Моята малка русалка

                                           МОЯТА 
                                            МАЛКА
                                           РУСАЛКА

                                      Мара Шейх

           Този ден морето бе необикновено бурно. Вятърът не стихваше и там някъде навътре се усещаше истинската му сила. Вълните бяха огромни. След малко и дъждът не закъсня. Сандра се сгуши още повече в дебелата си жилетка и отпи от горещото кафе. Обичаше да гледа от този прозорец морето. Вдъхновяваше я да го рисува. Но... днес някак си не ù се рисуваше. Любуваше се на бурята и най-вече на силата, с която тя вилнееше. Реши, че днес просто има нужда от почивка. След няколко дни бе поредната ù изложба и тя се вълнуваше така, като че бе първа. Трябваше да завърши послeдната картина. А имаше още много работа по нея! Но... днес щеше да почива! И нищо не можеше да я разколебае! Затова взе поредния роман, разположи се удобно на дивана, загъна се с любимото си одеяло и разтвори дебелата книга. Не усети кога е заспала. Стресна се. Отвори уплашено очи и се огледа. Книгата бе паднала от ръцете ù на пода. Стана и я вдигна. Нещо сякаш я теглеше към прозореца и тя се доближи до него. Бурята още не бе отминала. Нещо се мярна пред очите ù...

- Какво, по дя... - не можа да довърши фразата. Грабна якето  си и бързо се обу. Изхвърча навън. Дъждът я намокри веднага и започна да се стича по косите и дрехите ù, но тя продължи да тича по стъпалата към закътания кей. Морето като че ли прииждаше с огромна сила. Вълните шумно и с рев се плискаха по брега. Пяната се разпръскваше като нежна бяла покривка и обсипваше с мехурчета пясъка. А там - предположението ù се оказа вярно - на брега бе изхвърлен човек! Той още стискаше гребло на лодка, а оранжевата спасителна жилетка го бе задържала на повърхността. Тя се приближи. Беше мъж на около тридесет и пет години. Обърна го по гръб и напипа пулса на врата му. Бе още жив. Извърна главата му назад и му направи изкуствено дишане. Той се закашля и върна вода. Отвори очи и замаяният му поглед попадна на красивото ù лице.

- Добре ли сте? - попита тя.

- Ти... русалка ли си? - тя се усмихна.

- Ще можете ли да станете? - той несигурно застана на колене и се подпря с ръце на пясъка. Тя прехвърли едната му ръка през врата си и я задържа, а с другата ръка го хвана през кръста и се помъчи да го вдигне на крака. Той се позакрепи и двамата с труд изкачиха стъпалата до къщата.

   Тя внимателно го постави върху дивана. Свали мокрите му дрехи и го зави грижливо с одеяло. Донесе дърва и запали огъня в камината. Погледна отново заспалия мъж. Лицето му имаше правилни черти, косата му бе тъмна и добре поддържана. Мускулестите му ръце се подаваха небрежно изпод одеялото, а от широката му гръд се изтръгна стон. Сандра видя как кожата му започва да настръхва и тялото му започна да трепери.

- По дяволите! - опита се да се свърже с лекар, но връзките бяха прекъснати. Засили огъня в камината и загъна красивия мъж с още едно одеяло. А... той продължаваше да трепери. Устните му бяха посинели.

- Ей, ей... чуваш ли ме? - тя го буташе по лицето и дори лекичко го плесна няколко пъти - Ей! - той измънка нещо несвързано и отново изпадна в несвяст. Сандра гледаше уплашено своя неканен гост. Тялото му бе ледено студено от престоя във водата – явно мъжът доста време се е борил със стихията и сега бе премръзнал. А и май го тресеше. Какво да прави? Единственият начин да го стопли бе...

- Господи! Не мога дори да си го помисля! - опита пак да се свърже с бърза помощ, но линиите все още бяха прекъснати. Ето, че и токът изгасна.

- О... Чудесно! Сега няма и ток! Каква буря!... - стаята отдавна се бе затоплила, но той продължаваше да трепери. Сандра въздъхна пред трудното решение, но пък това бе единственото решение! И тя го направи! Съблече дрехите си и легна отгоре му. Обви с ръце тялото му за да го стопли. Знаеше, че така най-бързо се затопля човешкото тяло. Цялата гореше от срам! Никога не се бе чувствала така! Загледа се в пукащите дърва в камината. Огънят ги обгръщаше в своята нежна унищожителна прегръдка. Бурята продължаваше да вилнее със огромна сила и дъжда чукаше по прозореца. Почувства как тялото му започва да се затопля. Вече бе някак си по-спокойна. Усети, че вече спря да трепери.

- Още мъничко и няма да е нужно да лежа отгоре му. Той дори няма да разбере! - помисли си успокояващо и намести по-удобно главата си върху гърдите му. Постоя така известно време и я обърна на другата страна. Загледа се в шарките на дивана. Топлината на мъжкото тяло взе да се завръща. Замисли се колко отдавна не бе усещала това. Затвори очи. Харесваше ù така. Чувстваше се някак си спокойна и сигурна... Отвори очи и цялата пламна от срам! Та тя дори не го познаваше! А и не трябваше да изпитва такива чувства! Не искаше отново да бъде наранена! Но пък се чувстваше страхотно!... Затвори очи и се отдаде на това усещане...

    Не усети кога заспа.