавай им се! Ако имаше и луна... страхотно е, да се разхождаш по луна из поляните, но и така ше бъде добре, ше видиш. Аз не обичам с фенерче – виждаш само неговия лъч, а заобикалящата те тъмнина сякаш те притиска, подтискащо е, губиш всичко! Вече е по-добре, нали?
- Абе, верно има много звезди, в София що не ги виждам така?
- Ай! Аааааайййййй!
- К`во ти става?
- Май настъпих лайно!
- Ха! Хахаха. Как разбра, че точно в лайно, аз нищо не виждам.
- И аз, обаче потънах до глезен, май в кравешко. Ляк! Отвра ...