Защо спря да пишеш? Помниш ли онзи порцеланов свой свят с дъх на кадифе и залез, който извайваше грижливо от своите мечти и вяра, и оцветяваше с най- кървавите тонове на своето сърце? Една трошлива реалност, издялана сякаш от музика. Толкова беше красиво. Най-бистрите реки бяха в него и именно твоите сълзи ги направиха такива. Най-нежните лъчи на онова иначе хилаво и ялово слънце представляваха твоите усмивки. Упорито, саможертвено, както птичката притискаше онзи бодил до гърдите си в една почти забравена приказка, ти превръщаше стенанията на душата си в музика, в поезия. Изстискваше сърцето си като лимон върху белия лист. Искрено, до забрава, до погубване. Защо това си отиде? Този свят вече го няма. От месеци, години, сякаш десетилетия и векове ти не можеш да бъдеш така искрена, така погубващо истинска. Може би вече не ти достига смелост. Нещо разруши този твой вътрешен свят. А той си беше толкова трошлив. Някой открадна най-ценното на тази реалност - невинността ти. На нейно място дойде цинизмът. И той се оказа досущ като змея от приказките. Отвори грозната си паст и изпи всички реки, разкъса и захвърли слънцето, подпали вярата ти, изпепели мечтите ти. Някой сграбчи сърцето ти и го разнищи. А  ти позволи това да се случи. После издигна стена. Солидна, безкрайна. И вгради душата си в нея. За подпори използва вярата си в хората. Построи огромна крепост, в която и ти вече не можеш да проникнеш. С грижливо подострен реализъм ти нарисува небето си, направи карикатура на самата себе си. Обезобрази чувствителността си, сложи маска на задрасканото ù личице. И нима се изненадваш, че сега е трудно да пробиеш гъстите мъгли на собствената си нахапана идеология с изсъхналите си късогледи очи? И това само за да видиш цялата пустош на сегашното си съществуване. Изгорялото поле на стъпканата си вяра и тук-таме проблясващите сапфирени капчици роса, останали от онзи изгарящ сняг, който беше сковал душата ти с години. Нищо не пари по-силно от студа. И виждаш крепост, свят от мразовит, сив камък на мястото на онази полу-забравена реалност, която имаше преди. Реалност, с реки от кадифе и дъх на рози, с блестящи мънистени стръкчета трева, вечната милувка на южен вятър и слънчеви лъчи като музика, която излива ароматните си тонове върху сърцето ти. А то туптящо, парещо, алено, трептеше като струна под нежните пръсти на чувствата ти. Летеше върху крилете на неподправена, нестъпкана още младост, подмятано от топлия вихър на Неговия шепот. И туптеше, толкова силно,толкова ритмично, че щеше да хвръкне. Туптеше в сияйната омара на твоята невинност. До момента, в който Неговият шепот не стихна, стопи се, изчезна, заглъхна в студения, северен вихър на тишината. Крилете, изваяни от младост, вече бяха скършени, топлият, нежен полъх беше прерязан и отлетя далеч, там, където не можеш да го стигнеш, докосваш, помилваш. И сърцето се строполи върху тънкия лед на мъката, сковаваща дъха. Тогава то се разкъса, изведнъж, и тъмните капки на неговата кръв се вляха в замръзващите води на реката. От този момент ти стана друга. Зарови трептящото, обгорено сърце в плитък гроб, където пръстта и сланата ще заглушават завинаги туптенето му.

Сега ти се връщаш назад, обгърната от мекото кадифе на незабравени чувства, незараснали рани, неизтляла страст, за да разровиш пръстта. Сега това разнищено сърце ти трябва. Как да обичаш без него? Дано не си забравила къде точно е малкия му, безименен гроб. Изглежда е там зад многото дебели стени, зад бодлите на хиляди храсти, които преди раждаха рози, а сега - само остри шипове на изтерзана чувствителност.