На локалите с любов
Две, три счупени плочки за малко щяха да го спънат. През деня успяваше да ги избегне, но нощем не ги вижда. Вродената му кокоша слепота често го подвеждаше.
Корените на старата липа бяха надигнали няколко от тях. Добре, че отблясъка от уличната лампа му позволи да ги види навреме. Бе загубил съня си още преди да почине Геновева. Половинката му го упрекваше с благ глас когато ставаше нощем да разхожда Мечо. Рунтавото куче винаги бе готово за разходки и само го чакаше да обуе обувките си.
… отдавна ги нямаше. Благоверната му го напусна преди десетина години. Не след дълго и кучето я последва. Остана сам. От тогава окончателно загуби съня си. Не вярваше, че човек може да живее без сън. Оказа се, че може. Стигаха му десетина минути вечер пред скучния телевизор и толкова… Помисли да си вземе друго куче, но болните стави го разубедиха.
Така остана съвършено сам. А децата? Е, те си имаха свой живот.
* * *
Пейката тая нощ е някак хладна и чужда. Бе валяло цяла седмица и дерето се бе напълнило с кънтящи, студени води. На места халите бяха подкопали ръждивия парапет. Вода. Дълбока , студена вода. Не знаеше защо му навява спомен за пристан, ром и леки жени. Тропическите пристанища, които обикаляше като млад помощник капитан на товарния кораб „Шипка“ бяха толкова вълнуващи.
Когато се изправи колената му изпукаха, като пантите на вахтен люк. Тогава ги видя. Двете тъмни фигури с прилепнали анцузи и качулки на главите се бяха отправили право към него. Младите тела подскачаха гъвкаво върху спортните си обувки и го приближаваха бързо. Единият, по-едър, носеше нещо дълго в ръката си. Другият пошляпваше с десен юмрук в лявата си длан.
- Деденце, имаш ли пари – прозвуча мутиращия глас на дребния. Не реагира. Животът го беше научил да премисля хладнокръвно и най-напечената ситуация.
- Попитах те нещо! Да не си глух!? – Жилавия започваше да губи търпение. Заподскача на едно място и се обърна към едрия, който се оказа, че носи нещо, като гумена бухалка – Рекси, тоя май нещо се ебава с нас. Що не му изтупаш пардесюто? Вижда ми се нещо прашно.
- Момчета – гласът му прозвуча спокойно, но уверено – не съм ви направил нищо. Защо не ме оставите на мира и не си продължите пътя?
- Рекси, тоя каза, че ще ни направи нещо! Чу ли го?!
Бръкна във вътрешния джоб. Извади ожуленото портмоне и го разтвори пред очите им.
- Това е. Десет лева. Вземете ги и да приключваме. Моля ви…
- Абе, ти ебаваш ли се нещо? Каква е тая жалка миза? Толкова ли струва скапания ти живот, а!?
В това време едрият издаде един нечленоразделен звук и вдигна дългия предмет. Бе готов за удар. Само след секунда… Всичко се случи много бързо. Старият капитан бръкна в десния джоб на дрехата си и извади сигнален пистолет. Дъщеря му все му натякваше да си носи нещо за защита. „Времето е несигурно, опасно – караше му се тя – а ти все нощем, по тъмниците се шляеш“. Той я послуша…
Червената светлина освети крайречната алея. За миг засенчи блещукащите звезди, луната, дори няколкото лампи, които още светеха покрай реката. Сигналната ракета се заби със свистене в стомаха на нападателя и прогори дупка, колкото да си промуши ръката през тялото му. Бликналата кръв не успя да я загаси и гърчещото се тяло остана да лежи със светещ корем на чакъла.
Очите на жилавия бяха станали големи, колкото фаянсови плочки. Приличаше на дявол заради червената светлина, която се отразяваше в тях. Реши, че стария няма повече изстрели и надяна едър месингов бокс на дясната си ръка.
Това бе последната му грешка. В тъмнината не бе успял да види, че сигналния пистолет е с две цеви. Когато се приближи достатъчно стария се прицели и изстреля втората ракета. Ярката диря отнесе лявата страна на главата му, отплесна се и се заби в прииждащите води. Остана да свети още няколко метра и угасна. Свистенето ѝ отстъпи на бушуващия тътен и всичко си дойте на мястото с изключение на двата трупа, лежащи грозно на алеята.
- Казах ви да ме оставите на мира, ама кой да ме слуша…
Приближи се до парапета. Водата се бе вдигнала още и заплашваше да залее скоро всичко наоколо. Хвърли в реката непотребния пистолет. После прекрачи тежко парапета с рахитичните си оловни крака. Тялото му за миг полегна на студеното желязо. После се преобърна и се загуби в пролетните вихри.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Атеист Грешников Всички права запазени
