Чудя се кого да измамя, за да бъда близо до теб, Лия. Чудя се кой глупак да накарам да ме заведе при теб и после да го направя кръстник на сватбата ни.

   Откакто си тръгна, посивях безпардонно. Търкалям ти образа в празните часове и крада от целувките ти докато целувам други. Май си онова ненадейно влюбване от два часа, което драска по гърдите и оставя следи. Май дори не разбра, че ме влюби в зрялата си кожа и побеляващи коси.

   Гризях като плъх времето, но така и не стигнах до зърното ти внимание. Все бързаше, генералшо. А аз напук на сладкодумието си, онемях за теб на всичките ти езици. 

   Няма смисъл да се ходи на училище. Там учат на книжовна любов, но не обрязват смущаващото мълчание. Това успях да ти дам, Лия. Мълчанието си и очите ми, които изтекоха по теб в автобуси, музеи, ресторанти и манастири.

   За два дни изтръгнах три изречения от теб, Лия. И те ме наляха с жива тъга. Запушиха тялото ми  с жлъч, буци, кухота и мъка. Отне ми пътя, Лия, и ме върна в началото.

   Пиша безпосочно, Лия, нямам сили да градя образа ти и да те заплитам в болните си сюжети. Пиша бързо и задъхано, защото гоня присъствието ти, защото умирам да запаметя ужаса на чувствата, в който ме задушаваш, защото не мога да си позволя да наредя порцелановото ти лице до това на някой безличен. Лия, пиша за премерено високомерната ти осанка, за ножовете в очите ти, за нагло крадливата ти усмивка, за кутията "Средец" в бялата ти ръка. Аз пиша, защото ти ме влюби отчаяно, защото имам нужда да се връщам към теб, когато спирам да живея. Защото, Лия, няма никакъв кръстник и с теб никога няма да се оженим...