1.

         Елизе беше дъщеря на утринния вятър и на звездния шепот.

         - Родена от допира им, от мига на тяхното сливане в пространството и от песента, родила се в този момент.

         Тя често си повтаряше това и обичаше вечер да остави вятъра да я гали, разпилявайки косите ѝ под сребърните тонове на звездите, грейнали с милионните си  усмивки към нея.

         Понякога мислеше, че колкото и да е невероятно, подобни неща могат да бъдат истински и си позволяваше да мечтае как един ден се превръща в истинска частица светлина и космичен повей я издига сред звездите.

         В такива нощи оставаше дълго заслушана в нощната мелодия, която разнасяха рояците светулки сред богатия аромат на букетите цветя от двора ѝ.

         2.

         Елизе живееше сама в малка къща, някъде в сенките на града, далеч от неговия шум, но достатъчно близо до морето, за да може да чува разбиващите в скалите вълни.

         Домът ѝ бе покрит с бяло и стените му бяха боядисани с невинност, само покрива червенееше като засрамила се за нещо пакостливо мисъл.

         Заобиколен от двор с градинка и с растящи в нея безброй стръкове цветя.

         Тези цветя бяха душата на Елизе, тя влагаше в тях грижи, мисли и чувства. Те ѝ отговаряха с багрите си, улавящи шепотът на изгрева и въздишките на залеза.

         Често привечер им четеше, а в ранни утрини разказваше сънищата си. И седнала в градината, заобиколена от цъфналите цветове, тя също ставаше едно от тях - пиеше от росата заедно с тях, а вечер посрещаше топлите нощни потрепвания откъм морето.

         Къщата беше малка, на два етажа, с по една стая на всеки един. Долу просторна всекидневна, а горе спалня. На всяка от белите стени имаше голям прозорец, които пролет и лято тя не затваряше. Обичаше вятъра винаги да движи въздуха, да чува играта му навън и гласът на недалеченото море да я приспива. А нощем да слуша песните на спускащите се звездни вълни от небето.

         Понякога в тъмнината, малко преди да заспи, Елизе усещаше как се намира в центъра на четирите посоки, които е събрала в малкия си дом.

         Сутрин отваряше очи и виждаше през единия прозорец слънцето да се надига бавно и весело да я поздравява, обещавайки ѝ топъл и светъл ден.

         А вечер, поглеждайки през другия - изпращаше величествено спускащата се топла звезда, която ѝ пожелаваше меко:

         - Лека нощ!

         3.

         Дом на кръстопът. Оттук започва деня, също тук завършва и пътят му вечер. Обграден със стражите цветя, обвит в бриз и звезден прах. Бели стени и огромни прозорци-очи, през които се разпиляваха ефирните завески на сънищата.

         Дворът бе опасан от висок два пъти човешки ръст пръстен с рози - ограда, която скриваше домът от любопитни и от крадците на мечти.

         Отвън погледнат, всеки ще види само стената, съградена от всевъзможни цветове на рози – снежно бели, като невинност; тъмно аленеещи, като тъжния залез; пурпурни, като отминаващ уморен ден; бледо розови, наситени с мечти; нежно окъпани в златисто, като идващата зора; кървави, с отенъци на черни сенки, като капчица кървяща страст; оранжево горящи, като вятъра в небето.

         Цветната преграда имаше още рози на петна, рози с дъх на пролетна тъга, имаше сливащи се цветове, на които и всяко листче биваше в различен цвят.

         Тази стена криеше домът на Елизе в цветен пръстен, но под красивата ѝ пъстрота бяха острите извити нокти, дебнещи за в случай, ако някой, някога реши да се покатери и влезе неканен в този дом.

         Елизе ставаше рано сутрин, за да може да се погрижи за градината и за децата си - цветята. След това излизаше, за да прекара деня си в свят, който беше чужд и непознат, но трябваше да му даде част от себе си.

         Времето ѝ минаваше неусетно в мисли, в спомени, в мечти. Тялото ѝ присъстваше в другото измерение за няколко часа, на съвсем чуждо място, в което тя все повече разбираше, че е обречена да е сама - в този свят, който приличаше на огромен мрачен океан, заобградил нейният малък цветен остров.

         Но мислите ѝ в тези часове се рееха свободни и надалеч, без да се спират на това място и когато следобед тръгнеше по алеята край морския бряг, тя сякаш се събуждаше и започваше да живее и отново да бъде себе си - да вижда и улавя отново всеки миг и звук.

         Обичаше да се разхожда дълго тук, понякога посядаше и гледаше играта на вълните, неспирно гонещи се и така успокояващо шумящи. Често оставаше до онзи късен час, в който слънцето накланяше глава досами морската повърхност и тогава Елизе виждаше онези неповторими слънчеви лъчи, които се пръскаха като рояк златни рибки над вълните.

         Улавяше тези мигове красота, за да ги сподели после със своите цветя.

         Запазваше красивото, за да може да го види отново, когато затваряше очите си за сън. 

         5.

         Пътят към малкия ѝ дом минаваше през голямо самотно поле от ръж.

         Огрявана от светлината на нощното небе, тя пресичаше поклащащите се класове, които често затулваха пътеката. Тогава луната протягаше ръка и я водеше напред.

         Ръжта шепнеше вълшебно и Елизе чуваше отново думите ѝ, когато лягаше да спи в люлката на песните, които ѝ пееха звездите. От нея се носеше онзи неповторим аромат - силен и топъл - на изпечената земя.

         Като се свиеше от полето с ръж, недалеч от него пътеката свършваше в розите, които дори и нощем бяха все така красиви и ярки. Те с радост разтвяряха цветовете си и я пропускаха край тях, обливайки я с топъл аромат.

         Животът ѝ бе красиво подреден, но в него тежеше винаги самотата.

         Тиха, безмълвна, като непозната гостенка, приседнала на прага на дома ти привечер, която знаеш, че е дошла само за да ти напомни как нямаш с кой да споделиш страхове и мечти.

         Елизе понякога тежко въздишаше, изправена насред градината си пред дома, загледана някъде далеч, далеч зад хълмовете на планините.

         6.

         Веднъж Елизе бе седнала под една топола, недалеч от близкото поле от узрели класове. Ръжта мамеше слънцето, което разбиваше лъчите си в безкрайността им.

         В този отминаващ вече ден, тя усети всичката сила на самотата си, която с шумен плясък на криле се въртеше край нея. Горещи сълзи се стичаха по красивото ѝ лице и капеха като листата на отминаващите дни - падащи кристалчета, откъртвани с безшумни въздишки.

         Вятъра се опита да я утеши, обвивайки я с топлина и разпилявайки косите с цвета на узрялата ръж, но тя сякаш бе далеч, далеч от всичко, потопена в тихата си мъка.

         Искаше да не е сама в живота. Да не бъде вечно неразбрана. Да знае, че някой друг също вижда онова, което вижда и тя. И че звуците, които чува, не ги чува само тя. Че красивото не е само миг за нея, а може и да го сподели.

         Нанизани в самотни мисли бисерните ѝ сълзи падаха... падаха... падаха...

         Очите на Елизе бяха уловили цвета на звездите, но сега тъмна пелена ги бе покрила и тя искаше да ги затвори завинаги.

         Завинаги...

         Изпълзяло от мрака, леденото желание за вечен мир и покой, раздра с криви нокти кървави бразди в нежното ѝ сърце, което се давеше от болка.

         Замечта за безкрайната студена тишина, която да се застели над покрито с белота поле.

         Да няма ръж, нито рози... да няма цветя – само една безкрайна белота.

         И щом е орисана да бъде сама, нека се покрие с този плащ от безвремие:

         - Завинаги обречена, завинаги забравена – потрепнаха устните ѝ в молитва.

         И тогава го видя – беше малко, съвсем малко и крехко, едва се забелязваше сред тревата. Бе се появило точно там, където падаха сълзите ѝ.

         Едно цвете, дребно и незабележимо – родено от нейните сълзи.

         Беше дете, родено от самота и болка - oще едно самотно същество, което се е озовало в огромния шарен свят.

         Високо над него се поклащаха клоните на тополата, която приветства появата му заедно с игривия вятър, спуснал се ниско, за да го раздвижи.

         Една последна сълза се отцеди от ресниците на синевата на Елизе и се плисна върху цветчето, отразявайки в десетки късчета светлината на този ден и образува искриста корона около крехкото му тяло.

         Колко е красиво - Елизе се усмихна, ледът веднага се стопи и сърцето ѝ отново бе залято с радост от живота.

         Дали не е достатъчно едно подобно нещо, за да има смисъл цялата му загадка? – тя протегна ръка към зрънцето радост, едва докосвайки го с нежни пръсти, след това ги впи в пръстта и пое в топлата си длан корените на цветчето и го понесе към дома.

         Минаха по пътя сред ръжта, грееща в тон с косите на Елизе. Ветреца си играеше с тях, но после  закачи класовете и те се залюляха в танц, поздравявайки малкия си събрат в шепите на момичето.

         Розите пред къщата се усмихнаха омайно на новия обитател на този скрит свят от цветове.

         Насред градината си Елизе се огледа и избра място до вратата на къщата, под големия западен прозорец. Там  положи цветето в подходящо за него легло. Добави пръстта, в която то бе родено - беше още влажна – и щастливо го загледа.

         Имаше алени листенца и тъничко стъбло. На листата му две тъмни точки бяха застанали като кадифени очи.

         Тук ще може да посреща залеза и да насища листата си с тъмен цвят.

         Аленеещи в здрача, ще са толкова красива гледка – усмихна се отново тя.

         7.

         Късно същата вечер, Елизе се наслаждаваше на този уловен нюанс под звездите. Днес бе разбрала, че дори и заобиколен от градина с цветя, един цвят пак може да бъде самотен, но ето че от тъгата му се раждаше отново цвят и затова няма да е сама.

         - Тя е дъщеря на вятъра и звездите, родена от сливането им в пространството и звучеше като песен в летните нощи край морето.

         Облегнала се на все още топлата стена на своят малък дом, Елизе си повтори отново тази своя мечта и остави душата си, изгряла в сребриста чистота и разтворила крилете си, да я издигне към звездите.