Там, на края на града, самотно над всички стърчеше студеният бетонен комин, когото всички наричаха „Топлото”. Зимно време той бълваше големи кълба бяла пара, заради което заслужено си беше спечелил това прозвище. Близо до зоркия му поглед се беше разпиляло градското бунище. Последният път, който изминаваха всякакви вещи, преди да потънат в забрава, беше тесен, леко криволичещ, някога отдавна може би дори асфалтиран...

Гумите на стар мръсен камион затрополиха грубо по чакъла на пътя и смутиха сутрешната тишина. Големият град пращаше нови обитатели на пустошта, за които хората бяха решили, че са непотребни. Топка черен дим с хрип се отскубна от задницата на камиона и дори „Топлото” се закашля. Погледна надолу, където в купчината вехтории стреснато се оглеждаха новите. Там понякога се случваше да възникне някоя глупава и скучна свада, която „Топлото” не удостояваше с вниманието си, но този път той дочу нещо и се заслуша…

Част I

Старата пружинка

Усетила погледите върху себе си, тя се изкашля прочувствено, опъна металната си шия и започна да разказва.

„Аз бях най-добрата в колектива. Бях важна част от важна машина в производството на някакви...ъъъ…важни неща, които така и не разбрах какво правеха, но знам, че помагаха на много хора да живеят по-добре. Всеки ден главният механик минаваше покрай нас – пружинките – поглеждаше ни строго и ни инструктираше – как да работим, как да дадем най-доброто от себе си, дори да дадем 120%, защото не просто така трябва, а защото творим нещо чудесно. Имаме кауза. Задача. Цел. Смисъл. И аз го виждах – захласвах  се от песента на машината, как всеки инструмент удря на мястото си, пресите работят перфектно, ех…. Шумът на цялата тази механика беше моята приспивна песен вечер и звън на будилник рано сутрин. Обичах да съм важна и дори да не ми го казваха, аз си знаех, че е така. Убедена бях, че ако се пренавивам постоянно, то непременно ще бъда оценена по достойнство...

- И какво стана? – пружинката беше свела тъжно металния си поглед  и замълча няколко секунди, а това разбуди нетърпението на „Топлото”

- И тогава дойде онзи ден – гласът на старата пружинка потрепери -Съвсем обикновен ден, нищо не подсказваше какво ще ми се случи. Работех все така с хъс, пренавивах се, както само аз си знаех, че мога и тогава дойде той. Един обикновен, представяте ли си, работник, в син гащеризон, с мазни петна от масло по него. Спря машината, намести очилата си, погледна в някакви скучни хартии и с безразличие ми удари някакъв печат. Мислех си, че това ще е някакво повишение или поне специална награда за всичкото това време, в което бях най-добрата, но уви - с изумление видях, че на студения печат пише „За смяна”. А той, работникът със синия гащеризон, отмина, дори не ме погледна в очите…а те вече плачеха. Металното ми сърце се разтуптя силно, аз знаех, че мога още, знаех, че трябва да съм там. Извиках – още мога да съм навита и да се раздавам на 120%, хей… Никой не ме чу, бях сама и представяте ли си? За смяна. Аз? Та нали имахме кауза, задача, цел. Защо така се подиграха с мен?...”       

Железните очи на старата пружинка се напълниха със сълзи и тя пак сведе тъжно поглед.

Част II

Старият пейджър

Вторият интересен нов обитател на бунището беше един пейджър. Той изслуша внимателно разказа на старата пружина, изчака нетърпеливо тя да свърши своето сърцеизлияние, изтупа със самочувствие прашасалите си пластмасови рамена и впери поглед в заслушалите се вещи. 

 „Родих се, още когато телефоните не бяха такива модерни и без копчета. И още с появата си на тази земя изведнъж станах най-важния. Грижеха се за мен, разнасяха ме в най-скъпите джобове на сака и панталони от най-префинен кашмир и вълна. Поставяха ме на видно място и гледаха към мен с благоговение, когато исках да кажа нещо. Съобщавах важни новини. Раждаше се дете, умираше дядо, студенти си вземаха изпитите, момиче се беше сгодило… ех… А колко лекари съм извикал да отидат на дежурствата си и да спасят човешки живот. Гордеех се със себе си и работата, която вършех. Та аз дори спасявах човешки животи. И го правех наистина добре”

Старият пейджър с вълнение леко понамести изтъркания си екран, който леко беше виснал на една страна и продължи.  

„Един ден, помня го като днес, се чу слух. Много лош и тежък слух. Човеците взеха да говорят и обсъждат нещо за някакви нови телефони. Засмях се, та как може един прост телефон да замести мен, красивия пейджър, със светещ син екран, носещ добрите вести на своите господари?! Нямаше начин да бъда изместен. И тогава едни студени ръце ме подхванаха. Познавах ги добре, но всичко това, което правеха с мен тогава, беше ново – набързо, без много мислене ме завлачиха към кафявия стар гардероб в горната стая. Едно голямо старо чекмедже с овехтяла метална месингова дръжка се отвори и ме хвърлиха в пастта му. Не, това със сигурност беше някакво недоразумение. Нали аз до вчера бях ценен в този дом? Опитвах се да кажа нещо, но уви - нищо не се получаваше.

На следващия ден чух радостни викове в същата тази горна стая. Ето, помислих си - знаех си, че идват за мен. Ами да, без мен никога няма да е същото. Минаха няколко минути, които ми се  сториха като векове. Защо не отваряха чекмеджето? През проядената от дървеници стена на моя затвор чувах как човеците ентусиазирано разказват за деня си и изведнъж се чу някакъв особен звън. Повтори се. По-късно разбрах, че това е звукът на новата гордост на семейството. Мобилен телефон му казваха. А аз? Ето ме тук, вехт и непотребен.”

 Част III

Старата рамка

Току до стария пейджър се беше разположила една стара дървена рамка. Пожълтяла и побеляла от времето, тя се надигна от мястото си, тихичко изскърцвайки, сякаш за да помоли за тишина.

„Къде ли не съм ходила” започна разказа си тя и въздъхна. Спомените я заляха и тя се усмихна загадъчно. „В мен… между четирите ми стени стоеше една от най-приказните картини на света. Беше я рисувал знаменит художник. Още помня ръцете му, когато внимателно ме запозна с картината. Двете се усмихвахме загадъчно на света. Гледаха ни милиони, минавахме от ръка на ръка и от музей на музей, пазеха ни, снимаха ни, гадаеха върху нас, а ние с картината все така загадъчно се усмихвахме на всички, казвайки им малко от това, което знаем. Прелетях над океани, плавах по моретата, какъв живот живях! Живот!

И тогава дойде то. Едно малко червейче, което ме помоли за подслон от бурята. Бяхме в музея, а навън се вихреше огромна буря. То беше малко, уплашено и толкова мило. Поиска да се сгуши в мен и аз му разреших. Следващите дни минаха бързо, неусетно започна да яде от плътта ми. Не ме болеше, защото мислех за друго – къде пак ще отидем, коя нова държава ще посетим, на кого все тъй ще се усмихваме загадъчно – аз и моята неразделна приятелка – известната картина. Не знаех, че отвътре вече съм различна.

И тогава дойде денят, в който двама реставратори забиха своите инструменти в мен, гледаха ме с големи стъклени очи, които им казваха всичко за мен и душата ми. Спогледаха се, после погледнаха към мен и казаха – не ставаш за нищо вече. Още не се бях окопитила и вече моята приятелка – картината - беше далеч от мен, а аз – поставена в ъгъла, сред купчина други безполезници. И тогава, и сега не знам защо дадох място на онова червейче, което така постъпи с мен.”

Тук Топлото не издържа и извиси глас – „Слушам безкрайните Ви оплаквания и не разбирам защо плачете. Та вие сте били полезни в живота си, срещнали сте хора, видели сте свят, били сте част от нещо. Много други не са направили и малка част от това, което на Вас ви се е случило. Ето ме мен - стоя тук изправен толкова години и мога само да гледам скуката на оплакващите съдбата си и да слушам тъжните им истории. Възхищавам Ви се, на всичките! Та Вие сте тези, които сте имали истински живот и дори сега – имате нещо прекрасно - спомени.”

Пружинката погледна невярващо към големия комин, поклати глава със съмнение и продължи – „Мислех, че правя нещо значимо, което трябва да се оцени. Как да продължа? Какъв е смисълът, ако не срещнеш никога този, на когото да дадеш всичко онова, което си заслужава да бъде дадено?”

„Топлото” се усмихна. Той знаеше отговора на този въпрос – „Пружинке, значи си срещнала много други, които не са го заслужавали, но са дали на тебе по нещо - да знаеш, да помниш, да се усмихваш, да съжаляваш и да въздишаш и пак животът ти не е бил напразен. Никога не е.”

Пейджерът се облегна на здравата си страна и попита – „А няма ли начин всичко да се върне пак?”

„Топлото” бащински отговори – „От моята височина съм виждал как времето минава, хората остаряват, самосъжаляват се и не виждат истинската ценност в дните си. Оплакват се, че нямат вещи, а когато ги имат, искат по-нови и по-скъпи такива. И един ден дори не осъзнават, че са хвърлили нещо, което преди година са считали за смисъла на живота си. Но как така хората са забравили, че смисълът на живота не е във вещите, нито в тяхното обожаване. Забравили са да си говорят, да се обичат, да поглеждат към небето, да се смеят на воля, да играят с децата си.” 

Старата рамка кимна одобрително с глава.  „Помня” – каза тя с подновен ентусиазъм – „Помня как всички хубави неща се случваха, когато не ги очаквах. И с лошите стана така, но всъщност винаги изборът кое да запомня, е бил мой. И ето сега избирам да помня само хубавите неща, които ми са се случвали и дори тук, на бунището знам, че ще намеря нови приятели и смисъл”.

„Топлото” се разсмя радостно с глас.  – „Хей! И вие сега ме карате да се чувствам истински полезен и добър”.

Големият бял комин доволно изпусна кълбо бяла пара и въздъхна радостно. Помисли си – „Дори аз, изправен тук, бетонен и студен, пак успявам да стопля мислите на старите и вече непотребни вещи. А колко повече, да, колко повече бих направил, ако можех да говоря и да се движа като всички тези хора там, в града? Бих прегръщал, бих обичал, бих се усмихвал без повод, дори на непознати. И винаги бих знаел, че това, как ще оцениш живота си, зависи само от теб".