Мотелът
Живея в малко градче, близо до столицата. Градче, в което нищо не се случва или ако се случи, се знае още преди да е станало.
Бяхме в последния клас на гимназията. Обичахме след часовете да се събираме в крайпътния мотел на чашка кафе. Само там ставаше нещо. Хора идваха и си отиваха. Разказваха весели или тъжни случки. Кипеше живот. Там се запознахме с Джони и станахме приятели. Той беше много симпатичен мъж, около трийсетте, с леко прошарена коса и очи, сини като небето. Имаше чувство за хумор, маниери на джентълмен. С две думи – мъжът-мечта на всяка девойка. Приятелките ми бяха луди по него, но аз, нали съм си чепата, го намирах само за интересен. Той често пътуваше в командировки из страната и чужбина и често пътят му минаваше през нашия град. Отсядаше в мотела да преспи и вечер около него се събираше шумна компания. Аз обикновено седях на съседна маса и го наблюдавах. Привличаше вниманието на околните с разкази за чужди страни и страхотни вицове. Запознахме се съвсем случайно. Бях чувала за него, но той не ме познаваше. Една вечер разказваше за някакво съкровище и изведнъж впери поглед в мен и каза:
- Топазът имаше точно този цвят – и посочи към мен. – Господи, какви очи! – той стана и тръгна към моята маса. – Същинско съкровище!
Изчервих се.
- Какъв блясък! Изумен съм!
Компанията му изръкопляска.
- Неповторим си!
- О, не! Неповторими са нейните зелени, магнетични очи!
- Дима! Дима! – всички започнаха да скандират моето име, а аз се чудех къде да се скрия от неудобство.
- Приятно ми е, Джони. Дима, о, какво име!
- Димана – подадох му своята ръка, не знаейки какво друго да направя.
- Прекрасно име, прекрасни очи! Ще се присъедините ли към нашата компания?
- Но аз съм тук с моята приятелка.
- И двете сте добре дошли! – изрече той и взе два стола, за да се преместим на тяхната маса, където почти всички ни бяха познати. Сложи ме да седна до него и продължи чудноватия си разказ, сякаш нищо не се е случило.
На другия ден си замина. И когато отново се върна, аз седях до него и прехласната го слушах. Така неусетно станахме приятели. Понякога идвах сама да изпия едно кафе и, ако той беше там, сядахме заедно и си говорехме с часове. Интересен човек, винаги разбираше дали ми е тъжно. Когато бях скарана с гаджето си, тичах при него за съвет. Когато ми беше скучно, тичах в кафето на мотела. Понякога отсъстваше по седмица–две и ми липсваше. Беше ми повече от приятел. Беше моят психоаналитик, моят съветник, моят баща. Рано останах без баща и може би точно това ми липсваше – бащиното рамо. Джони беше моята опора. Пред него се разтварях като книга, но понякога той просто не достигаше до мен. Уж ме слушаше, а сякаш гледаше през мен. Очите му блестяха някак особено.
- Уморен ли си?
- О, не!
- Но ти не ме слушаш.
- Напротив. Мога да повторя всяка твоя дума. Опитвах се да се пренеса в твоя свят.
Понякога ми разказваше за жена си и двете си деца.
- Обичам и уважавам майката на децата ми, но Лия, тя е нещо различно, нещо изключително. Тя изпълва живота ми. С нея не ми е скучно.
- Но как можеш да обичаш две жени едновременно? Аз например не мога така.
- Много си малка.
- Не съм малка, скоро ще навърша деветнайсет. Вече работя, самостоятелна съм.
- Мило момиче...
- Не ме наричай така!
- Добре, уважаема лейди.
- Така е по-добре. Не те разбирам понякога.
- Дано никога не ме разбереш.
- Какво искаш да кажеш? Нали сме приятели, трябва всичко да ми казваш!
- Малка госпожице, между мъжа и жената не може да има приятелство. Запомни го от мен!
- Но тогава ние какво сме? Нали всичко си споделяме, нали ни е хубаво заедно...
- Хубаво ни е! Даже много. Хайде да те изпратя, че стана много късно.
През целия път мълчахме. Не го разбирах. За първи път така се отпусках да говоря с някого от противоположния пол. Чувствах се естествено и свободно. Нима това не е приятелство?
- Лека нощ, съкровище! – ми каза той пред вратата.
- Лека нощ! – аз се метнах на врата му и го целунах. – Защо ме блъсна така грубо? – го попитах едва ли не през сълзи.
- Не обичам да се размеквам. Лека нощ. Ще се видим след две седмици.
- Ще ми липсваш.
- Ти на мене повече, чао.
Дълго не можах да заспя. Все си мислех за него. Колко е странен. Ту много нежен, ту ужасно груб. Същински баща. Само понякога очите му блестят някак особено, в такива моменти не го разбирам. Отнасяше се нанякъде и ми беше далечен и чужд. Бързаше да ме изпрати с думите: «Трябва да си лягаш, дете мое.» И се усмихваше някак странно. Когато се срещахме, ми даваше да го целуна, но когато се разделяхме – никога. Може би не обичаше разделите, нали често пътува.
Приятелството ни продължи близо две години.
Не бях го чувала повече от половин година. Беше заминал за Италия. Само веднъж ми се обади по телефона и това беше.
Една вечер, тъкмо се приготвях да си лягам, телефонът иззвъня.
- Дима, имам нужда от теб. Тръгвай веднага, в кафенето съм.
- Какво има?
- Чакам те! – и затвори. Дори не го попитах кога е пристигнал. Явно имаше нужда от мен. Облякох се и излязох.
Джони седеше сам на бара. Пиеше уиски с много лед. Когато ме видя, се изправи, остави чашата и тръгна към мен.
- Здравей, какво има? – още от вратата го попитах.
- Хайде да излезем навън.
Избута ме нервно през вратата. Хвана ме за лакътя и ме задърпа.
- Пусни ме! Пиян ли си? Не ме стискай така, боли!
- Случи се нещо ужасно. Трябва ми твоята помощ. Не знам как да ти го кажа. Объркан съм. С никого не мога да го споделя. Ти си ми единствения приятел.
- Но какво се е случило? Какво?
- Трябва да ми помогнеш. Бързах да те видя. Качих се на колата и натиснах газта. На един завой, не знам как се случи, отнякъде изскочи... блъснах...- вече бяхме стигнали до колата, той спря обърна се към мен. – Блъснах човек. Спрях на няколко метра след завоя и се чудех какво да правя. Уплаших се. Искаше ми се да избягам, но се върнах. Ами ако имаше нужда от помощ? Когато се навеждах над него, разбрах, че е мъртъв. Мозъкът ми трескаво работеше. Трябваше нещо да предприема. Това беше нещастен случай. Но ако ида да се предам в полицията, ще ме осъдят, ще ме затворят. Край на живота ми, край на кариерата. Бях задминал по пътя няколко коли и те всеки момент можеха да ме видят. Отворих багажника и сложих трупа вътре. Как съм дошъл до тук, само аз си знам. Искам да се освободя от него. Само ти можеш да ми помогнеш. Познаваш местността. Кажи ми къде е по-безлюдно, за да го заровя. Нагоре видях горичка. Ти си израснала тук, знаеш всяко кътче, помогни ми.
- Какво говориш?! Възможно ли е? О, Боже, помогни ми! Ти луд ли си? Трябвало е веднага да идеш в полицията.
- Нали ти казах, това щеше да е краят ми . Моля те, помогни ми!
- Не мога! Не мога. Трупът в колата ли е? – той кимна. – Страх ме е. Много ме е страх! Искам да се връщаме. Веднага!
- Значи ме изоставяш?! Точно сега, когато имам най-много нужда от теб? Аз какво да правя? Да отида и да се предам с трупа в колата? Вече не, за нищо на света! Ти върви... Ще ме предадеш ли? – Джони ме хвана за ръката. Заплаках, той ме прегърна. Тресях се от плач. Джони ме държеше в силната си прегръдка. Отпуснах се. Той ме стисна още по-здраво.
- Хей, какво ти стана?
- Нищо ми няма, от вълнението е. Искам да седна, зави ми се свят. – той отвори колата и аз седнах на предната седалка. Джони заобиколи и седна до мен. Отвори жабката и извади салфетки.
- Вземи.
- Благодаря ти! – взех една и си избърсах сълзите. Но само след миг започнах отново да плача. Той ме прегърна и започна да ме утешава, вместо аз да утешавам него. Бях в шок. Не можех да мисля. Исках да не е истина, а лош сън. Исках да ми се случи нещо хубаво. Нещо много, много хубаво. Джони ме галеше и ми бършеше сълзите.
- Моето малко момиче, няма нищо! – целуна ме. Миришеше на нещо познато, приятен мъжки парфюм, примесен с вкуса на отлежало уиски. Целуна ме по лицето, целуваше очите ми, после... устните му са... а целувката упойваща. Как хубаво целува! Той просто ме омайва и ръцете му... силни и същевременно нежни. Едната се плъзва бавно надолу... вече е под полата ми. Той ме привлича като с магнит. Не мога да помръдна. Кръвта ми завира, усещам пожара... връхлита ме... ще ме унищожи... Точно така и стана.
Излязохме от колата. Джони запали цигара.
- Дима, искам нещо да ти кажа. Влюбен съм в теб.
Бях с гръб към него, все още разсъждавах върху случилото се, но след тези думи се извърнах като ужилена.
- Ти полудяваш и искаш и аз да откача. – пак заплаках.
- Чакай да ти обясня. Извинявай. Прости ми, дете мое!
- Не ме наричай така, чуваш ли, никога!
- Добре, добре, само да ти обясня. Няма никакъв труп, няма нищо такова.
- Как така? – гледах го недоумяващо.
- Исках да ти докажа, че няма приятелство между мъж и жена. Само че ти си още почти дете. Прости ми, ако можеш. Влюбих се в теб, още щом зърнах очите ти - зелени, усмихнати, красиви. Кръвта ми бушуваше всеки път, когато те видех как стъпваш царствено. Земята сякаш се разстилаше пред теб щастлива, че стъпваш по нея. Исках те, но ти поиска приятелството ми. Дадох ти го, но не знаеш какво ми костваше. Ти ми се радваше, мяташе се на врата ми, а аз трябваше да подтискам страстта си. Затова, когато те изпращах, не исках да те целувам, защото знаех, че няма да устоя. Сигурно си мислела , че съм жесток към теб. Но ти не забеляза ли поне веднъж как те гледам? Ти искаше приятел за себе си. Сега, когато аз имах нужда от теб, ти какво направи? Отблъсна ме. Троши си главата сам. Къде е приятелството? Покажи ми го, твойто приятелство между мъжа и жената.
Бях вцепенена. Разбита на парченца. Не плачех, слушах и гледах и не вярвах.
- Отвори багажника! Искам сама да се убедя.
- Защо?
- Искам да видя. Искам нещо да разбера. Може би наистина няма такова приятелство. Трябва да видя.
- Приятелството ли, какво?
- Да, приятелството! – изкрещях. – Може и да не съм права, но ме е страх, по дяволите! Ужасно ме е страх. И стана така неочаквано. Сега искам да разбера дали искаше да ми покажеш, че няма приятелство или искаш да ми спестиш грижите си и да ме освободиш от тях. Искаш да повярвам, че няма труп, а после сам да решиш какво да правиш с него.
- Ти си била много силна и умна.
- Освен това, вече и твоя любовница.
- Не бъди груба. Какво значи, любовта е по-силна от приятелството и го казваш ти, която ме убеждаваше, че няма нищо по-свято от приятелството. Или вече порасна и дойде в моя свят, в реалния. Съжалявам, че точно аз и толкова рано те извадих от детството.
- За първи път се караме, а само преди малко бяхме толкова нежни. Ако това е твоят свят - не ми харесва. Дай ключовете.
Джони ми ги подаде и каза:
- Чакай да намеря фенерчето. – отвори жабката и се зарови в нея.
Тръгнах сама. Направих две крачки и спрях. Стори ми се, че има някой в храстите. Дочух някакво странно шумолене. Може да е вятърът – исках да се самоуспокоя. Направих крачка назад, пак спрях. Ами този мъж в колата? Познавам ли го? Идва и си отива, но нищо повече. Защо така му се доверих? Ами ако е престъпник или сериен убиец, или общ работник в някоя фирма. Виждала ли съм му паспорта? Знам ли къде живее? Не! Чувам ударите на сърцето си и гробна тишина. В небето мъждукат няколко звезди, луната още не се е показала или се крие някъде зад облаците и тя като мен уплашена до смърт.
Изпищях, когато той ме хвана за рамото.
- Какво ти е?
- Не усетих кога си се промъкнал зад мен. Изкара ми акъла. Изпуснах ключа.
Той освети тревата и зарови с пръсти. Аз стоях и треперех.
- Намерих го. Студено ли ти е?
Мълчах.
- Ела, ето отворих го.
Краката ми се подкосиха. Стъпвах едвам. Имах чувството, че съм направена от олово. Приближих.
- О, Боже! Но какво е това? Какво има вътре? – олюлях се, той ме хвана. Освети с фенерчето и аз видях една резервна гума, сак и черен плик. Вдигнах го и... се търкулнаха няколко пластмасови бутилки с автомобилно масло.
Джони ме прегърна през раменете така, както стоеше зад мен и ми каза:
- Съжалявам. Май днес убих едно приятелство.
- Да... – отговорих през сълзи. – За мен това беше истинско и ценно приятелство... но мисля, че от него се роди любов, за каквато не бях и мечтала. Или е изблик на страст, а? Кажи ми? Объркана съм, а после какво?!
- А аз си мечтаех... да си само моя!
- Ах, Джони... - той ме притисна до себе си... Чувахме само как бият сърцата ни... толкова силно, чак луната се показа... Думите в този миг бяха излишни...
© Светлана Лажова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Много ти благодаря, Плами!!!
-
Харесах и аз!
-
Маргарита, позна!!!
Риа, права си!!! -
Не се самозабравяй от комплиментите. Трябва да си по- сбита. Разтягаш много локуми. Излишно е. И в диалозите си многословна. Това натежава, отегчава леко. Искам те перфектна, знам, че можеш много повече. Колко всъщност? Да видя?
-
А-а-а,гадина мъжка!Капани ще ти залага той!Убиването му е малко!
Ами изумруда на очите ти,ако беше загубил?
Що не му спретна и ти един номер.Защо ли подозирам,че си го направила?
!!! -
Йосифова, мерси!!!
Юлия, ти кажи! И на мен ми се стори познато, май те е цитирала. Ах, тази Дима!!! -
Поредният разказ, който ми хареса много, Светле! Така увлекателно пишеш!
"За мен това беше истинско и ценно приятелство... но мисля, че от него се роди любов, за каквато не бях и мечтала". Тези думи са ми толкова близки! Дали Дима не ги е чула от мен?! -
Лажова, много точно, мила!
И на мен ми се подкосиха краката!
Мерси, мадам!!! -
Нели, ние тук нещо яко сме се омагьосали!!!
Айде, още една магьосница с името Петя!!!
Георги Гилев, на мен писането ми е хоби, сигурно затова се получава. Благодаря за високата оценка!!!
Ена, абе чак...Ама звучи много хубаво!!!
Нели, само четене, а аз нещо взех само да пиша и...лошо!!!
Ей хора, аз ще се взема на сериозно, ако продължавате да ме величаете, предупредени сте! После да няма, ама...а?! Благодаря ви!!! -
Четох, четох със затаен дъх...
Нали четене му е майката?! Велика си! -
Бива си те, адашче
Майстор си!!! -
Магьоснице, прегръщам те!!!
-
Ауууууууу! Ами давай ! Мъчи ги хората ! Доказвай за пореден път,че любовта няма граници и не знае бариери..Ще чакам С интерес, Магьоснице !
-
Креми, трябва ли да споменавам, че си ми слабост, заради онова Незабравимо лято...когато...Нека има тайнственост, за да е по-интересно!!! Прегръщам те!!!
-
Толкова силно, че чак луната изгря... Ех, Лажова!
-
Как ще имам, Доре, нали това е хубавото, че сме различни, иначе, скука, душа!!! Деян, благодаря ти, ще поспорим с теб, ще е интересно!!! Поздрави за теб, Мария!!! Роси, покланям ти се заради аплодисментите и за друго!!! Светлана, майстор на спорта исках да съм но...благодаря!!! Миа, тихо, нито дума за онзи хотел, той е само за нас, нали се залкехме да мълчим!!! Това е писано преди години, така че май вървя на зле, но...Яна, мерси!!! Марко, не по-малко от теб!!! Ели, най-хубавото предстои, това ме крепи, въпреки всичко, благодаря!!! Колко си прозорлив, мили ми Грег!!! Зори, просто сме от една кръвна група, няма как да сгрешиш!!! Извинявай, Зорнице...моя!!! Нели, много ми хареса коментара ти, но...Обичам това НО. Аз съм зодия Рак и ми пишеше, че в никакъв случай брак със Стрелец. Е, те на мен ще ми казват и трийсет и...години го мъча, за да докажа че може, те няма да ми казват с кого и как. Инат!!! И заради теб, защото ме "ядоса" ще взема да напиша продължение и да ги оженя!!! Шегувам се, разбира се и ти благодаря много!!!
-
рядко интелигентен мъж и ...психолог на това отгоре е този Джони.
Нещастието сближава или разделя хората... в много големи граници. Точно този "стар похват", "трик", "номер" бих казала , използва Джони, за да разчупи границите между младата жена и себе си. Всъщност, за да разчупи моралните норми, да свали провинциалните капаци на девойката, която никога не би го възприела, като любовник.Той е доста по- голям, женен, има деца и любовница. Вероятно историята за любовницата също е "провокация","трик", за да събуди чувството на ревност у Дима, но уви- безуспешен..
И все пак , нека си припомним, преди да прилагаме подобни методики ( Лажоваа!!голяма си хитруша), че за съжаление любовта породена в извънредни ситуации е доста нетрайна ..защото пред лицето на смъртта, всеки е склонен да живее като за псоледно..
Интересен и увлекателен разказ , Светле !Има напрежение, има любов, секс, заведения, красиви хора, зеленооки жениС една дума "Всичко 5" т.е. от всичко по малко
( някога пиехме такъв коктейл на ледената пързалка:от всяко питие по 5 грамамного ми хареса -
Да м/у другото, и аз за това се сетих - Светата Троица - Джим, Джак и Джони :D Хареса ми, Светле
-
Ех, тази любов Светле! А името Джони да не би да идва от Джони Пешеходецът. Съзирам нещо такова аз.
-
Невероятно е! След прочита на последния ред нахлуват толкова мисли в главата-спомени, съмнения, догадки, терзания-минали или все още неслучили се! Благодаря за удоволствието!
-
Интересно и добре написано.Истинско удоволствие си ,Сетлана.
-
Страхотно...
-
Майстор си, Аплодисменти!!!
-
Поредната горчива /или не?!/ истина, поднесена по неповторим начин! Поздрави, Светлана!
-
Доста шокиращ тест!
И всичко тук е химия още от самото начало.
А в какво се превръща химията между двама?
Във физика на телата, естествено!
Приятелство без любов е възможно, въпреки всичко, но любовта без приятелство вече е обречена да бъде само извечен нагон.
Поздрав за поредният ти вълнуващ разказ. Мъдър и с много поуки. -
Голям майстор нa диалога си... няма спор!
-
нямаш равна, Лажова.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
