Там, на края на града, самотно над всички стърчеше студеният бетонен комин, когото всички наричаха „Топлото”. Зимно време той бълваше големи кълба бяла пара, заради което заслужено си беше спечелил това прозвище. Близо до зоркия му поглед се беше разпиляло градското бунище. Последният път, който изминаваха всякакви вещи, преди да потънат в забрава, беше тесен, леко криволичещ, някога отдавна може би дори асфалтиран...
Гумите на стар мръсен камион затрополиха грубо по чакъла на пътя и смутиха сутрешната тишина. Големият град пращаше нови обитатели на пустошта, за които хората бяха решили, че са непотребни. Топка черен дим с хрип се отскубна от задницата на камиона и дори „Топлото” се закашля. Погледна надолу, където в купчината вехтории стреснато се оглеждаха новите. Там понякога се случваше да възникне някоя глупава и скучна свада, която „Топлото” не удостояваше с вниманието си, но този път той дочу нещо и се заслуша…
Част I
Старата пружинка
Усетила погледите върху себе си, тя се изкаш ...