My Confession - част 3

    Няколко месеца по-късно смътно си спомнях тази случка, а и вече не мислех за това. Свещената война срещу върколаците бе спечелена благодарение на мен и Лестат. Но платихме твърде висока цена. Всички вампири от Западния съюз бяха избити, а Лестат - безследно изчезнал. С Източния блок не потдържах никакви контакти, а и нямах желание за това.

     Една проклета нощ вървях бавно към кварталната болница, където Силвия трябваше да роди детето ни. Ивена си бе отишла в родината, където я посещавах веднъж месечно. Дъждът валеше ситно, но всеки допир на ледените капки до кожата ми бе болезнено смразяващ. Наближих болницата и някакво дяволско предчувствие нахлу в съзнанието ми. Забелязах, че вратата е избита и това ме накара веднага да нахълтам вътре. Пред очите ми се разкри обезспокоителна гледка. Части от телата на дежурния персонал и пациентите бяха разпилени по целия под. Всичко бе изпръскано с кръв. Затичах се към отделението, където би трябвало да е Силвия. Видях я убита! Разпокъсана. . . навсякъде из стаята. Нещо необичайно ставаше с мен. Нещо, което бях забравил, че съществува, но което толкова много години се спотайваше вътре в мен и чакаше удобен момент да изкочи на бял свят. Очите ми се напълниха със сълзи. Защо? Защо на мен!? С какво съм заслужил всичко това? Та аз си бях чисто и просто едно обикновено момче, което си имаше всичко - семейство, приятели, гаджета. . . Защо ми трябваше да се забърквам в цялата тази история? Бях съкрушен. Почти всичко, което съм обичал ми бе отнето! Исках да умра. Щях просто да изчакам изгрева и слънцето да ме довърши, но вампирския ми слух долови пулс. Озъртнах се и видях окървавеното тяло на един лекар. Имаше дълбоки прободни рани, но несъмнено пулса идваше от него. Аз го вдигнах от земята и му бих няколко шамара. Той за миг отвори очи и от устата му се изстръгнаха две изречения: „Бя... ха де... де... мони! Взе...ха де...цата!" След тези думи той издъхна. По дяволите, незнаех, че съм имал близнаци! И са живи!

    Сега трябваше да действам сам, просто защото нямаше кой да ми помогне. Несъмнено виновниците бяха Магнус и отрепките от Източния блок. Дълго време ги търсех, но не открих нищо. За 2-3 години пребродих и най-потайните кътчета на Русия, но вампирите ги нямаше. Не исках да се примиря, но просто нямах друг избор.

Нощите минаваха безкрайно бавно, а безсмъртието, с което бях проклет от висшата раса вече започваше да си играе със здравите ми нерви. Безкрайния кървав кръг на студените московски нощи, в който всяка вечер се оплитах беше на път да ме изтощи. Изминаха четири години от онази дяволска вечер в болницата, а аз бях на предела на психическото си изтощение. Тогава реших да се завърна в родината си. Завинаги!

И аз отново си бях у дома.  Виждах светлинките на малкия град, запустяващите улици при падането на всепоглъщащия мрак, влюбените двойки, бързащи към дома си, шума от минаващите автомобили и всичко ми се струваше безкрайно красиво. Вървях самотен по тихите улици, осветени от уличните лампи и погледа ми се спря върху витрината на една книжарница. В очите ми се наби някакъв учебник по физика, на чийто корици пишеше: „На всяко действие има равно по сила противодействие"! Мамка му! Дали имаше някакъв начин да стана отново човек. Трябваше да опитам! Но по-късно. . .

Няколко нощи подред се опитвах да открия Ивена, но уви, без резултат. Явно се бяха преместили да живеят другаде. Това още повече ме съкруши. Изгубих и последния човек, на този свят, когото ценях. И бях сам. Преди ми се случваше доста често, а наскоро съвсем рядко. Незнам защо, но изведнъж се почувствах странно. Почувствах се сам на този свят. Сам - без приятели, без обич, без никого. Съвършено и болезнено сам. Знам, че някак си не е така. Знам го отлично. Имам семейство, имам приятели, макар да не ме помнят, имам деца, имам. . . имам всичко и същевременно нищо. Но чувството не ме напуска. То ме стяга все по-силно в желязната си прегрътка и не ми дава да дишам. Улиците са пусти и изпразнени от всякаква емоция, звукът е изчезнал, а картината е черно-бяла. Преобладава черното. Няма хора, аз съм сам на този свят. Аз и ято черни гарвани, които ме запат втренчено от изсъхналите дървета. Защо всички изчезнаха така бързо и непонятно? Защо ме изоставиха? Сам съм и ще бъда сам. Сам - докато не изкореня проклятието от себе си; докато отворя очи и се огледам; докато видя отново слънцето, проправило си път през гъстата мъгла; докато видя приятелите си; докато. . . докато свърши целия този кошмар и . . . и ме напусне депресията. Но не завинаги! Аз обичам депресията! Обичам я, когато идва неканена, когато крещи в самотата и шепти в суетнята. Обичам я, защото знам, че тя единствена няма да ме изостави и ще ми гостува чак до моята смърт. Знам, че ще си отиде за известно време и аз отново ще се смея , но вече четири години тя не си отива. Стои при мен без причина. Заспива с мен и се събужда с мен. Но аз не я гоня. Чакам да си отиде сама. Знам, че ще го направи. Тя винаги го прави. Но сега съм сам. Сам - без никого и нищо на този свят.

Огромната кървава луна отново изплува пред погледа ми. А спомените се разбягаха като ято прилепи, обезспокоени от човешко присъствие. Нощта е към края си. Постепенно виждам как небето на изток просветлява. След секунди щяха да спуснат черните стъкла, за да не прониква ПСС в килията ми. И отново щах да съм на тъмно. Гладен съм! Не съм се хранил от преди една седмица. Точно тогава, когато ме заловиха от ССБВ. Изминават няколко минути, но стъклата така и не ги спускат. Странно защо! Но това сякаш няма никакво значение. След час щях да бъда убит. Смъртната ми присъда бе да изгоря на слънцето. След това пепелта ми щеше да бъде разпръсната из острова. Чувам някакви гласове и вратата на килията се отваря. На прага стоят двама бронирани служителя на ССБВ.

- Ставай мръсно животно! - извика ми единия. - Сега ще бъдеш отведен на Страшния съд.

- Грешиш идиот! - отвръщам аз. - Аз бях на Страшния съд!

- Не ми се обяснявай, а тръгвай пред нас! - изкряска втория, сложи ми белезници и ме задърпа извън килията. - И без хитрувания!

Този наистина се оказа кретен. Като че ли мога да се опъна при това крайно изтощение на ума и тялото. Излизаме отвън. Все още слънцето не се е показало. На близкото хълмче са се събрали повечето от световните лидери. Искаха лично да се обедят, че това наистина ще е моя край.

Пазачите ме приковават за един стълб и се отдалечават. Оглеждам се. Някакъв свещенник се приближава насам.

- Извикаха ме, за да пропъдя демоните, които са те обладали - казва той. - Дано успея да ги изгоня, за да отидеш на Страшния съд като човек, а не като звяр.

- Грешиш старче! - отвръщам аз. - Бил съм вече на Страшния съд. Бях там, в нощта, в която се превърнах в. . . това.

- Готов ли си да изкупиш греховете си? - пита ме той.

- Моите грехове не могат да бъдат изкупени! - отвръщам аз. - Върви си от където си дошъл!Той не ме послушва. Хвърля ми в краката някакъв сребърен кръст и започва да крещи нещо на латински.

Следва продължение . . .

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=70717