Моята изгубена любов...

Денят, в който се спря до мен, денят, в който целият свят се преобърна   - този ден никога няма да забравя - видях в очите ти любовта. В този твой ярък, син поглед блестяха безброй звезди. Обикнах те на мига, но това по-късно го разбрах. Ти се спря до мен и ми прошепна - "Обичам те". Аз гледах и не вярвах, тръпнех, а сърцето ми биеше със скоростта на светлината. На това място, на тази улица, до тази стена, сред пухкавия сняг ти ми подари първата  целувка. От този момент ти се превърна във въздуха, който дишам, във всяка капка вода, която пия, в храната, която ме кара да живея.

Всичко беше толкова отдавна, а за мен е вчера. Но теб те няма вече при мен. Лоши хора ни разделиха, счупиха сърцето ми и то се разпръсна на хиляди малки стъкълца - сега как да ги събера!? Звездите вече не ми се усмихват, както преди. Очите ти не мога да видя, да се вгледам в тях и да видя, че любов в тях гори, гори...

Времето минава, а любовта ми към теб не остарява. Всичко, що погледна, всяка малка снежинка ми напомня за теб. Нямам твоя снимка, но така или иначе не ми е нужна, ти винаги стоиш пред мен. В сънищата ми тайно се промъкваш и поне в тях мога да те докосна, макар да зная, че това не е истина, макар да зная, че ти вече не ми принадлежиш. Не мога да забравя твоя поглед, не мога да не чувам гласа ти, смеха ти... безсилна съм да спра любовта. Не я искам, тази нахалница, от нея твърде много ме боли. Вечер тихичко плача за нашата изгубена любов, плача за миговете, прекарани с теб, за нежния ти поглед, за жестоката съдба, сполетяла нашите сърца. 

Защо е толкова жестока? Защо хората са такива? 

Нямам отговор и до днес. Не знам дали ще мога да те забравя, не знам дали ще спра да плача, но в едно съм сигурна "ОБИЧАМ ТЕ", напук на целия свят, обичам те дори след годините, които изминаха в безцелно лутане - обичам те мое синеоко момче!