През есента на 66-а година дворът на Осма гимназия беше пълен с новогимназисти. Всички бяхме докарани с черни панталони и бели ризи. Силно се открояваше едно момче с белоснежен панталон и трептящо чисто бяла риза. Гласът му звънеше в големия двор на училището, смехът му заразяваше, очите му закачливо-дяволито се смееха. Стана ми отведнъж симпатичен. Следващите две години го засичах по коридорите, нито веднъж не бе по-различен от първия ден, когато го видях. 

             Веднъж в парка, където бях на тренировка, го срещнах. Той бе на състезание по колокрос. Мъкнеше колелото с лекота, екипът му бе прилепнал на дребното, но силно тяло. И, въпреки калта и прахоляка, трудния терен и умората видът му бе отново завладяващ. А и не пропусна да ме поздрави, усмихвайки се. Това беше Атанас. През пролетта на 69-а се преместих от математическата гимназия в неговия “И“ клас – и той, като мен, бе повтарял една година. Може би така е било писано - да се срещнем. Влизайки в класа, с една широка усмивка ме покани да седна на свободното място до него, сякаш го бе пазил за мен.  Оттогава до сега НАСКО Е НАЙ –БЛИЗКИЯТ  МИ ПРИЯТЕЛ.

          Дори сега, когато пиша това, съдбата сякаш се намеси и клавиатурата сама изписа горното с главни  букви. Да, Наско е с главни букви - от онзи момент в Осма гимназия досега, дай Боже - още дълги години.

          Наско, за какво по-напред да пиша. За последните училищни дни, когато двамата брояхме дните до бала? Или за даскалицата по физика, която аз знаех, че ще превземеш на матурата и ти давах кураж да се явиш. Та човек, който прави сам малки транзистори, които дори пеят, който поправя електрическите уреди вкъщи и кара бащиния Трабантел, той не трябва да се плаши от една матура.

          Или за онова пътуване до Пловдив с Вивата - тримата само да се размотаем из Филибето? А може би за казармените ти истории  на границата и тревогата години след това правилно ли си постъпил, когато сте преследвали бегълците от Сливенската танкова бригада. Не мога да реша откъде да започна, затова няма да искам  да описвам  всичко, свързано с нашето приятелство – невъзможно е.

         Беше първото ми лято като студент, след сесията с Наско заминахме на море в курорта ”Дружба”. Аз го чаках в Казанлък, бях пристигнал от Търново, където бях месец на студентска бригада. Беше късна вечер, когато се качих на влака София – Варна. Наско ми махаше от прозореца на купето - "хайде, започваме купона". И той започна с двете момичета, които бяха сбъркали влака и влязоха при нас. Наско веднага ги успокои: "И Варна е на море." Толкова ги омая със сладки приказки и вицове, че слязоха на сутринта с нас и после  ги изпращахме на морската гара, където хванаха кометата за Бургас.

           Започна се едно море, пълно с емоции. С Наско плувахме навътре в морето, ловяхме миди, по цял ден бяхме на плажа. Вечер по заведенията се бях изморил да слушам вицовете му, а те нямаха край. Един ден му казах "Нека аз разказвам твоите вицове, а ти - моите." Така няма да ни е скучно. При вилата на Гяуров, изоставена и пропадаща от свачищата, бяхме голяма компания.  И пак в основата на това бе той. Една вечер, към края на смяната Наско каза: "Хайде да отидем след това и в Слънчев бряг." "Разбира се!" - отговорих аз.

             Но първо бяха срещите с Бижара и Гого артиста, Русалка и мъжа й, с фолцвагена-костенурка, Венета и приятелката й от Костенец, Васила и нейната дружка от Ямбол, другите действащи лица съм ги забравил.

                Изнесохме се на стоп до Слънчев бряг. Там първата вечер аз спах в москвича на бащата на Елито. Как се запознахме с нея, не си спомням. После в бара на Интерконтинентал забихме едни ирландки, много си паднаха по нас. Една цветна снимка, това ни пратиха от север, когато си заминаха. "Хайде до Истанбул с корабчето." - ни поканиха те. Не можеха да повярват, че ние току–тъй не можем да се развяваме из света. А имахме само няколко лева – метални, да ни дрънкат в джоба. Там бе и Вивата, тя ни пробута за две-три нощи в нейния хотел, без да плащаме.

            Но всяко нещо си има край. Една сутрин излязохме на шосето за Бургас без цент в джоба, както обича да казва Наско. "Ще те чакам в Черганово, на седем километра от Казанлък." - му рекох аз и се разделихме. Все пак сам е по-лесно за придвиждане. След няколко часа бях заспал на леглото при баба ми на село. Тогава една усмивка ме разбуди - бе Наско. "И този път успяхме!" - говореше тя.

             Наско, колко пъти сме се разделяли и събирали отново – безчет. Миналогодишното лято направихме незабравими преходи из Стара планина. На първия бяхме само двамата. Не ти ли беше скучно, ме попита един познат, когато му разказах за нашите геройства из Балкана, той просто не познава Наско... Всичко това нямаше да се случи, ако не беше този дребен, но жилав и пълен с  енергия човек. Бате Наско, както го кръстиха в Телевизията, където работи вече тридесет години. Няма случай да го потърся и той да не каже "Хайде да се видим." И после да говорим за отминалото, без да се стремим прекомерно към бъдещето. То и без да му се каним, ще дойде, нали, съученико от далечните години?!          

                    Да, това е бате  Наско, човекът с голямото сърце, моят приятел.

                       05.2007                                                                     Любомир Николов