Беше пладне. Слънцето пробиваше очите й. И кожата. Гореше.

Мостът беше изгнил, висок, олюляваше се под нозете й. Реши да тръгне бавно и да се държи за въжетата, но ръцете й бяха прежулени. Обърна се назад. Нямаше никой, нямаше нищо. Няколко драки прегорели от лятната суша. Погледна  напред. Той стоеше там, в началото на моста, сам, усмихнат с обърната козирка на кепето и с поглед като през стъкло. Струваше й се, че се движи, но крачките му бяха малки, незабележими... сантиметри. Зад него нямаше гора, а пепел,  над него имаше сянка, сянката на другата „тя”. Онази, която имаше като нейните очи. Прииска й се да си избоде очите. Спомените нямаше да предизвикват гадене, ако можеше да не виждаме.

Тръгна смело, каза си: „Колкото повече оставам на едно място, толкова по-опасно став." И замести смело крак пред крак, дори не опипваше колко са стабилни дъските, всичко зад нея се пропука. Малки парченца падаха глухо надолу. Погледна след тях. Земята беше там, спокойна, тиха и безрадостна. И на километър от нея. Може би, ако падна, помисли... ще съм Феникс или ръцете ми ще се превърнат в крила?  Но най-вероятно ще умра позорно, летейки надолу, безпомощна и жалка пред удивения му поглед.  

Аз не мога да съм жалка- пожелание.

Съм - реалност.

И така, вървяха заедно един към друг, той - бавно, почти без желание да мръдне от сянката, тя - бързо - от страх, че всичко край нея пада. И двамата знаеха, че когато се докоснат някъде по моста, ще могат да се хванат само за себе си, че пропастта е неизбежна и че е се върнат назад към сянката. Той може би щеше да остане, а тя да продължи през пепелта.

Заплака, сухи сълзи оставиха сиви петна по лицето й, боляха я краката, ръцете... и жегата я убиваше, онази жега, отвътре. Почувства се като клоун, а всъщност беше карнавален розов балон, който всеки миг ще се пръсне от нагорещения въздух. На милиони малки и по-големи парченца... той щеше да хване едно и да го запази някъде при едната си обеца. Ако се пуснеше от моста, можеше дори да излети нагоре... но очите му - тъмни и тъжни... Спомни си цъфналото розово дърво, под което се целунаха... и реши, че още един миг нирвана си струва... и премрежи очи, и постави крак напред. Опита се да си припомни как той асоциираше думите и как от думата „храм” стигна до „разруха”, но не успя.  Каза си да е по-внимателна и по-подредена... после? Сега трябваше единствено да стигне до неговата сянка, да го прегърне и може би да го остави там. Или може би да го докосне, да го вземе и да отлетят на нейния балон на най-мистериозното пътешествие - пожелание, помисли си пораженчески тя.

Нямаше да има взрив... всичко ще е наред, стига да не завали и да не падне. А копнееше за дъжд. Спомни си как се научи да кара колело- мъжът който я научи беше опериран от рак на гърлото и едва говореше. Каза й „за да не паднеш,гледай само напред” . И тя изправи глава, подухна вятър, косата й се разлюля като сноп водорасли под движещата се вода и дори усети мириса на море и на баба, и на тъга. Болката не е нищо друго, освен един трамплин към следващата болка, но ако я няма как ще знам, че съм жива. Искам да ме боли, за да знам, че все още съм аз и че мога да чувствам. Друг е въпросът защо.

После погледна нагоре да види къде е слънцето и загуби контрол... Погледна го, видя паниката в очите му и той видя спокойствието в нейните. „Нали ти казах... всичко с теб ще е ОК” - каза тихо и дрезгаво тя, но той я чу. И всичко беше наред. Може би дори се усмихна. Тя така и не разбра. Може би се зарадва. Да, сигурно се е зарадвал, помисли си тя. „Остави ме да съм сам, не искам да съм с никого” - повтори си думите му и пак и пак, като ехо както се беше събуждала много дни.

И стана тихо. А на мен ми се повдига. Реалността е моята мисъл. И сега, когато няма мисъл значи ли, че няма реалност. Само се страхувам да се погледна в огледалото. Имах хубави очи. За да гледам как корабът се прибира в пристанището.

Никой нищо няма да разбере. То аз не го разбрах. :)))